НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











ГОРДЕМ ЛИ СЕ?
Ако някой ме попита, гордея ли се, че съм потомък на Аспарух, или на хан Крум, на Омуртаг, на Бенковски, без колебание ще му отговоря с „не”. Първо, защото никакъв Аспарухов потомък не съм и второ – не зная с какво точно трябва да се гордея. Мога да им се възхищавам, да се опитвам да разбера на какви свои качества ханът ювиги Аспарух дължи невероятния си успех, да гради нова държава под носа и във вражда с великата Византия. Но какво общо имам точно аз с всичко това, или ти, търпеливи читателю? Когато стане дума за национална гордост, се сещам за покойния художник Иван Кирков, който на края на дните си беше казал, че най-после се е излекувал от патриотизъм. Това не означава, че са ми безразлични традиционно добрите нрави, богатството от култура на родната ми земя, духовната чистота на народа ни, пословичната борбеност и всичко хубаво, което съхранява в себе си като в костелив орех нашата микроскопична общност България. Но да се гордея с някакво ефимерно минало, нали това би означавало да мога и да се срамувам? А аз категорично отказвам
Капитан Антон Прудкин (прав, в средата, прегърнал съпругата си), макар и срещу добро възнаграждение, успял да спаси по море няколкостотин евреи от различни европейски държави. Снимката е от фонда на Военноморския музей – Варна.
да призная за „срама по челото”, трупан от минали поколения. Защото нито мога да ги упрекна, нито да ги съдя, нито да се потопя в условията и средата, в които е преминавал животът им.
Всичко това днес ме настройва да гледам скептично на приповдигнатото настроение, обхванало мнозина по повод спасяването от гибел на Българските евреи преди 70 години. Но все пак се оглеждам  да разбера за какво иде реч.
Речта би следвало да започне с прословутия Закон за защита на нацията от 1940 г., за който някои срамежливо споменават, че бил препис от нацисткия пасквил за чистата кръв от 1933 г. Така е, какво да се прави, но нито осъждам, нито мога да се гордея. Мога само да се досещам на какъв зор са били родните управници, при условие, че по това време един германски дипломат е написал за българите в доклада си: живеят от векове заедно с арменци, цигани, турци и евреи, в мир и любов, расовата ненавист им е чужда и никога няма да я разберат.
Няма да скрия обаче колко ми е неудобно, когато о бозе почившият цар Борис Трети се величае като Обединител. Оказва се, че нищо не е обединил, защото Добруджа (само част от нея!) просто са му я върнали, след като венценосният му баща Фердинанд злополучно я профукал, а прословутите „нови предели” в Македония и по Гръцко му ги дали само да ги администрира. И пак - никого не съдя, просто такива са фактите.
За тези, които за първи път падат от Луната - точно от тези нови придобивки иде и голямата беля, така наречените „чужди” евреи. В стремежа си да се отърват от горещия картоф, някои днешни ура-патриоти споменават, че те били германски „военнопленници” (ужас!), нямало как да станат и български поданици, защото това всъщност още не било баш България, чакала се близката победа и Новият ред. Никого не коря за това, че не се сещат какво пише в тогавашната Търновска конституция, чл. 61: „Никoй въ Бългapcкoтo Княжecтвo нe мoжe ни дa купувa, нитo дa пpoдaвa чeлoвeчecки cъщecтвa. Вceкoй poбъ oт кaкъвтo пoлъ, вepa и нapoднocтъ дa бъдe, cвoбoдeнъ cтaвa, щoм cтъпи нa бългapcкa тepитopия”.
Ама тогава там не било българска територия, следователно няма и от какво да се срамуваме.
Във времето, когато съдбата или по-точно гибелта на евреите в Европа вече била решена от нацистите, господин Рузвелт попитал британския външен министър Идън, дали не би могло 60 000 български евреи (внимание, сметката излиза заедно с тези от „новите предели”!) да бъдат репатрирани в неутрални страни. Нищо не можело да се направи, Идън посочва главните трудности: първо - невъзможността да се осигури по време на война необходимият превоз. Второ - ако българските евреи получат подобно третиране, евреите от останалите страни ще искат същото. Трето - възможно е между изселените да се промъкнат германски шпиони. Нито мога да се съглася, нито да разбера що за логика е това. А ако ми позволите малко черен хумор, могли са да наемат нашия капитан Антон Прудкин, например. Той и свободен тонаж е можел да осигури, и съответното транспортиране, а и от шпионаж е разбирал не по-малко от големите политически играчи, доказвал го е на дело многократно. А германците, които по време на войната били на същия зор, осигурили и транспорт, и еднакво отношение за всички от този етнос, а и по въпроса с шпионажа очевидно са били много категорични.
Пак тази пуста Македония, не ни стигат въшките, но сега и краста - намери се повод да се скараме, кой бил крив за гибелта на македонските евреи. Оказва се, че германците, българските власти само ги преброили, изритали ги от домовете им с по една бохча дрехи и храна за из път, затворили ги в празни тютюневи складове, и по други уютни места, конвоирали ги и им стопляли живота докато не ги поеме немският конвой. Местното население благоволило само да разграби изоставените имоти, а българските власти си затворили очите, комай все така става.
Като за зла поличба, да вземе в един мартенски ден на 1943 г. охраняван от германски войници влак да се задържи на глуха линия на гара Кюстендил, недалеч от града. По-нататък, както е отбелязал летописецът, „Писъците и отчаяните викове на заключените евреи дават представа за товара. Тази зловеща картина предизвиква силна реакция у селяните, живеещи в близост до линията. Те пристигат въоръжени с каквото им попадне на ръка и искат да разбият вагоните и да освободят нещастниците. Германската охрана получава заповед да действа енергично”. Реагирал простият селянин, гладен и дрипав в тези военни години, но решен да не допусне такава гавра с човещината. Не беше ли и господин Пешев, подпредседателят на Народното събрание, от Кюстендил? Беше, разбира се, депутация от града отива при него, да му каже какво има да става, и той  прозрял какво пишело в Закона (който е гласувал!) и какво всъщност означава да се защитава нация! Но в прословутото си писмо, подписано и от други народни представители, намира за уместно да каже, че  министърът на вътрешните работи бил твърдял, че „не предстоят срещу евреите от старите предели никакви изключителни мерки”. А самият Пешев декларира, че е „за успеха на една политика, провеждана от правителството с наше одобрение и съдействие, политика, в която ние съзнателно и гордо вложихме всичкия си престиж и капитал”.
Под този текст се е подписал, заедно с други и деветоюнският министър-председател Александър Цанков - защо не! По-нататък там се казва: „Отстраняването на всички пречки за успеха на тази политика е право на държавата и то не може да бъде оспорвано от никого, стига само при упражнението му да не се надхвърля необходимата граница на действителните нужди  и да не се изпадне в крайности”. Без излишни емоции, бих пояснил за неразбралите, че и според подписалите това писмо българските евреи са „пречки”, които е трябвало да бъдат отстранени. Можем само да гадаем какво означава „крайности”, сигурно нещо повече от изселване, лишаване от граждански права, уволнение, отнемане на собственост, налагане на извънреден данък, забрана да се посещават магазини (освен специално определени за целта), сегрегация и жълти звезди, въдворяване в трудови лагери, непосилен робски труд, забрана..., лишаване..., недопускане...
Нито съм съдник, нито се срамувам или гордея, само се чувствам неудобно, като гледам колко много хора ежедневно падат от Луната, а все се правят, че им е за първи път. И забравят, че ако има някои, на които сме потомци и можем да се гордеем, това са онези селяни от Кюстендилско, които пристигат „въоръжени с каквото им попадне на ръка и искат да разбият вагоните и да освободят нещастниците”. Овцете, намерили своите пастири в лицето на синодалните старци - също като сега!

P.S.
В тези трагични времена владиката Стефан, според сана си, бил готов да стъпя бос на трън и на глог, само да измоли от някого малко човещина и християнска справедливост. Възпоменанията си, писани през 1952 г., започва с думите : „Една от черните страници в държавната ни летопис от фашистко време е и гонението на евреите”. В най-трагичните дни, на светлия празник Св. Св. Кирил и Методий, когато насред София се провеждат антиеврейски хайки, а първенците на еврейската общност падат в митрополитските му крака, търсейки закрила, съветникът на Негово величество г. Груев благоволил да го уведоми, че не е могъл да се свърже с Него.
Янчо БАКАЛОВ