НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











79 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ХРИСТО ФОТЕВ:
„СПОМЕН ЗА ЕДИН ЖИВ”

Малко ми е трудно да си спомня, кога точно чух за съществуването на поета Христо Фотев. Това беше към края на 50-те години на миналия век. Тогава бях ученик в Трета гимназия, изключително много се интересувах от литература и особено от поезия. Спомням си, че в началото само името на Фотев стигна до мене. За него всички, които четяха поезия, говореха с възхищение и още преди да прочета негово стихотворение у мене беше насаден респект от името и увереност, че това е един голям поет. Естествено беше с нетърпение да очаквам среща с поезията му. Освен това обаче горях от нетърпение да видя „живия поет”, да го зърна някъде по бургаските улици. И преди да се сблъскам с първото му стихотворение един ден привечер вървях с приятел, също изкушен от поезията по сегашната улица „Александровска” (тогава „Първи май”) и когато наближихме ъгъла пред гарата, където се намираше прочутия тогава ресторант „Интернационал”, приятелят ми ме побутна и ми посочи Христо Фотев, който вървеше заедно с първата си жена, майката на големия му син Пламен. С него по-късно станахме приятели.
Вече бях чувал, че Фотев е отпечатал стихове в софийския литературен печат, в тогавашния „Литературен фронт” и в едно списание - „Пламък” или „Септември” не си спомням точно. Славата му на голям поет вече се носеше сред учащите, но най-много за него говореха младите актьори от Бургаския театър. Наскоро, след погрома на театъра, тук беше дошъл Асен Кисимов, който веднага организира кръжок по литературно четене към читалище „Пробуда” и аз се бях записал в него. Кисимов често споменаваше Фотев като млада поетична сила.
Всъщност първото стихотворение от Фотев, което аз прочетох, беше отпечатано в програмата за спектакъла „Сизиф и смъртта”. Тази постановка беше осъществена в последното тримесечие на 1959 г. от Леон Даниел, Юлия Огнянова, и Вили Цанков. Тогава драматург на театъра беше Иван Теофилов, който по онова време се подписваше с псевдонима Иван Свежин. (По-късно прононсирания от партията Георги Свежин изревнува и този голям приятел на Фотев започна да се подписва Иван Теофилов).
Стихотворението на Фотев, публикувано в Програмата на спектакъла „Сизиф и смъртта”, се казва „Малка балада”. То е типично за поета, но доскоро не беше влязло в нито една от досега издадените му книги. Преди няколко години, още приживе на автора, заедно с факсимиле от програмата то  бе отпечатано в списание „Море” (кн. 11-12, 1999 г.). Може и да е включено в някое от последните му издания, но на мене това не ми е известно.
Оттогава обаче аз помня отделни куплети  от „Малка балада” -  Първото Фотево стихотворение, което имах щастието да прочета. Заради него и до днес аз си пазя програмата на „Сизиф и смърта”. И сега го предлагам на читателите на „Морски вестник” по случай годишнината от раждането му на 25 март 1934 г:

Малка балада
Кораби плуваха
в тъмни води,
всички сънуваха
свойте звезди.

Само в полумрака
близо до брега
юнгата заплака
с яростна тъга.
Вчера беше в Гана
утре - в Береда
и светът престана
да бъде звезда.
А така ли беше
някога в града?
Ах, света блестеше -
весела звезда

Кораби плуваха
в тъмни води,
всички сънуваха
свойте звезди.

И светът във груби
длани зарида.
Юнгата загуби
своята звезда.
Всичко ще изгуби
от страна в страна,
докато се влюби
в първата жена.
Тя ще го прегърне
някъде в нощта.
Кротко ще му върне
На ръце света.

Кораби плуваха
в тъмни води,
всички сънуваха
свойте звезди.
Христо Фотев в бургаския писателския кабинет.
Поетът с дъщеря си Мария Фотева и жена си Уляна.
Фотев с група участници в археологическите разкопки на остров Света Анастасия през 1972 г.
Христо и Уляна.
Поетът в Равадиново.
И това състояние според автора щяло да продължи докато лиричния герой „се влюби в първата жена”. „Тя ще го прегърне, някъде в нощта, кротко ще му върне/ на ръце света”.

Сладкарница „Малина”
През учебната 1959/1960 г. бях ученик в ХІ клас на Политехническа гимназия „Васил Левски” и сигурно през 1960 г. веднъж имах щастието, в сладкарница „Малина” да поседя известно време на една и съща маса с Христо Фотев. Той наскоро се беше върнал от София, където живеел заедно с поета Константин Павлов недалеч от балетното училище. Фотев така увлекателно разказваше за престоя си в София, за прекрасните балерини, че през лятото на 1962 г. когато за първи път една сутрин, още по тъмно, слязох за първи път на софийския площад „Славейков”, аз много се учудих, че по площада и близката улица „Раковски” не танцуват балерини.
Предната 1961 г. бях трудовак и лагерът ни беше близо до днешния пристан на лодките при моста на река Ропотамо, който тогава не съществуваше. Каква връзка има това с Фотев? Именно там заедно с моя приятел журналиста Адам Петков имахме удоволствието да разгърнем един брой на вестник „Черноморски фронт” и там да прочетем едно стихотворение на Фотев, посветено на сина му Пламен. Стихотворението беше спечелило втора награда на конкурса, обявен от вестника. Първа награда се присъждаше на поета и философа Георги Райков, сътворил едно страхотно стихотворение за драмата на един рибарски кораб. Аз съм го забравил, но още си спомням, стиха: „по улицата, завършваща с чайки”...

Проф. д.и.н. Иван КАРАЙОТОВ