НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











ВОЕННОМОРСКА СЧЕТОВОДНА САГА (1977-1978 Г.)
Случки само 100 години след Руско - турската война  1877 - 1878 г. за Освобождението на България

В един от първите мъгливи дни на месец април 1977 г. пристигам рано на работа като асистент в катедра „Корабоводене” на Морското училище. Виждам в коридора заместник-началника на катедрата капитан І ранг Неделчев и партийния секретар капитан ІІ ранг Калчев изправени един срещу друг и гледат някак си тревожно в различни посоки. Поздравявам и се заприказвам с тях. Постепенно разбирам причината за тяхната тревога. Поставена е задача пред катедрата да осигури ръководител на практиката на група кубински курсанти, които да отплават с кораба „Петър Берон” за Куба, който вече товари в пристанището. За сега нито един от офицерите не е изявил такова желание. През главата ми като светкавици преминават представи за Куба ... Тропикана ... палми и банани ... самба и пачанга ... Варадеро... Още повече, че не бях и прекосявал океана. И без да му мисля много, предлагам въодушевено своята кандидатура. Двамата въздъхват облекчено и ме гледат учудено. По-късно разбирам тяхното учудване. Самоволно се бях забъркал в международна счетоводна авантюра.
Моята кандидатура със съответни суперлативи за качествата ми е представена пред командването на
Моторният кораб „Петър Берон” (на снимката - все още като „Алкаид”, с отличителните знаци на „Тексим”) в Пристанище Варна.
Моторният кораб „Генерал Заимов” в открито море.
Капитан далечно плаване Атанас Николов, в качеството му на заместник-главен директор на Параходство БМФ, посреща капитан далечно плаване Славчо Рангелов при пристигането на новопостроения танкер „Искър” във Варна, 1966 г.
училище и утвърдена. В Морското училище вече четвърта година се обучаваха десет курсанти от Република Куба и не са си ходили в отпуск в родината. На някаква среща в посолството на Република Куба между заместник-началника на Морското училище и заместник-министър на транспорта на Куба - коменданте Мена, е постигната договореност те да извършат плавателна практика до Куба и да посетят близките си. Подходящ за изпълнение на тази задача се оказва корабът „Петър Берон”. След засядане в пролива Малака, този кораб е ремонтиран и преустроен за учебно-производствен. С него вече са извършени два не съвсем удачни плавателни практики до Куба и обратно с български курсанти. За целите на практиката и отпуската на кубинските курсанти командването преценява, че корабът е напълно подходящ. Със задачата за подготовката и осъществяването на тази практика, както е видно, се самонаемам аз и съответно съм удостоен със съответната заповед. Както се казва в един каламбур - „Всяка инициатива се награждава с изпълнението й”.
Посещавам кораба, който товари на пето корабно място в Пристанище Варна и се явявам на неговият капитан Атанас Николов, доскорошен заместник-генерален директор на СО „Воден транспорт”. Той вече е информиран от ръководството на Параходство БМФ. Посреща ме сърдечно и поема с отговорност да ми помогне в изпълнението на моята мисия. И отправя първите си две молби към мен. Първата е да се захвана с корабната аптека и направя списък на нужните лекарства, понеже изпратеният му за лекар се оказал домакин на стола на болницата в Мездра, а все още не бил му изпратен втори помощник-капитан. Втората е да направя възможното на мен и на кубинските курсанти да бъде направено нужното застраховане. За половин ден успявам да инвентаризирам корабната аптека и изготвеният списък за нужните лекарства и медикаменти, подписан от капитана, представям в Транспортната болница. За застраховането на практикантите и моя милост отивам първо в отдел „Кадри” на Параходство БМФ. Оказва се, че щатният екипаж на кораба е поначало застрахован в началото на годината с общия списък на целия плав състав. С представянето на екипажния списък в застрахователната компания „Булстрад” преди отплаване се застрахова само личния багаж на персоните на борда. Получава се някаква нелепост - куфарите ни ще бъдат застраховани, а нашият живот - не. Обсъждам с някакъв експерт от „Булстрад” възникналия казус. По едно време той се сеща и ме пита какви пагони носят кубинците. Отговарям му, че пагоните им са български. Той заключава, че проблемът с тяхната застраховка е решен, щото щом имат български пагони имат и заповед за зачисляване в Българската армия. А на всички военнослужещи със закон животът им е застрахован целогодишно. Оставам аз, който се водя гражданско лице, отдавна отчислен от армията, наричан волнонаемен и не винаги под сурдинка „цивилна гарга”. За мен следва да се заплати по четири лева на месец.
Докладвам на началника на училището за хода на подготовката за учебното плаване и поставям въпросът да ми се заплати застраховката. Вече бях заплатил лично таксата за преиздаване на моряшкия ми паспорт, на за застраховка се заинатих. В края на краищата ме командироваха в изпълнение на държавна задача!? Началникът на училището изслушва моите доводи и по телефона извиква началника на финансовата служба, другарката Пенчева. Нарежда и да ми заплати застраховката за три месеца. Тя се опъва с аргумент, че нямало такава счетоводна статия. Началникът троснато и нарежда да намери статията и да ми изплати дванадесетте лева, които аз да внеса на застрахователя. На излизане в предверието на приемната, другарката Пенчева се обръща безстрастно към мен с думите: „Рано или късно, аз ще те накарам тези пари да ги върнеш”. И изпълни неколкократно заканата си.
Натоварваме се на кораба с личния си багаж и учебното щурманско имущество. Кубинските курсанти носят за подаръци доста електроуреди, добити у  нас и по време на предишната практика до черноморските съветски пристанища. Горките момчета. В Куба битовото електричество се оказа 110 волта и 60 херца и повечето от тези уреди са безполезни. А пък аз вземам в добавка един кашон с научна литература по корабоводене и фотоапарат „Практика” с един голям и дълъг телеобектив. Фотоапаратът бе взет от политотдела за изпълнение на допълнителна учебно - методическа задача - да заснема на диапозитиви различни облачни системи в тропиците. Тези диапозитиви трябваше да се използват в преподаването по метеорология. За снемането, снемах, но диапозивите в последствие се оказаха негодни. В телеобектива липсвала някаква леща!
Получавам последните ВЦУ - важни целеви указания от капитан І ранг  Насков от учебния отдел: „Кубинците я научат нещо - я не, но ги върни живи и здрави” и на 16 април отплаваме. Капитанът на кораба разпореди практикантите като бъдещи колеги офицери, да се хранят в офицерския салет. Възприет и бе внушен на екипажа подход на уважение към практикантите като към чужденци и офицери. Този подход в последствие се оказа не съвсем удачен. Разпределям практикантите на вахти в три групи на учебния мостик и през първото денонощие ръководя всяка от тях. Но тъй като и аз трябва да почивам и не мога непрекъснато в денонощието да бъда на учебния мостик, оставям нощните вахти да се събуждат една друга. На третия ден разбирам, че те не се будят и шунтират вахтите. Между кубинците имаше и такива на средна възраст, участвали в партизанското движение в Сиера Маестра, които не си даваха никакъв зор и за тях практикантският рейс бе добра предпоставка за по-дълго излежаване. Създавам нова организация - всичките десет практиканта с мен на два пъти по четири часа на учебния мостик, единият път обезателно от 04 часа до 08 часа, за да успяваме да извършим сутрешни астрономически определения. Не всички практиканти можеха да се похвалят с нужното старание. Повечето с нежелание хващаха секстантите и безцелно въртят радара и приемоиндикаторите на РНС (радионавигационните средства - бел. ред.). Опитвам се да им обясня, че преди да се научат да стрелят с оръдие, трябва да могат да стрелят с пистолет поне и че астрономията е все пак важна. Противоречат ми с довода, че Фидел Кастро е казал, че те са бъдещето на Куба и че в името на революцията ще работят с най-модерните средства, а аз съм ги връщал в Средновековието. Моята педагогическа методика не издържаше на революционната им риторика.
Времето се оказа превъзходно и океанът приказен, спокоен и величествен. Корабът развиваше завидните 17 възела и след няколко часов престой в Лас Палмас за зареждане, за по-малко от две седмици пристигнахме на рейда пред Хавана.
С навлизането в тропиците температурата и влажността станаха трудно поносими. Вика ме домакинът на кораба и ме уведомява, че съгласно законът по охрана на труда и наредба при средно-денонощна температура над 280С на всеки член на екипажа се полага допълнително по литър концентриран плодов сок. По-рано се е раздавало по бутилка червено таниново вино, но след някои пиянски ексцесии, Параходството го е заменило с плодов сок. Щом законът е надведомствен, аз съм съгласен и подписвам нужните разрешения за мен и курсантите.
След три денонощия дрейфане на открития рейд пред Хавана корабът бе приет на кей за разтоварване. На входната гранична контрола, кубинските власти се отнесоха крайно негативно към своите сънародници. Не им признават българските моряшки паспорти и не само, че не им разрешават да слязат в отпуска на брега за времето на разтоварването, но не им дават и нужните „паса” (разрешителни за слизане на брега), каквито дадоха за останалите членове на екипажа и мен. С капитана се видяхме в чудо. Кубинските практиканти непонятно по каква тяхна логика, решиха, че за ситуацията сме виновни ние с него. Започнаха демонстрации с изхвърляне на храната им на главната палуба. Хуквам да търся коменданте Мена в Министерството на транспорта за съдействие. Нали по негово настояване докарахме в родината кубинските курсанти!? Търся го ден, два, три ... Казват ми, че ту бил заминал в Аржентина, ту бил зает в държавния съвет или имал заседание. Така или иначе, не осъществявам контакт с него. Потърсвам съдействие от един българин - съветник в кубинското министерство на транспорта. Обяснява ми, че коменданте Мена, въобще не е напускал Куба и че разкатаването и демонстриране на висша служебна заетост е любим номер на кубинския чиновник. Обяснява ми също, че колкото повече химикалки са наредени на външното джобче на ризата на даден чиновник, толкова неговото место в служебната йерархия е по- високо. Осъзнавам, че не мога да се справя с революционната чиновническа администрация на Куба.
Сещам се, че военен аташе в българското посолство е генерал-майор Дуню Петков. До скоро той бе началник на политотдела на нашия Военноморски флот. Мисля си, наш човек ... ще помогне ... Но не би. Оказа се, че той бе усвоил до съвършенство кубинските номера за отклоняване на задълженията. Успях само да му мярна генералските лампази от далеко.
Предвидливо при тръгване от България бях взел кубинските национални паспорти на практикантите. Решавам да използвам тях и с помощта на капитана на кораба склоняваме началникът на граничния контрол да ги пусне по домовете им. Предварително им поставям условия и те подписват лична декларация, че при повикване ще се явят на кораба. В противен случай, тяхната декларация ще представя в посолството на Куба в България и евентуалното им завръщане в училището ще е за тяхна сметка. Този индивидуален подход се оказа изключително ефективен. Установихме и схема за взаимно оповестяване и практикантите си заминаха по родните места по живо по здраво.
След бързото разтоварване на кашкавала и свинската мас от хладилните хамбари, обработката на кораба замря. Оставаше близо три четвърти от товара - профилно желязо, прокат и химикали. Явно кубинската страна не изпитваше някаква остра нужда от тези стоки. За седмица се разтоварваха не повече от стотина тона. Капитанът се опита да протестира, но в отговор на това ни сполетя изненадваща тотална митническа проверка. Един преди обяд корабът бе ограден от към кея с кордон от войници. Голяма група войници и митничари започнаха много часово претърсване на целия кораб. Доста нерви ни струваше да опазим някои от личните си законно притежавани вещи. В един от трюмовете, на ничие място, проверяващите намират малка найлонова торбичка с касинки - любими на кубинските дами тънки кърпи, и я обявяват за контрабанда. Обявяват, че през миналата нощ двама местни контрабандисти с плуване са дошли до кораба и им са пуснати два чувала с контрабанда. Не знам, дали кубинските митничари си вярват, но аз не мога да си представя как жив човек ще плува в басейна на пристанище Хавана, покрит с две педи слъч от мазут, фекалии  и всякакъв мусор. Устройват очна ставка на целия екипаж с тези контрабандисти. Стоят те в офицерския салет бледи, изпити с празен поглед, явно току що изкъпани и облечени в чужди дрехи под зоркия поглед на няколко кубински офицери. Капитанът и всички от екипажа бавно преминаваме през салета. Изведнъж ми осенява - ами ако някой от тези двамата, за да облекчи участта си, ме посочи?! Ще се запозная с катакомбите на хаванския затвор от пиратско време и край на моята международна морска обучителна мисия. Но съдбата бе благосклонна и никой от екипажа не бе посочен. А може би и такъв да е бил сценария. На следващия ден кубинските власти разпоредиха корабът да отплава за до разтоварване  на рейда в пристанище Сиенфуегос. И отново гранична контрола. И разпореждане на борда да се явят и кубинските практиканти. Опитвам се да убедя граничния офицер, че преди отплаване за България ще ги извикаме в Сиенфуегос. Категорично не се съгласява. Обявявам сбор и се явяват  всичките с най-гневно настроение. На тях кубинските власти обяснили, че ние настояваме да се приберат на кораба. Каква революционна екзотика!
При пристигането на рейда в Сиенфуегос сварваме няколко кораба и един гръцки на фирмата „?”, натоварен с някакви взривни материали, който стои на котва в дъното на залива повече от година. Гръцките моряци ни посрещнаха с прегръдки, едва ли не като най-близки роднини.
Пускам кубинските курсанти отново в домашен отпуск с техните паспорти. Стоим на котва в дълбокия живописен залив и разтоварваме с корабните биги на мауни. На ден товарим до две-три. Навършват се три месеца откакто напуснахме България. Надвечер с корабната спасителна лодка след унизително претърсване от бреговите митничари посещаваме крайбрежния моряшки интер клуб. То нямаше и какво друго да се посети. Там една едро гърда негърка пианистка с умели акорди правеше пиенето на кубинския ром по приятно. До 22 часа по разпоредбата на пристанищните власти се прибираме на борда. Многократните ни опити да ловим риба са безуспешни. Карибските риби не се поддават на българските риболовни мурафети. Само на светлината на спусната над водата люстра с кепчета се ловят доста едри раци - крабове. Всяка вечер към полунощ се гощаваме с по един-два казана сварени крабове. Някъде към един-два часа температурата пада до 290-300С и може да се заспи. Почти всеки ден, а понякога и през нощта се разразяваше мощна тропическа буря с непрекъснати гръмотевици, чутовни облаци и проливен дъжд.
При една такава буря, мълния изпепели корабната предавателна антена и опустоши радиопредавателя. Който ви казва, че на кораб не пада мълния, не му вярвайте. Още помня мириса на изгорен метал и болката в гърдите от въздушната вълна. Сега след като можем само да получаваме съобщения от родината, но не и да изпращаме се почувствах съвсем изоставен. Гръцките моряци ни поднасяха да се готвим за посрещането на Коледа. Скуката, утежнена от горещините и високата влажност, ставаше убийствена. И когато се бях примирил с неизбежностите на съдбата в залива влезе българският бълкер „Генерал Владимир Заимов”. Посещаваме го с капитана и разбираме, че ще товари сурова кафява захар за България. Моля капитана му Стоян Ковачев да вземе на борда мен и практикантите с  аргумент, че трябва да ги върна до началото на учебната година. Капитан Атанас Николов със своя авторитет живо ме подкрепя. Явно, че събитията около моите практиканти му бяха дошли до гуша. Въпросът е уреден и аз спешно свиквам курсантите. Дойдоха бързо до един и някак си обнадеждени и радостни, че се прибират в България. Явно продължителният отпуск в условията на купонната система на Куба не им се бе понравил.
Натоварването от бреговите силози с тръстикова захар приключи за седмица и отплавахме. Капитан Ковачев разпорежда практикантите да участват в работата на кухнята, на палубата, да се хранят в моряшкия салет и сами да си сервират, освен осемте задължителни часа практика по корабоводене, която ръководех аз. Учудващо, но те изпълняваха безропотно и старателно всичките си задължения.
В началото на месец август пристигаме във Варна.  Доставям в училището практикантите живи и здрави и служебното имущество. Началникът на училището ми обявява служебна благодарност и разрешава двуседмична почивка.
От мижавите си задгранични командировъчни пари бях спестил и декларирал пред българската митница 180 долара с цел да си купя от магазина „Кореком” пишеща машина.
Преди отплаването за Куба бях видял там една симпатична портативна машина „Оливети” с двуцветна лента. Бях наскоро зачислен в аспирантура и живеех с мечтата да имам такава машина на която да си пиша дисертацията. Оказа се, че тези машини са свършили и доставка се очаква следващото тримесечие.
По митническите разпоредби против обогатяването на българските граждани, не изхарчената в срок от един месец валута следва да се внесе в банката. В банката, за да ми разкрият валутен влог искат бележка, че валутата има трудов произход. В счетоводството на Параходство БМФ ми обясняват, че въпреки, че са ми изплатили валутата не могат да ми издадат такава бележка, защото не съм техен служител. Във финансовата служба на Морското училище също ми отказват издаването на такава бележка, понеже нямали валутна сметка и въобще не са ми изплащали валута. Отнасям проблема до началника на училището. След около седмица лично той ме уведомява, че проверил където трябва и са му отговорили, че дневните валутни пари ми се давали, за да посрещна елементарни нужди зад граница и ги изхарча там, а не да се обогатявам. Иди, че обяснявай, че  в революционна Куба всичко е с купони, на витрините на магазините има само съветски фотографски изделия, а и в океана няма и магазини. Можех единствено да обърна валутата си в кубински ром, но сигурно щях да съм загинал от алкохолно отравяне. Излизам от тази главоблъсканица като изхарчвам в „Кореком” моето богатство от 180 долара за каквото ми видят очите. По-късно си купих българска пишеща машина „Марица -12” за 160 лева.
Преди да ми изтече почивката съм включен в състава на отложен десет дневен щурмански поход до съветски черноморски пристанища. От Севастопол се обаждам по телефона в къщи и разбирам, че съпругата ми, която беше в майчински за отглеждане на малкия ни син, е получила от касата на Морското училище по-малко от половината ми заплата. Естествено се безпокоеше как ще изкараме месеца с толкова малко пари. Успокоявам я някак си.
При пристигане във Варна отивам незабавно във финансовата служба и питам защо ми намалена заплатата. Другарката Пенчева, нейният началник най-спокойно ми обяснява, че съм над четен със сумата от 760 лева, която е стойността на консумираните от мен и практикантите плодови сокове при практикантският рейс до Куба и обратно. Такава добавка към порциона не се предвиждала за Военноморските сили. Привеждам моите доводи за горещините, влажността в тропиците, законът за охрана на труда и неговата сила за всички български граждани. Отговарят ми, че за работа в горещини се полагали само по  три литра газирана вода на трюмните моряци на стражевите военни кораби. А ние щом ни се пиело сок, да сме си го купували с валутата, която ни давали. Репликирам с твърдението, че едва ли някога българските военни кораби ще оперират в тропиците. Гледам в дясно от мен на плота на преградата за посетители стои непреходно червено знаменце със златен надпис: „Финансова служба първенец на Министерството на отбраната”. Недвусмислено послание да внимавам къде и какво и пред кого говоря! Жалвам се на заместник-началника капитан І ранг професор Станчев - този, който преди пет месеца бе уговарял в кубинското посолство злополучната за мен задгранична учебна практика. Той гледа през прозореца, измърморва ядно нещо, явно неразбираемо за моите цивилни уши. След десетина дни ме извиква и без всякаква прелюдия ми подхвърля един плик с думите: „Това е подарък за теб от кубинското посолство”. Отварям плика. В него - моите 760 лева. Получих си ги без да се подписвам никъде.
Получи се гротескна счетоводна дуалистична ситуация. От една страна храня с по-голямата част от моята заплата ненаситното военноморско счетоводно чудовище, а от друга си харча парите от кубинското посолство. Рядка ситуация при която и вълкът сит, и агнето - цяло.
Измина година повече от нормативния срок след който можех да бъда повишен в следваща преподавателска степен. С нея и ми се  повишава месечната заплата с 30 лева, която сума не беше за пренебрегване. С неудобство, но все пак окрилен, че в трудовата ми книжка е вписана служебна благодарност, след Новата 1978 г., поставям въпроса пред ръководителя на катедрата. Той си спомня, че на мой колега е била поставена задачата да внесе пред катедрата съответното предложение, но той по някаква си причина е забравил. В края на месец януари на катедрено съвещание е разгледана моята кандидатура за повишаване и предложението по съответния ред е внесено в учебния съвет на училището.
Минават месец, два ... Не ми е връчена никаква заповед за повишение. В края на месец май в приемния ден на началника на училището, му поставям моя проблем. Той разпорежда проверка. Оказва се, че секретар-протоколчикът на учебния съвет, Керемедчиева, през февруари е излязла в отпуск по майчинство да ражда. По живо, по здраво родила дъщеря си Мария, а протоколът с решението за моето повишение е останал на чернова в протоколната книга. Началникът на училището разпорежда да бъда повишен със стара дата от месец февруари.
В началото на юли  от пристанище Пирея, където бях с учебния кораб „Георги Димитров” на практика с курсанти второкурсници, се обаждам по телефона в къщи. Съпругата ми казва, че е получили от касата в Морското  училище почти двойната ми заплата. Безпокои се пак да не е станала някаква грешка. Успокоявам я, че няма грешка. Оказва се обаче, че аз греша.
На деня за заплати в месец септември, получавам месечната си заплата в размер по-малко от половината. Касиерката ми обяснява, че отново съм имал запор. Отивам във финансовата служба да търся поредното обяснение. Създавах вече впечатление на служител, който постоянно търси обяснения. Другарката Пенчева най-спокойно и вежливо ми обяснява, че неправилно съм бил повишен със задна дата. Заповед за повишаване със задна дата можел да издава само Министърът на отбраната. Началникът на училището не знае това, кадровикът не знае, но счетоводството знае. Отварям си устата няколкократно, като риба на сухо, но усещам жълтите ресни  на непреходното червено знаменце с надпис „Финансова служба - първенец на министерството на отбраната” да ми галят дясната буза. Отказах се от по-нататъшни претенции. Не се и обърнах към министъра на отбраната. Предполагам, че той има по-важни задачи, отколкото да се занимава с моята заплата. Така завърши последният рунд в битката с военноморското счетоводство. С положителен резултат за него.
МИБЕЛ