НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











ОТ ЧУКАРИТЕ КРАЙ ЕРМА ДО КАПИТАНСКИЯ МОСТИК (1)
Очерк за капитан далечно плаване Славчо Рангелов


В родния край
Край, где мир блажен в неволи няма,
Где награди тежък труд не знай,
Край на изпитания велики -
Моят роден край!

(Н. Ракитин, 1919 г.)

На стр. 452 в сборника „Трънски край”, издаден в София през 1940 г. под редакцията на юриста д-р Радослав Тодоров и с предговор от писателя Стилиян Чилингиров, се чете следното описание:
„С. Драинци (452 ж.)
Тръгнеш ли от с. Клисура към с. Стрезимировци по равното шосе, извиващо се като змия край р. Ерма, едновременно изпитваш копнеж по китните чукари и долини и доволство от песента на планинските реки и потоци, влени в Ерма, която песен заглъхва в дълбоката прохлада на буките. Вляво от р. Ерма, на разстояние 5-6 км от Клисура, в полите на Власинската планина (наричана от местното население Драинска планина), се намира с. Драинци с повече от 65 домакинства. Вековните дървета, спретнатите къщи, градините, минаващата през него река и тракането на близкото воденично колело, тази картина, галеща с наслада сърцето, съперничи на много курортни кътчета. Погледът ненаситно се носи през ливади, ниви с натежали по тях класове, люлеещи се от планинския ветрец. То е прочуто по своето овощарство, особено със своите големи и сочни ябълки и круши. Има свое училище, а се ползва от Клисурската община и църква. Над селото, до самата Власинска (Драинска) планина се намира местността Валози. В северозападна посока от селото, на разстояние около 1 км, се издига малкият рид Бучица, покрит с буки. В неговата тишина се намират драинските гробища. На изток от тях има гробища, останали от латинско време. След Освобождението ни тук са идвали иманяри от цяла България да търсят и копаят пари и злато.”
Историята на Драинци е историята на Трънския край. Повечето селища тук са възникнали още в древността покрай водоизточници, рудници, пътни станции и стражници. Били са част от селищната мрежа в триъгълника Найсус-Сердика-Пауталия (днес Ниш-София-Кюстендил) - кръстопътен район в самия център на Балканите и поради това място на вечни стълкновения. Населението в Трънско („хора, добре израснали”, т.е. високи, според К. Иречек) носи кръвта на романизирани траки, славяни и прабългари, кумани и печенеги, саксонски рудари от времето след Реформацията, и др.
Капитан далечно плаване Славчо Рангелов
Евгения Рангелова-Пеева
Приобщено е към Българската държава при хановете Крум и Омуртаг и е покръстено при княз Борис I. (Земите тук са били осеяни с храмове и преди това, вероятно поради близостта с Ниш - родно място на св. Константин Велики). През XV в., според османските документи, в Драинци е имало 7 домакинства, а дължимият годишен данък е бил 515 акчета; през XVII в. домакинствата са били 21. В 1522 г. селото е дало 9 войнигани за турската армия, в 1541 г. - 12, в 1606 г. - 8. През 1876 г. драинчани участват в Сръбско-турската война - с надежда да допринесат за изгонването на турците и от своя край. За съжаление, Освободителната руско-турска война (1877-1878 г.), в която трънчани се включват с чети, отваря път на сръбските домогвания. За краткото си участие във войната Сърбия, според Сан-Стефанския договор, е възнаградена с Ниш и Нишко (дотогава в диоцеза на Българската екзархия). Берлинският конгрес й дава още Пирот и Враня. След дълги спорове между Великите сили - на XV-тото заседание! - Трън и Цариброд остават в Княжество България. Но се превръщат в периферия. Трънско даже няма депутати в Учредителното събрание в Търново, тъй като по това време  е под сръбска окупация. (Сърбите са влезли в Трън на 19 декември 1877 г., след бягството на турците, а се изтеглят едва през май 1879 г., след специалната намеса на руските войски.) Следващите години са период на оживление и съзидание в обществения и стопанския живот. Прекъсват ги две нападения на сърбите през септември и октомври 1885 г., а след тях и официално обявената Сръбско-българска война. Трънско става арена на ожесточени сражения между двете армии, а местното население брани решително не само отечеството си, но и домовете си. До Балканските войни през 1912-1913 г. трънчани се радват на заслужен мир, обработват земята си, организират учебното дело, строят. В мирно време - не само след Освобождението, но и преди това - най-доходен поминък на населението са дюлгерството и дърводелството. Трънските майстори гурбетчии кръстосват не само България, но и съседните държави. Драинци не е изключение …
На 29 октомври 1914 г. в Драинци в семейството на Сета Янакиева от рода на Ивковите и Рангел Цветков от рода на Панджините се ражда трети син. Кръщават го в скритата зад висок зид клисурска църква „Св. Троица”. (Църквата е обновена през 1892 г., а зографиите на пазарджишките и самоковските майстори в нея са се харесали дотолкова на проф. Иван Мърквичка, че той не само ги изучава, но ги и копира!). Името на отрочето е Славчо Рангелов Цветков. На галено родителите, тригодишният Стоян и двегодишният Мико ще го назовават Славе. В живота ще бъде известен като капитан далечно плаване Славчо Рангелов.
Най-ранното му детство е като на всички деца от този край: препускане по ливадите с кози и говеда, юнашко боричкане с връстници (че и с по-големи), къпане и плуване във вировете на Ерма, катерене по високите чукари на красивата клисура - заради предизвикателството да се издигне към орлите и небето, заради тръпката да зърне по-отблизо високия Въртоп с преспите сняг, заради притеглянето от един по-широк хоризонт. Такова детство - въпреки недоимъка - би било не само волно, но и щастливо, ако не бе избухнала Първата световна война.
Славчо няма и годинка, когато бащата изчезва от погледа му - на 10 септември 1915 г. в България е обявена обща мобилизация. Трънчани са под знамената на 25-ти Драгомански полк и 41-и боен полк, а и в други части все в състава на желязната Първа софийска дивизия. Бият се най-напред наблизо - в Сърбия, после на Добруджанския фронт, след това в Македония. От тях 237 души ще останат по бойните полета… В края на лятото на 1917 г. - по време на позиционната война - ненавършилото 3 годинки дете ще се уплаши от непознат униформен мъж, който го сграбчва с яки ръце и го притиска към небръснатото си лице. В краткия домашен отпуск бащата ще привърже момченцето към себе си, ще даде пример на батковците в мъжката работа, ще поободри жена си, въпреки разказите за несгоди, битки и окопи. Между другото, ще сподели само с нея едно намерение, което отдавна обмисля: „Щом се върна, ще се преселим в София. Там животът е по-хубав.” (И двамата познават столицата, откъдето преди войната са донасяли дрешки за децата.) Броените дни на семейна безметежност минават като сън. На раздяла, когато всичко се изрича в полуглас, но кънти в ушите до края на живота, 27-годишният Рангел ще помоли 30-годишната Сета да не се омъжва повторно, „за да не пилее децата, в случай, че останат сиротни”. И ще закрачи забързано, с войнишка торба през рамо. А изпращачката, прехапала устни, ще се облегне на портата и ще остане като вкаменена и след като високата му фигура се скрие зад листака… Последната среща с бащата не оставя следа в паметта на най-малкия син. Без спомен ще бъде и още някой: на 29 април 1918 г. войнишката съпруга ражда дъщеря Радка. Бебето е още в скута на майка си, когато след капитулацията на България на 29 септември 1918 г. се пръсва вестта, че войниците си идат. Но - без редник Рангел Цветков! Той е загинал от вражески снаряд, докато в качеството си на свръзка с офицерите е влизал в землянка, за да предаде донесение. В самия край на войната, при отстъплението на българските части. Затрупан без кръст, някъде по западния фронт.
Жалко за Рангел, тежко й на Сета!..
Животът на покрусеното драинско семейство - майка с  бебе на ръце и три момчета на 7, 6 и 4 години - може да се опише с една дума: мъка! Непреживелите такъв удар не могат да почувстват нито болката, нито отчаянието, нито цялата тежест на битието, която се стоварва върху пострадалите. Най-напред - вкъщи. Деверът Кръстьо ще предупреди снаха си, че тя е „вече на мъжко място, а имотът иска гледане”. Конфликтът с родата се задълбочава след първия училищен звънец. (По онова време драинчетата учат в Клисура и за да стигнат до училището, минават р. Ерма по дървения мост недалеч от църквата.) Майката, от чието семейство излизат не само строители и дърводелци, но и чиновници, и учители, държи на учението. Чичото обаче неотстъпно праща племенниците си ту с добитъка, ту за дърва, ту за нещо друго. (Освен земя и добитък, фамилията има и търговски инициативи.) Караниците и клетвите не променят нищо - липсва авторитетът на бащата, липсва и неговата закрила. За да стресне децата и да се наложи като единствена инстанция, вдовицата прибягва до средство от отдавна забравения арсенал на женската тактика. Стенейки „Олеле, лошо ми е!, припада върху дървата за огрев. Когато Мико дотичва (този ден пак не е бил на училище!), майката промълвява тихо, но укоризнено, че ще останат кръгли сираци, ако слушат чичо си, а не нея… Отсъствията от училище се разреждат. Момчетата обаче продължават да растат всред плачове, подмятания, нескончаеми хокания и все повече нови задължения, докато неусетно и за тях самите се почувстват мъже, готови да воюват и да отстояват своето…
За нещастие, Рангелови ще изживеят и друга голяма драма, извън личната. Върху т.н. Западни български покрайнини, част от които е и Драинци, се стоварва подписаният на 27 ноември 1919 г. Ньойски договор. Спечелилите Първата световна война наказват победена България не само с репарации, забрани, ограничения и задължения, но и с жестока ампутация! Напразни са  протестните митинги и подписки на населението от Трънско, Царибродско и Босилеградско. Без отговор остават  телеграмите и адресите до видни европейски политици,  без реакция - вълненията по цялата страна от късната есен на 1919 г. На трогателния митинг в Трън през октомври присъстват и децата от Клисурското училище - тръгнали са от вечерта, за да пристигнат навреме. На 2 ноември 1920 г. в разтревожения край по горното течение на Ерма се появяват членове на Международната комисия за трасиране на новата граница, водени от френския полковник Ордеони. Препоръката им е благоприятна за района, защото на място са се убедили, че планинска земя без изход на запад („земя в бутилка”, според определението в протокола) е неуместно да бъде херметизирана с граница от изток. Но, както тъжно предвижда 70-годишният народен будител, предводител на чета срещу турците и голям бунтар срещу чуждите домогвания отец Кирил Любичев (до запопването си в Клисурската църква през 1889 г. известен като даскал Стоян), великите сили няма да се съобразят. На 6 ноември 1920 г. нахлуват сръбски окупационни войски и половината население прехвърля новата граница. Сета остава - накъде сама с четири деца?.. През 1921 г. учебните занятия са възстановени, но в училището се появява нов учител, сърбин. С него започват промени в уроците, в програмите, в традициите, в духа. (След време в Западните покрайнини хубавият училищен празник на светите братя Кирил и Методий ще бъде подменен с декемврийския празник на св. Сава - имен ден на Славчо). Най-лошото е друго: с пръчка в ръка учителят заставя децата да се нарекат прави сърби. Това е последната капка, преляла чашата. Изходът се налага от само себе си: бягство през граница, в България. Аргументи „за” (според това, което са чули): оттатък се организират временни граждански комитети за бежанците, ще има вдовишки пенсии, училища и помощи за сираците. А и желанието на Рангел е било да се преселят в София! Аргументи „против” (според злото, което са познали): ще са сам-самички, без мъж и без баща, но и без баба и дядо, без къща, без имот. Бежанци. Ничии между чужди - в голям град. Кой там би могъл да им обърне внимание? Ще срещнат ли съчувствие от роднините, отдавна подхванали работа в София? Ще намерят ли подкрепа от поставената на колене и съсипана държава - толкова ръце са се протегнали към нея! Не ги ли очакват само нови, неизпитани страдания?.. Решението - болезнено, отговорно, съдбовно! - е взето след дълги терзания. Не без благословията на отец Кирил, той даже има нещо наум. (В Клисура свещеникът е сам: единият му син е загинал във войната, другите са бежанци. Край Ерма е останала само част от паството му - онези, които не са имали куража или неблагоразумието да избягат и сега се уповават на него. А той ще отстоява достойнството и правата им, докато сръбските затвори изсмучат последните му сили...)
През есента на 1922 г. (било е около един часа след полунощ), изкъпани и облечени в чисти дрехи, вдовицата и децата Рангелови напуснат завинаги родния дом. Взето имущество: по една торба детски дрехи и по една черга (колкото може да носи всяко момче). И хиляда лева роднинска помощ (в пазвата на Сета). Кучетата ги познават и не лаят. Майката върви най-отпред. Иска й се да ридае, да кълне и да пустосва - както само трънчанка умее. Вместо това тя шепне непрекъснато „Тихо, тихо!” Излизат от Драинци, спускат се към Ерма и, заслушани в шума на течащата вода, поемат на североизток, към Стрезимировци, което е само на няколко километра. (За бягството от родния край Мико ще напише след 12 години в сп. „Ерма”: „Тогава беше тъжен ден; над Ерма беше свел посърналото си чело недостижимият Въртоп, за да приласкае своята сестра в неугасващата скръб. Под него хълцаха безсилни същества, оплаквайки участта на своята земя.“)
В тъмнината съзират или по-скоро усещат селото, през чиито дворове минава Ньойската разделителна линия. Ще трябва да го заобиколят, за да не бъдат забелязани нито от свои, нито от чужди. (Стрезимировското училище, църквата и гробището са в западната част. Сръбският граничен пост е в сградата на общината. Новата граница отначало е била маркирана с дървени колчета. По-късно се появяват бразда, номерирани пирамиди, наблюдателници. Накрая ще бъдат опнати телове, а на връх 24 май 1928 г. западните стрезимировчани под строй ще секат крайграничната гора…) Сета има сестра, омъжена тук, та познава местата. Знае кое е „отсам”, кое - „оттатък”, тъй както знае невидимата межда, разделяща Драинското от Стрезимировското землище. Спира за миг, оглежда се, ослушва се и като прибира децата плътно до себе си се шмугва в храстите встрани от притихналото село. После намира нов ориентир и с крайна предпазливост повежда колоната към една падинка. Там разстила чергите. Децата могат да поспят. Тя сяда на голям камък, но е все нащрек:  изопната, тревожна, с една мисъл в главата: „Бегахме! А сега накъде?” Така ще караули докато долови шум, от който се размърдват и децата. Сета скача, за да пресрещне един мъж - Петър Маджара от българската част на разкъсаното село. (Вероятно е имало уговорка - майката не би изложила децата на опасност, без да премисли и направи всичко, което е по силите й. Знаела е, че с цената на голям риск зет й дръзва да пресича границата, защото освен къщата с кафенето до пощенската станция има и ниви, а според Ньойската карта част от тях са вече в Сърбия. След март 1923 г., по силата на Нишката спогодба за т.н. двувластни имоти, Маджара ще получи официално подпечатана пролазница и ще я ползва само денем, само на определено място, само според предписанията. До 1948 г., когато придобивката е прекратена…) Славчо не разпознава човека, мълчаливо разтворил ръце за прегръдка, и се нахвърля върху му, за да брани майка си. А свакото мълниеносно затулва детската уста с длан и уплашено напъхва бегълците във все още гъстия шубрак. Там ще се спотаят като подгонен дивеч дотогава, докато опитният им водач не се увери с очи, с уши и с разум, че е дошъл моментът за последните няколко крачки. Казано: докато им даде знак…
След кратка почивка в Стрезимировци - колкото за мъчително сбогуване със свидния роден край! - Рангелови тръгват към София. До най-близката жп гара Батановци (строена от трънчани в края на XIX в.) ги отвежда каруцата на неуморимия тетин Петър. Влакът пристига по вечерно време. Изскача изведнъж, просветващ, пуфтящ, - все едно огромна ламя. Славчо, уж юнак на 8 години, ще се изплаши много. Къде сред канарите на Ерма е виждал той такова чудовище?!..

(Следва)

Евгения РАНГЕЛОВА-ПЕЕВА