НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











ОТ ЧУКАРИТЕ КРАЙ ЕРМА ДО КАПИТАНСКИЯ МОСТИК (2)
Очерк за капитан далечно плаване Славчо Рангелов

В столицата
В път и в сън мечти орлови
Мамят моята душа -
Все простори нови, нови,
Все по-нови небеса.
(Н. Ракитин, 1911 г.)

Гара София. Как са стигнали, не помнят - пътували са нощем, дремали са. В огромния за детските представи град (тогава около 250-хиляден) Славчо ще живее точно десет години. Ще минава за софиянец, но винаги с горест и гордост ще уточнява: „Бежанец от Трънско”. Това ще личи и от документите му за самоличност, където ще пише ту „роден в с. Драинци, Трънско”, ту „роден в с. Драинци, Югославия”. (Зад тези лични данни се крие част от българската история, която малко по малко потъва в небитието…)
От гарата, не без питане и лутане, се насочват към квартал „Баталова воденица”. По онова време той е софийска периферия: ливади, бостани и градини, между които всред шпалир от върби криволичи реката. Сгушена някъде в пожълтялата шума е къщичката на многочленното семейство на леля Юца Костова, сестра на Рангел. (Мъжът й е дърводелец, но след време ще има фабрика за дограма и ще подпомага всякак родата, не само с подпалки за печката.) Наблизо е и домът на братовчеда вуйчо Кола, където Сета и Рангел са отсядали преди войната. (На вдовицата й се струва като да е било преди век…) Оказва се, че Рангелови са добре дошли и сега. Вуйчото е дърводелец в театъра, а в къщата си е отделил цяла стая за чувалите с талаш. Като си постелят драинските черги, гостите ще спят на меко. Само малката Радка ще е на креват в стаята на Юла, единствено момиче сред децата на домакините.
На следващия ден Сета заръчва на момчетата да наглеждат сестра си и тръгва към града. Трябва час по-скоро да се свърже с председателя на Комитета за бежанците от Трънско. Той се нарича Гаврил Любичев и е достоен син на достоен баща. Едрият мъж с къса брадичка е известен в София. Един от авторите на протеста през 1919 г., той от няколко години е сред най-активните дейци на организиращата се трънска бежанска общност и с еднаква отзивчивост откликва на нуждите на земляците си от двете страни на границата. Сета му носи поздрави от стария му баща и новини от родния край. И без много обяснения случаят е ясен: става въпрос за вдовица и четири сирачета на загинал във войната, а това не търпи отлагане. Още повече, че момчетата са ученици... Задействани са инстанции, застъпват се видни личности. (Един генерал, чул историята на „храбрата жена”, ще поиска да й помогне
Капитан далечно плаване Славчо Рангелов
Евгения Рангелова-Пеева
и по друг начин: предлага да осинови момиченцето. Сета благодари за вниманието, но отказва: Радка е последното, което й е останало от Рангел, а той е заръчал да не  пилее децата!) Въпросът е уреден - в границите на възможното. Майката ще бъде назначена в трамвайното депо при Лъвов мост. Нощем ще е там, денем ще шета по чужди къщи, за да припечелва допълнително. Децата ще бъдат настанени в училища и пансиони за сираци, но … в различни краища на страната. С други думи - раз-пи-ле-ни!.. (Самата мисъл за раздяла разлюлява цялото семейство, но избор няма - ще трябва да се примирят. Скоро обаче ще проличи, че децата са в добри ръце. Опитни педагози, за които обучението и възпитанието на подрастващото поколение са дълг и призвание, ще направят онова, в което майката не е успяла. Ще превърнат сираците в примерни ученици. А вдовицата с похабените ръце и с умореното от тревоги и безсъние лице ще се усети за първи път доволна - окрилена от мисълта, че децата й се изявяват като способни и амбициозни младежи. Ще страда в самотата си, но сянката на Рангел ще й напомня за обета, а свадите в семействата с доведени деца ще й доказват, че жертвата си струва. Понякога ще изпуска нервите си в дълги тиради срещу света и това ще подсказва, че в сърцето на трънчанката отдавна няма място за спокойствие…)
Баткото Стоян заминава за с. Шипка, където ще завърши прогимназия. Попаднал неочаквано в самото сърце на България, сред природни прелести и исторически светини, та и под ежедневния звън на 17 камбани, ще усети по нов начин очарованието и трагизма на родната земя. Именно тук, в този край на художници, ще оценят дарбата му да пресъздава по своему видимия свят и ще го насочат към изкуството. (От ранно детство рисуването е любимо занимание на съзерцателния сирак. Помни се, че в Драинци той даже е предпочел да преспи навън - в сеното, за да довърши картинката си, вместо да изпълни нареждането на властната баба Марга. И геройски си е понесъл последствията...) 
Михо (по Клисурското кръщелно - Мико, тъй като в трънския говор липсва звук „х”) е изпратен в Искрецкия пансион - чудесна голяма сграда (днес училище „Св. Иван Рилски”) в изключително здравословно, живописно и интересно с историята и старините си кътче. Момчето обича да чете и да рецитира, умее да пише, но след Търговската гимназия ще стане ковчежник в армията и ще завърши финанси в Свободния университет. Ще бъде страстен скиор и планинар. И голям оратор. Пресата ще отбележи някои негови слова. Например благодарственото слово от името на завършващите Школата за запасни офицери в София. (Присъстващият митрополит Стефан, с подпоручески чин от същата школа, пожелава да се запознае с оратора, разпитва го за семейството му и съчувствено му предлага съдействие за настаняване на работа. Михо целува ръката на духовника и приема личната му благословия, но отклонява предложението, защото „иска сам да си пробива път в живота”. Софийският митрополит показва гореща съпричастност към разделените българи и на тържествения събор в Стрезимировци, проведен на 24 май 1933 г. - с военна музика и молебен на девет свещеници на граничната бразда!) Или затрогващото слово на сирака от Трънско, произнесено от името на младежите бежанци на 9 декември 1935 г. в столичния храм „Св. Неделя”, където се отслужва панихида по повод кончината на отец Кирил Любичев в Клисура…
Плахата Радка е отведена в пансиона в Трън. След закриването му ще учи в Карлово и Пловдив. Ще завърши учението си с диплом от Стопанското училище в София и ще започне работа в кантора. Момичето, макар и твърде притеснително, умее да се изразява добре и е паметливо. Ще се задоми през 1948 г. и синът й Людмил  Йосифов ще бъде единственото момче между внуците на Рангел и Сета. Радка ще надживее братята си, но и до края на дългия си и нелек живот ще повтаря: „По-добре да не се бях раждала!”...
Буйният Славчо остава в София. По време на учебните занятия ще живее на пансион в квартал „Захарна фабрика”, после до казармата в Лозенец, за известно време - и на Орлов мост. Добронамерени, но строги възпитатели ще го наблюдават и насочват, догдето свикне с порядките в новата среда. Ще постъпи в началното училище „Петко Каравелов” (на бул. „Сливница” № 45), открито през 1921 г., за да поеме част от контингента на училище „Трайко Китанчев” - предимно бедни деца и бежанчета от квартал „Новите постройки”. После (1925-1928) ще учи в реномираната Трета мъжка прогимназия (тогава с 12 паралелки и 17 учители) на ул. „Граф Игнатиев”. (Заради Балканската война строежът на училищната сграда се е проточил от 1912 до 1915 г. През Първата световна война сградата е използвана за болница.) Накрая (1928-1932), в черна униформа със зелена якичка и зелена лента под кокардата на фуражката, Славчо ще посещава основаната през 1903 г. Втора мъжка гимназия. Тя се помещава в две частни сгради на ъгъла на бул. „Витоша” и ул. „Хан Аспарух”. (Там също е имало болница през Първата световна война.) Директор на гимназията от 1926 г. до 1934 г. е Жечо Чанков (Шумен, 1878 - София, 1964), председател и на Директорския съвет на софийските гимназиални директори. Макар че вече не преподава, този вещ администратор е и запален географ. Той е един от основателите на Българското географско дружество. Автор е на първите наши географски речници (Географски речник на България - 1918 г., Кратък географски речник на Америка - 1923, на Европа - 1923, на Австралия и Океания - 1934). По география на Славчо ще преподава Лазар Томов, харамия в студентските си години и деец на ВМРО. По ботаника - Сотир Костов, който като всички свои колеги съчетава уроците в чудесно обзаведения училищен кабинет с полезни излети сред природата. По рисуване (жива мъка за по-малкия Стоянов брат!) преподава художникът Георги Черкезов, автор на няколко портрета на Васил Левски, автор и на паметните думи, че това училище не е гимназия, а малък университет. На изявени спортисти е поверено физическото възпитание на учениците. (Активна дейност в гимназията развива спортното дружество „Юнак”, през 1914 г. станало основоположник на столичния ФК „Левски”. След време гимназията ще се снабди и с гребна лодка, а през 1941 г. нейни директори ще станат подпредседатели на Софийския клон на Българския национален морски сговор.) Силно присъствие има и Дружеството на въздържателите, Дружеството на Червения кръст, Дружеството за безплатни ученически трапезарии и др. През лятната ваканция няколко учители во главе с енергичния Милан Топлодолски, бивш балкански шампион по многобой, отвеждат част от учениците на планинска колония в Батак. Гимназистът Славчо ще се размине с морската колония в Гьозекен (днес Обзор), тъй като учителският съвет се заема с тази идея едва през 1932 г. - след като командированият белобрад директор географ лично е огледал терена.) Между Славчовите учители по основните предмети е Георги Цанев, литературен критик и бъдещ академик. По немски език преподава Люба Владова, по руски - Христо Буров, по френски - д-р Димитър Рашев, доведеният син на Христо Ботев. (И до днес 22-ро СОУ „Г. С. Раковски”, наследник на гимназията, се гордее с бившите си учители, някои от които по-късно стават видни учени, университетски преподаватели, културни деятели и общественици: Андрей Протич, Стилиян Чилингиров, Боян Пенев, Емануил Попдимитров, Михаил Арнаудов, Константин Гълъбов, Атанас Илиев, Найден Чакъров, Александър Милев, д-р Цветан Радославов - автор на бъдещия химн „Мила Родино”, и много други. Известни имена в българската музика са свързани с гимназията и с изпълненията на ученическия хор, струнния оркестър и духовия оркестър, с традиционните годишни концерти и празнични програми. Гимназията се гордее и с достойните си възпитаници, между които има видни общественици, учени и интелектуалци. Сред тях са летецът Димитър Списаревски, знаменосец на гимназията, и големият оперен певец Борис Христов).
На 8 ноември 1924 г., Димитровден, в София се открива Учредителният конгрес на Организацията на Западните покрайнини. Оттук нататък тя ще приема решения за подпомагане на потърпевшите от Ньойския договор и ще следи и съдейства за изпълнението на тези решения и от страна на държавата. Ще се бори за осигуряване на работа, поминък и обработваема земя, за построяване на жилища срещу безлихвен кредит, за организиране на летни колонии за децата, за провеждане на културно-просветни инициативи всред засегнатото население. През 1926 г. България успява да получи от европейските сили и Обществото на народите заем за бежанците. Благодарение на всичко това, но не и без упоритостта на Сета Рангелова и помощта на доброжелателни и състоятелни роднини, малко по малко се нормализира животът на семейство Рангелови. Те вече не притесняват едни или други роднини. На ул. „П. Ю. Тодоров” № 32 във Вазовия квартал (тогава все още неблагоустроен, като всички бежански квартали), в дъното на отпуснат съгласно новите разпоредби парцел, който с времето ще потъне в зеленина и хубави цветя, се появява неизмазана къщичка с антре, малка кухня и една единствена стая стая. Къща без темели, с вода и тоалетна в двора. Вътре - оскъдна покъщнина, малко посуда. На стената - портрет на Рангел в униформа. Млад и хубав!... Домът е твърде малък за петчленно семейство, но гледката към близката Витоша и Резньовете е прекрасна и им напомня за родния Въртоп! Домът е твърде скромен, а парите никога не стигат, но в семейството всички са живи, здрави и задружни. През лятната ваканция за семейния бюджет допринасят и децата, поработвайки по строежи и градини. Хранят се все така оскъдно - сити са, ако има комат хляб и паница боб. В свободното си време поритват парцалена топка в Булина ливада (боси - парите за обувки никога не са достатъчни!), скитат из бухналата зеленина на Манастирските ливади, катерят се по неотъпкани пътеки ту до Драгалевския манастир и Камен дел, ту до Момина скала, Боянския водопад и езерото, та и до новопостроената хижа „Алеко”, а оттам - и до Черни връх. Участват заедно с майката в събрания и благотворителни инициативи на Организацията, най-често в салона на дюлгерското сдружение на бул. „Хр. Ботев”. (На една такава благотворителна вечер в Дома на правниците на ул. „Пиротска” през декември 1935 г. ще бъде проведен търг за „Ждрелото” - картина от Стоян Рангелов. Ще я спечели Михаил Календеров, бивш министър.)
През 1929 г. Стоян е приет в Художествената академия. (Ироничната забележка на един професор, че изкуството не е за бедняци, вместо да го обезкуражи, ще го  амбицира още повече.) През 1932 г. Михо постъпва в армията като доброволец. (Той винаги е съжалявал, че не е завършил Военното училище.) През същата година Славчо заявява твърдото си желание да стане морски капитан и е първото птиче, което ще излети от софийското гнездо ...

От чукарите край Ерма до капитанския мостик (1)

(Следва)

Евгения РАНГЕЛОВА-ПЕЕВА