НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











СПОМЕНИТЕ НА О.З. КАПИТАН І РАНГ ПЕТЪР КАЛЧЕВ ЗА 9 СЕПТЕМВРИ 1944 Г.
Първата ми среща с капитан І ранг Петър Калчев беше през март 1965 г. Бях си взел изпитите от последната за следването ми сесия във Военноморското училище и ми предстоеше преддипломен стаж. Тези от класното отделение, които бяха определени за военния флот, независимо от темата на дипломната им работа, бяха изпратени на стаж по частите на флота. Мен ме бяха определили за военния флот и ме изпратиха на стаж на малките противолодъчни кораби (МПК). Те бяха базирани в Созопол и бяха в подчинение на Бургаската база. Неин командир тогава бе капитан І ранг Петър Калчев. До този момент нищо не знаех за него. Не бях го и виждал, макар че през 1962 г. бях на стаж на баржите (десантните кораби) в Бургас.
Заедно с колегите, определени за стаж на корабите в подчинената му база, се явихме при него. Бях приятно изненадан да бъда посрещнат внимателно от старши по звание и длъжност командир. Посрещна ни учтиво и с внимание, което веднага стопи дистанцията между нас. Няма да забравя думите му: „За мен Вие вече сте офицери и в поделенията ще се ползувате с тези права.“ Когато разбра, че ме изпращат на стаж на МПК, ме запита: „Вие били ли сте на задгранично плаване?“ Отговорих, че не съм. „Тогава побързайте да се явите в поделението. В други ден корабите заминават на учение в Севастопол.“ След като ни пожела успешен стаж, той се раздели с нас с думите, че ни очаква на есен вече с офицерски пагони. След това побързах да замина за Созопол, а главата ми се замайваше от внезапно открилата се възможност да видя Крим и Севастопол.
Есента аз наистина постъпих като офицер в същото поделение, но нямах възможност да служа в негово подчинение. Той бе изпратен като военно аташе в Италия.
Минаха повече от седем години след тази наша среща. Не съм добър физиономист и образът му не беше се запечатал трайно в паметта ми. Пътувах от Бургас с влак за Варна и на гара Карнобат след известно чакане се качих на пътническия влак. Бях цивилно облечен. В купето срещу мен и в посока на движението до прозореца седна по-възрастен от мен мъж. Беше с костюм. Сложи на масичката пакет с храна, извади от вътрешния джоб на сакото си сгъваем нож и с него почна да си реже парченца от хляба и сланината. Беше обяд и имаше и други пътници, които обядваха кой каквото си е взел или купил. След това внимателно прибра останалото от храната и почисти масичката. Влакът беше потеглил и ние навлизахме в Балкана. Мъжът се вгледа в мен и от далеч започна да ме подпитва – за къде пътувам, какво работя и т.н. Спомена, че е родом от Чирпан и за това без нож не ходи. Споменах, че работата ми е свързана с морската професия, но все още отбягвах да кажа, че съм морски офицер. Той ловко ме притискаше с въпросите си и когато трябваше да призная какъв съм, неочаквано за мен се представи: „Аз съм кап. І ранг Калчев. Ние с Вас сме се виждали някъде”.
Тогава нямаше как и аз му признах кой съм и кога и къде сме се видели. Оказа се, че капитан Калчев освен че е много интелигентен и начетен, е и добър физиономист. В хода на разговора спомена някои свои виждания за това как може да се развиват и в каква насока да се специализират бедните полупланински села, покрай които минаваше влака. Година две след тази среща напуснах бойните кораби и преминах на работа във „Флотски арсенал“ – Варна.
Бе началото на есента на 1989 г. Във въздуха се „носеше“ духа на предстоящата промяна. Както винаги пред някой официален празник, в завода да изнесе лекция за предстоящия 9-ти септември и 45-та годишнина от тогава, дойде лектор от Централната партийна лекторска група. Този лектор бе Петър Калчев. Вместо да изнася баналната и шаблонна за такива случаи лекция, каквито ние – офицерите и ИТР от завода не веднъж сме слушали, Калчев още в началото каза, че ще ни разкаже за това, как на практика, още на 8-ми септември е взета властта от органите на ОФ и е посрещната Червената армия. Ще се опитам с мои думи да предам неговия разказ още повече, че освен свидетел, той е бил и един от главните действуващи лица.
Когато аз постъпих в Морското училище, а после и във флота – тогава в него имаше трима старши офицери взели участие в съпротивата. Четвъртият – кап. І ранг Милушев, бе напуснал военната служба. Това бяха командващият ВМФ – адмирал Иван Добрев, брат на Стоян Добрев и взел неговия прякор – Странджата, кап. І ранг Васил Мачев, който като мобилизиран матрос подпомага партизаните при вземането на оръжие от поста при Емона и избягва с тях, а по това време бе началник ТИЛ на флота и кап. І ранг П. Калчев, който след 1965 год. от командир на База Бургас замина на дипломатична служба. Сега имах възможност от него самия да чуя за неговата помощ при установяване на новата власт във Варна.
През 1944 г. П. Калчев е трета година матрос на служба в база Варна. В навечерието на навлизането на съветските войски в България, на която СССР е обявил война още на 5-ти септември, с него се свързват партийни функционери, с които той нелегално е бил във връзка и му нареждат на 6-ти срещу 7-ми септември със свои съмишленици и другари да застъпят въоръжен наряд в базата. Рано сутринта на 8-ми септември жителите на Варна научават, че съветските войски са преминали нашата граница и настъпват към град Добрич. В уречения час Калчев и неговите другари от караула в пълно въоръжение и с бойни патрони са на разположение на чакащите ги комсомолци и активисти на ОФ, с които трябва да се завземат важните държавни и обществени институти в града. Първата им грижа е да завземат кметството и полицейския участък. Групата въоръжени цивилни и матроси не среща никаква съпротива.
При задържането на шефа на полицията, след изземване на неговото оръжие, пред кабинета му е оставен цивилен на пост. Скоро след това се чува изстрел и той е намерен мъртъв в кабинета си. Плъзват две версии: 1. че е имал пистолет в едно от чекмеджетата на бюрото си; 2. че го е застреляла Дана Мураданларска за това, че е изпълнена смъртната присъда на нейния съпруг няколко месеца по-рано. Години по-късно се разбира, че той е убит от застъпилия на пост, който е бил предателят, издал скривалището на нелегалните в бункера в Шерба до село Гроздево. Но за това ние научихме от лектора. Оставяйки на вече овладените възлови места предварително определените свои партийни другари, групата продължава към пощенската станция и Радио Варна. Тя е единствената районна радиостанция в страната и води предаванията си на живо. След нахлуването на въоръжената група в студиото, на местата на говорителите и водещите програмата сядат ентусиазирани ремсисти – гимназисти, прегърнали безрезервно идеите на своите партийни ръководители. Те бързат да обявят на всички слушатели, че властта във Варна е в ръцете на ОФ, рецитират патриотични стихове от Ботев, Смирненски и Вапцаров и вдигат комунистически лозунги от рода „Да живее...!“ И тук разпалените младежи допускат първия политически гаф, за който ще стане въпрос по-късно. Те издигат лозунга „Да живее Съветска България!“, и други болшевишки и съветски лозунги. Но между другото смяната на властта продължава.
Под контрол е и пощата, остава само затвора, който тогава е в края на града. Групата нараства. С нея са и стари и нови симпатизанти и активисти на партиите от ОФ. Затворът се пази освен от собствената охрана и от войници. Няколко дни по-рано е обявена амнистия на всички политически затворници, но конкретни указания не са дадени и политзатворниците не са освободени. Офицерите, войниците и охраната на затвора знаят за издадената амнистия. Те не оказват съпротива и килиите на затворниците са отворени. В суматохата са освободени и избягват и всички криминални. Във Варненския затвор са излежавали присъдите си предимно по-млади комунисти и ремсисти. Но тук са се изпълнявали и екзекуциите на осъдените на смърт. Акцията завършва с митинг на лобното място на убитите и в присъствието на освободените и значителна част от техните близки.
Между другото върви и една акция на смяна на властта в близките села. За нея не е нужно да се изпращат въоръжени групи по селата. На областния управител е наредено да извиква на телефона един по един кметовете от близките села и да им нареди на кого да предадат общинските печати и документация. Името на заелия поста красноречиво говори на кмета, кои са взели властта.
А какво правят в това време народните защитници – партизаните? Нищо. Те чакат влизането на съветските войски в страната и нареждане от партията какво да правят след това. Изпратени са каруци, които да ги превозят от горите до гарата в Старо Оряхово, от където после на другия ден пристигат с влака във Варна.
През тези часове съветската армия вече е влязла в Добрич и нейни предни части приближават Варна. За тяхното посрещане се организира и варненската общественост. Влезлите в града войски са посрещнати на централния площад с хляб и сол от делегация на града начело с Варненския и Великопреславски митрополит Симеон.
До тук нищо ново. Но да видим какво става с гафа, допуснат от разпалените ремсисти и така лекомислено изречените от тях по радио Варна лозунги. Те са чути не само от малцината имащи радиоапарати българи. Чути са и извън страната. Още същата вечер на Чърчил се докладва, че в нарушение на спогодбата от Техеран, в България се установява комунистическа съветска власт. Че въпреки наличието на другия ден в София на нова – Отечественофронтовска власт, партизаните се разхождат въоръжени по улиците на градовете и самоволно се разпореждат и раздават „правосъдие“. Разтревожен Чърчил звъни на Сталин. Той от своя страна нарежда да се вземат нужните мерки, за да се успокои съюзника и международното обществено мнение. След няколко дни, пред погледите на група съветски кинооператори и журналисти във Варна се разиграва „разоръжаването“ на партизаните. За тази цел те са строени пред полицейския участък и пред погледите на събралото се множество и при работата на кинокамерите, целуват личното си оръжие и го предават на представителите на новата власт. Това, което зрителите не виждат и операторите не снимат, е че същите хора през другата врата влизат и излизат отново въоръжени, но вече в униформи на полицаи или на офицери от армията. По-късно копие от този филм е изпратен на Чърчил и така се слага край на гафа за „Съветска власт в България“. Това ще стане, но малко по-късно, през 1947 г., когато по нареждане на Москва опозицията у нас е смазана и са разтурени техните партии и печатни органи, а техните лидери са арестувани и избити.
Калчев завърши разказа си с думите, че „властта се взема там, където е. Ние с вас, тук във Варна, каквото и да правим, не бихме могли да свалим която и да е власт. Но в София могат.“ Като че ли думите му бяха пророчески, а може и да е знаел. След малко по-вече от два месеца дойде промяната.
Не зная дали по свое желание на времето капитан І ранг Калчев смени командирската си кариера с дипломатическа. Но все си мисля, че излизаното му от редовете на флота е дошло по нареждане от „горе“, и че е било като продължение на една скрита вътрешна и не видима борба за запазване на пост и власт.

Капитан І ранг о. р. Евгени ЦЕНОВ