НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











КАК ПРЕДИ 10 ГОДИНИ ПОЛУЧИХМЕ КОРАБА
„ПРОТЕО” ОТ ВМС НА ИТАЛИЯ (1)

Скоро ще се навършат 10 години от приемането на италианския специализиран кораб за дълбоководно спасяване „Протео” в състава на българските Военноморски сили. Корабът беше предоставен на страната ни безвъзмездно от италианските ВМС през 2004 г., но историята, която ще разкажа, започва още през 2002, когато бях назначен за военен аташе в Рим.

Дни преди да отпътувам за Италия, разбрах от тогавашния командващ на флота вицеадмирал Петър Петров за идеята да получим „Протео” безвъзмездно. Имало дори предварителни разговори с италианската страна, но нищо конкретно.
След две седмици, при представянето ми в Главния щаб на италианските ВМС, командващият, адмирал Марчелло Де Донно, освен дежурните любезности, не спомена нищо, но на тръгване, офицерът от международния отдел капитан ІІ ранг Каталано ми предложи да изпием едно кафе и в неговия кабинет. Между другото спомена, че са водени неформални разговори относно възможността Италия да ни предостави кораба, но това било много дълга процедура и командващият Де Донно не искал предварително да се ангажира с конкретен резултат.
Според Каталано, имало фактори извън флота, които не били склонни да правят „подаръци”, но предвид на благоприятната обстановка и добрите отношения между двете държави, от страна на Де Донно нямало да има пречки. Каталано подчерта специално факта, че в Щаба на българските ВМС във Варна вече има представител на италианските ВМС, което било добра основа за конкретно взаимодействие и помощ.
Прибрах се в посолството и се опитах да разгадая посланията. Де Донно ми се стори хладен човек, но пък излъчваше спокойствие и увереност. Не каза нищо извън протокола, но и не пропусна нищо от него. Освен военноморското си образование и богатия си професионален опит като за всеки командващ, имаше и магистратура по математика... Вероятно тя объркваше нещата.
Каталано беше ясен. Той нямаше магистратура по математика. Той трябваше да каже лошите новини, с което да ни предпази от прекомерен ентусиазъм. И същевременно да поддържа интереса ни.
Няколко седмици по-късно нещата около „Протео” започнаха да се объркват. Бях информиран от същия Каталано, че към кораба е проявен „платим” интерес от трета държава, така, че за нас, на този етап, въпросът може би е приключен. Той натърти на „може би”. Каза ми още, че това не пречело ние да поискаме кораба по официален път.
За пръв път играех на карти с такова ниво играчи. Картите се раздаваха бързо и аз едва сварвах да ги подредя. Защо да искаме кораба по официален път, ако съдбата му е вече определена? И защо като е определена си губим времето взаимно. Пред мен стояха два важни въпроса: искаме ли този кораб и има ли изобщо кораб?… Отговорите и на двата изискваха да чакам.
Да чакам, макар, че не знаех какво. Предстоеше Срещата на НАТО в Прага, където трябваше да получим покана за членство в Алианса. Италия ни подкрепяше еднозначно. В потвърждение на това, премиерът Силвио Берлускони направи официална визита в София през пролетта на същата година. Отношенията на приятелство между двете страни се задълбочаваха. Бяха минали почти две десетилетия от случая „Антонов” и сега беше момента Италия да направи исторически жест към страната ни. Такава беше логиката, или по-точно моята логика.
В тази обстановка нямах право на грешки. Нуждаех се от надеждна информация, за да си изясня по-нататъшните действия, а все още нямах нужната база от контакти на високо ниво, на които да разчитам.
Докато чаках, успях да установя, че към „Протео” действително има заявен интерес от една латиноамериканска държава, но цената не ги удовлетворявала и едва ли щяло да се стигне до сделка. Освен това, друга презокеанска държава пък била против сделката, поради не знам си какви причини.
Специализираният кораб за дълбоководно спасяване „Протео” в състава на италианските Военноморски сили. Снимката е от личния архив на автора.
Специализираният кораб за дълбоководно спасяване „Протео” в състава на българските Военноморски сили. Снимката е направена през 2005 г., една година след получаването на „Протео”. Снимка МОРСКИ ВЕСТНИК
Генерал Джовани Албано и българският военен аташе в Италия капитан ІІ ранг Миглен Шишков по време на прием в българското посолство в Рим. Снимката е от личния архив на автора.
Председателят на комисията по отбрана в италианския парламент през периода 2001-2006 г. генерал Луиджи Рампони (в дясно) заедно с председателя на „Национален алианс” Джанфранко Фини, по това време вицепремиер и министър на външните работи във второто правителство на Берлускони. Снимката е от личния архив на автора.
Получи се нещо като отговор на втория въпрос - кораб може и да има.
Но това беше информация на ниско ниво - „един ми каза, че чул някой да разправя...” - нито да я имаш, нито да я нямаш такава информация … Но така е винаги - играеш с раздадените карти. Ако нямаш скрити в ръкава…
Трябваше ми високо ниво. По-високо от Помпей.

***
Казвам Помпей, защото тогава се сетих за генерал Джовани Албано, който живее в „изпепеления” град. В далечната 1992 г. той все още бeше военен аташе на Италия в София, а после в качеството си на заместник- командващ на Обединените Въоръжени Сили на НАТО в Южна Европа (AFSOUTH) в Неапол беше няколко пъти гост на нашия началник на ГЩ армейски генерал Любен Петров, с когото имаха отношения на непринуденост и приятелство. Беше нещо като нашият първи адвокат за НАТО.
Отидох в Помпей като при стар приятел. Според предварителната уговорка, срещнахме се близо до местния парламент, където беше депутат. Не можеше да скрие радостта си, че се виждаме след толкова години. Веднага заговори на български, попита ме за генерал Петров и за други общи познати от времето на съвместната ни работа в София. Похвали ми се, че пишел книга, която озаглавил: „България  - другата половина на сърцето ми”. Говореше весело, но през сълзи.
Настанихме се в един ресторант с прекрасна вътрешна градина и след като поръчахме „Просеко”-то  насочих разговора към моето „камъче в обувката”. Между другото, ако един ресторант няма вътрешна градина, по-добре яж на крак, но да се върна на темата.
Не се наложи да му обяснявам колко е важно за Италия да направи този жест.
След като ми зададе няколко уточняващи въпроса, Албано извади мобилния си телефон и кратко, но много любезно разговаря с някаква госпожа. Настояваше да говори с „Луиджи”, който в момента, обаче, го нямало и Албано трябвало да чака… Затвори телефона и с типичната за него артистичност ми заобяснява:
- Фасички секретарки каже само няма и чака! Фасички! Албано не може чака …Албано трябва работи … - възмущаваше се той, докато сервитьорът наливаше виното. Телефонът, обаче, едва изчака да отпием от чашите и зазвъня. Всъщност не зазвъня, а затананика някаква позната мелодийка.
- Луиджи! - възкликна той и с бавни крачки се отправи към изхода на ресторанта, за да не го слушат вероятно клиентите от съседните маси, или по скоро да не му пречат с шума, който вдигаха. Говори повече от десет минути, които за мен минаха като два часа. След като свърши разговора дойде при мен усмихнат и отсече:
- Фаф вторник при Луиджи, фаф две часа, той  знае … - обясняваше на български събеседникът ми.
- Кой е този Луиджи, какво работи? - попитах с известно недоверие.
- Нищо не работи, той е в парламента, капо на комисионе-то по дифеза-та …
Обядът се проточи със живописния разказ на Албано за генерал Луиджи Рампони - председател на комисията по отбрана в италианския парламент. Сприятелили се още във военното училище в Модена. Въпреки че служебните им пътища се разделили рано, и до днес си оставали приятели. В средата на 90-те години и двамата влезли в политиката. Албано - във „Форца Италия” на Силвио Берлускони, а Луиджи - в „Национален Алианс” на Джанфранко Фини.
Преди това, през 1988 г., като зам.-началник на Генералния щаб, генерал Рампони предложил своя приятел от училището за военен аташе в България.
- България, къде е това? - попитал Албано и косата му настръхнала, като разбрал, че сме „голямо приятел” на Москва.
- Представяш ли си Микеле, Луиджи - фаф Рим, Албано - фаф София. Това приятел ли е?- продължаваше да се смее той от сърце.
Получил строги указания да не прави нищо, с което да дразни властите. Казали му, че там нищо не може да се промени.
Пристигнал в България в края на септември 89-та и започнал стриктно да спазва дадените указания. Наел си учителка по български език - Диди. Уроците провеждали предимно в лоби-бара на Шератон. Там се запознал с повечето колеги военни аташета и с много политици, сред които и „Анджела Дейвис” - така той нарича Соломон Паси, заради тогавашната му прическа. Всичко било повече от добре, докато един ден не станала белята. Тъкмо вземали урока за минало време и насреща шофьорът му от посолството влязъл запъхтян:
- Господин полковник, Живков падна…
- Браво! - усмихнала се Диди.- Ето това е в минало време! - и поръчала следващото мартини..

***
Слънцето най-после се извъртя към Неапол и сега мога отново да видя ясните очертания на Везувий. Не знам защо, но стори ми не толкова мрачен и не толкова висок. Винаги е така, когато видиш нещо за втори път - нито е толкова мрачно, нито е толкова високо…
Беше сряда и се налагаше отново да чакам … 
Фаф фторник, фаф две часа! - чувах гласа на Албано докато летях по магистралата за Рим.

(Следва)

О. р. капитан ІІ ранг Миглен ШИШКОВ