НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











КАК ПРЕДИ 10 ГОДИНИ ПОЛУЧИХМЕ КОРАБА
„ПРОТЕО” ОТ ВМС НА ИТАЛИЯ (2)

В началото на 2004 г., процедурата по безвъзмездното предоставяне на „Протео” беше към своя край. Специална техническа комисия от Щаба на ВМС във Варна беше ходила преди това в Ла Специя, за да се запознае на място със състоянието на кораба и да изготви официално становище до командващия флота контраадмирал Люцканов.
Освен това, още през есента на предходната година, италианците ни информираха, че на „Протео” му предстои планов ремонт и тъй като парите били заложени в баланса на ремонтния завод, нямало как да се отмени. Наложи се да изчакаме да мине и зимата на 2004 г. преди да го получим. Както се казва две в едно – хем безплатно, хем ремонтиран.
Ремонтът се проточи до края на април, а само два месеца преди това, в ледените води на Черно море, край Босфора се случи трагедията - потъна българският търговски кораб „Хера”. В него сред екипажа загина и старши-помощник капитанът Петър Петров - моят първи командир на противолодъчен кораб 41 в Атия.
Уважавах този човек, заради това, че беше особен - не се нагаждаше. В отличие от другите, а и в разрез с изискванията на добрата „командирска практика”, на мостика той управляваше кораба без да се чуе гласът му. Мисля, че беше най-опитният командир на кораб в дивизиона. Подготвяше матросите с такова усърдие, че по време на плаване се разбираше с тях само с погледи и жестове.
„Аз съм едно нищо без вас! Абсолютно нищо! Мен могат и да ме убият, майната му, голяма работа, важни сте вие, които слушате „ХАС-а, които подготвяте торпедото, които следите локатора, стреляте с оръдието…”, насърчаваше ги той, като същевременно ги караше да се чувстват важни и отговорни, каквито всъщност бяха.
Жалко за Пешо, остави прекрасна жена и две момиченца...
Българското посолство в Рим. Във вътрешния двор е поставен паметник на братята Кирил и Методий.
Специализираният кораб за дълбоководно спасяване „Протео” в състава на италианските Военноморски сили. Снимката е от личния архив на автора.
Специализираният кораб за дълбоководно спасяване „Протео” в състава на българските Военноморски сили. Снимката е направена от борда на вертолет Ми 14 ПЛ на 15 септември 2006 г. по време на участието на „Протео” в учение на ВМС. Снимка Валентин ГЕОРГИЕВ
Но това все още не се е случило, защото сега е юли 2002 г., навън е шестдесет милиарда градуса, а на мен ми предстои да разбера каква е ситуацията около „Протео”.
Още миналата седмица се свързах с отдела в Генералния щаб на отбраната в Рим, който беше отговорен за връзките с военните аташета и според правилата ги уведомих, че имам уговорена среща с генерал Рампони в парламентарната комисия по отбрана. Попитаха ме дали желая да бъда съпроводен от техен представител, което означаваше „по принцип, трябва да те придружим, ама налага ли се?” Естествено, че им спестих ангажимента и след още няколко любезности си пожелахме „буона фортуна”. Те и без това щяха да разберат за съдържанието на срещата…
Шофирането в Рим може да се брои за втора магистратура, макар и не по математика. Във вечния град водачите на МПС-та са убийствено спокойни и за разлика от Неапол, никой за никъде не бърза. Както казва Татяна Дончева по повод на електората на една партия „… Като си на сто години за къде да бързаш”…
А тук сто години са просто ембрионална възраст. Изобщо Рим е много различен от съседните градове на петдесет, сто километра. Тук светофарите се спазват, а червеното е любимият цвят на шофьорите. Червеният светофар е тъкмо времетраенето на една дълга целувка, ако в колата са младежи, за сваляне на палтото и поставянето му в багажника, ако е делови мъж, или дори за малък шопинг в отсрещния павилион. Червеното е цветът на мотористите. Там те са най-отпред и форсират на място, за да се чуе гласът на „бичиклетата”, за да поговорят помежду си, или с табакайката на ъгъла и да разменят телефони. Ако на задната седалка на мотора се вози момиче, това е времето, в което тя ще оправи чорапогащника си, така, че вече никой не иска да дойде зеленото… В резултат на всичко това, когато и да тръгнеш за някъде - закъсняваш. В началото си водех дневник в кой ден и час, на кое място има задръстване - нещо като част от професионалното отношение към работата. Оказа се, че няма никаква закономерност.
И добре че няма, защото този път учудващо спокойно и само броени минути след като съм потеглил, успявам да паркирам на две преки от Парламента. Изчаквам няколко минути в колата, за да разбера какво е намислил полицаят който ме наблюдава, но след като не установявам агресия в погледа му, излизам и се отправям към мястото на събитието, като гледам да не го предизвикам с нещо. Италианските полицаи са като змиите - ако не ги закачаш, не хапят.

Още преди седмица съм разбрал къде е служебния вход и реда за посещения от външни лица. Така че сега само изчаквам постовият да ми напише входното баджо и след още някои формалности, при които доказвам, че не нося оръжие, сядам в приемната под зоркия поглед на карабинера и чакам да стане „две часа”.
Този карабинер, за разлика от Везувий, ми се стори много висок и много мрачен. Може би защото го виждам за първи път…

- Паола, донесете нещо студено, че днес вече пих няколко кафета! - поръчва генерал Рампони на жената, която любезно ме въвежда в кабинета му. И вероятно защото e обядвал, той се настанява удобно на кожения диван, сякаш се готви за следобедна дрямка. Настанявам се и аз на мястото, посочено ми дискретно с ръка и докато чакаме студените напитки, домакинът ми разказва с неподправено удоволствие за историята на италианския парламент.
Сградата била строена в края на 17-ти век като папски Понтификат. През 1870 г., в него се настанява дворецът на Амадео ди Савоя-Аоста. Династията на Савоите управлявала до 1946 г. когато референдумът от 2 юни същата година отхвърля монархията и последният крал Умберто II напуска страната, след което е установена италианската Република.
Какво съвпадение, учудвам се мислено като се сещам, че и нашият референдум за отхвърляне на монархията е в същата година. Както се казваше едно време „два референдума - една цел”. Една, една, обаче после са се появили някои разлики, в зависимост от това кой ги е поръчвал.
Урокът по история е богато онагледен от снимки по стените, които домакинът ми показва с такова удоволствие, като, че го прави за първи, или за последен път. Използвам тактическата пауза докато генералът отпива от чашата, за да насоча разговорът към моето „камъче в обувката”.
Той обаче не бърза. След историческата увертюра захваща темата за предстоящото ни членство в НАТО и Срещата на Върха в Прага, като подчертава, че не очаква изненади. Посъветва ме по този въпрос да установя връзка с генералния секретар на Италианския атлантически комитет - някой си доктор Фабрицио Лучиоли, който готвел политическия доклад на премиера Берлускони за Срещата в Прага. Специално внимание беше отделено на предстоящото през септември посещение на българския министър на отбраната Николай Свинаров, по покана на италиански му колега Антонио Мартино:
- Искам първи да съобщя на вашия министър някои новини, настояваше домакинът и продължи: Ползвате се с личните симпатии на нашия премиер и разбира се - с моите, уверяваше ме той и все така отбягваше темата за „Протео”.
После зациклихме отново на историческа тема - този път за Йоана Савойска - майка на Симеон II,  катедралата в Асизи, където се е венчанала с Цар Борис III, а там се намирал и замъка на Сан Франческо „не знам кой си” от 12-ти век и ако не сте ходили, трябва да отидете и т.н. и т.н.
Накрая, тъкмо си мислех, че темата за кораба се отлага за друг път, генералът плесна с ръка по масата и отсече:
- Като дойде министър Свинаров, нека да поиска кораба от Мартино! Останалото е процедура … всичко ще е наред! Мисля, че това ще бъде хубав жест от наша страна … Желая ви успех, команданте! - усмихва се той и остана в поза с щедро вдигната ръка…
После, за да покаже, че не съм му досадил много, ме изпраща до вратата на огромния си кабинет, където отново ме поема Паола.
Полицаят си стоеше на същото място, където го бях оставил. Всички полицаи обичат сянката. Особено лятно време.

Карам на „първа, втора” почти половин час, но вече не бързам. Светофарът на Бруно Боци е блокиран от трафик и чак на четвъртото зелено успявам да се измъкна в посока Антонио Грамши и от него, към Паоло Рубенс.
Едва успявам да вляза в кабинета си и на вратата изпод тъмния коридор виждам очертанията на радиста Кирчо. В обедната почивка, между два и четири, той слизаше в двора на посолството, хем да подиша въздух, хем да нахрани рибките в шадравана.
- Имаш нещо от твоите хора в София … - информира ме той с равния си глас.
- И аз имам нещо за тях, ама хайде първо да почерпя …

(Следва)

О. р. капитан ІІ ранг Миглен ШИШКОВ