НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











КАК ПРЕДИ 10 ГОДИНИ ПОЛУЧИХМЕ КОРАБА
„ПРОТЕО” ОТ ВМС НА ИТАЛИЯ (3)


- Тате, ти защо си станал военен? - пита малкият ми син, окупирал масата с легенчета и водни боички …
- Че откъде да знам, съдба …
- Не беше ли заради мама?
- Като знаеш, защо питаш?
- Защото и на госпожата мъжът й е военен, ама бил голяма клечка. Щял да учи английски в академията …
- Е, щом щял, значи наистина е голяма клечка. А ти по-добре зарежи тия цапаници и започвай да учиш италиански. Скоро може да се наложи да сменяте училището с батко си … – измърморвам, докато заемам по удобна поза на дивана.
- Тебе пак ли ще те местят? - продължава с въпросите синът ми без да вдига поглед от творбата си, - Да не си се скарал с началниците?
В това време, жена ми, която цъка с дистанционното, се втурва към телевизора видимо разтревожена.
- Не може да бъде, истина, или монтаж? Един самолет ей сега се блъсна в небостъргач?...
- Мамо, казал съм ти да не гледаш филми с насилие…

***
В предходния разказ завърших с това, че прибирайки се от срещата с председателя на комисията по отбрана генерал Рампони, на вратата изпод тъмния коридор виждам очертанията на радиста Кирчо. В обедната почивка, той слизаше в двора на посолството, хем да подиша въздух, хем да нахрани рибките в шадравана. На връщане често се отбиваше при мен за десетина минути, които използвах за да изпием по кафе. Не онова италианско „рестрето”,  дето го сервират по кафетариите, а нашенско кафе - на джезве.
Този път, обаче, десетте минути отиват до половин час и разбира се, заради добрите новини от италианския парламент, изваждам от моите „запаси”. По-късно установих, че запаси имаме само аз и посланикът. Останалите колеги нямат афинитет към складирането и ешелонираната логистика.
- Ти защо си станал военен - пита ме Киро, докато слага леда в чашата.
- Само този въпрос не ми задавай, защото преди година, точно на него гръмнаха двете кули в Ню Йорк – предупреждавам го уж на шега ...
- Е, било е случайност. Ама прав си, да не дърпаме Бин-а за брадата, че като нищо могат да гръмнат я Сан Пиетро, я Колизеума … А за какво е черпнята, – продължава да пита той, докато налива първо на себе си. След като замълчавам и по този въпрос той въздъхва:
– Абе, какво съм те заразпитвал, айде - салуте!

Следващата седмица пристига на официално посещение министърът на отбраната Николай Свинаров, заедно с вицеадмирал Петър Петров, а аз трябва да докладвам преди това в София за окончателната ситуация около „Протео”. По тази причина бързам да уговоря срещата с Лучиоли. Нали ми го препоръча председателят на комисията по отбрана в парламента. Оня парламент - дето го строили в края на 17 век.
За по-голяма тежест, срещата с президента на Италианския атлантически комитет Фабрицио Лучиоли се провежда в кабинета на посланик Калудов. Както се казва - на шест очи, ако не броим тези на секретарката Веса, която от време на време влизаше главно за да покаже пред госта дългите си крака. Необичайно дълги крака дори за секретарка.
Лучиоли, изобщо не се оказва „някой си”, както грешно ви информирах от срещата с генерал Рампони. За разлика от повечето италианци, този прилича на четвърто поколение чиновник – висок, суховат и безчувствен. Строгият му костюм и малкият възел на вратовръзката, съчетани с каменно изражение на лицето, внушават онази изтънчена надменност, присъща на брюкселските чантаджии. Още докато се уговаряхме по телефона, разбрах, че не е офицер. От строя.
Не само, че не е от строя, ами се оказва, че познава добре и България, където съвсем случайно имал много приятели. През 1991 г. заедно със Соломон Паси създавали нашия Атлантически клуб и още по-случайно взаимодействал с тогавашният военен аташе на Италия в София – някой си полковник Албано.
- Колко е малък светът! - констатирам на свой ред, като уточнявам, че с този полковник сме лични приятели от онова време.
- Нима познавате Джовани! - усмихва се едва сега Лучиоли и изведнъж става друг човек. Няма и помен от каменното му лице, проядено от времето. Очите му стават големи и хитри, ръцете му се отпускат на дивана, дори се смее на глас. Най-после заприличва на италианец.
- О, господин Калудов, - обръща се той към посланика, вие българите имате тук истински приятел. Това е човекът, който може да ви измъкне от всяка драматична ситуация. Той беше доайен на военните аташета в София и като такъв говореше свободно с Желю Желев и с Луканов. Говореше им на български и с това обезвреждаше всеки съперник.
- Имал е добра учителка, Диди от Шератон, - демонстрирам информираност пред госта, за да отклоня погледа му от Веса, която в момента се навежда пред него, за да сервира кафето.
- Да в Шератон, там беше нашият щаб, – сеща се Лучиоли и замира в удоволствието на спомена, - Албано много обичаше да казва, „заповядайте господин Качанов (вероятно Каракачанов), или господин Паси, тази вечер синьор Лучиоли черпи”. И така, всяка вечер Албано поръчва - Лучиоли черпи, много съм доволен от работата ни в София, всичко беше толкова динамично, нестандартно …
След като посланикът се закашля втори път, гостът отново вкаменява лицето си и преминава към важната част на разговора. От нея пък става ясно, че … по указания на премиера Берлускони, Лучиоли е провел съгласувателни действия в рамките на НАТО, в резултат на които, изненади по отношение на поканата ни за членство в Алианса на Срещата в Прага не се очакват.
Тази информация е достатъчна за посланика и от там нататък той следи разговора като уговорен мач. Дори прави опасна грешка - предлага на госта 12-годишна мека „отвара от орехи”. Нямам нищо против отварата, но това налага Веса отново да се появи с дългите си крака, а вероятно и уши и да задрънка с приборите и чашите. Ужасна секретарка, не може ли да донесе всичко наведнаж?…Трябват ми гаранции, че няма да има изненади и с „Протео”.
Ще ги получа, но в 90-та минута, почти на тръгване - когато гостът за пореден път вкаменява лицето си ни уведомява, че сделката за кораба окончателно не се е състояла, поради ред причини и нещата са се върнали в изходна позиция. Научаваме още, че противник на идеята за правене на „подаръци” бил националният директор по въоръженията адмирал Джампаоло Ди Паола. В крайна сметка, обаче, след съветите на Лучиоли, надделяло мнението на премиера и на командващия на флота, оня с аритметическата магистратура, та решението щяло бъде политическо и разбира се в полза на България.
- За приятелите правим каквото можем, - приключва по темата Лучиоли и също като Киро произнася с равен глас „Салуте!”

На следващия ден, Веса ме почва от сутринта в коридора на посолството:
- Вчера, нещо не беше на кеф? - подхваща по фланга тя.
- Ако имаш предвид моно-спектакъла ти пред Лучиоли, наистина ме подразни! Само „казачок” дето не му изигра. Можеше да му направиш добро впечатление и без да спекулираш с дългите си крака – стрелям няколко пъти в десятката, но тя не се дава лесно:
- Аз съм свободна жена и в рамките на приличието, нямам какво да крия ...
- Имаш доста разкрепостени представи за приличието, - продължавам  с фронталните атаки, но тя не отстъпва …
- Слушай, ако те е загризала някаква ревност, предупреждавам те, че не си мой тип …
- Ти пък не си мой ръст – слагам точка на спора и двамата прихваме в смях, докато не чуваме кадифения глас на посланика:
- Весела, поканете, ако обичате господин Шишков при мен …

С посланик Калудов бяхме от един отбор. По всички въпроси. Той беше дипломат от кариерата. От старата генерация – можеше да мисли и да действа прагматично. Освен това не натрапваше уроците, които ми даваше, а го правеше фино, с личния си пример на поведение. Много неща научих от него, за което съм му благодарен. Но сега, ние едва започвахме съвместната си работа.
Отивам в кабинета му и започваме по същество. Обсъждаме вчерашната среща с Лучиоли. Проверяваме дали съвпадат впечатленията ни по двата основни въпроса – поканата за членство в НАТО и безвъзмездното предоставяне на „Протео”. После уточнявам, че докладите и по двата ще са още днес където трябва. Той, от своя страна обещава да разкаже за вчерашната ни срещата лично на министър Паси. (По това време, Соломон Паси е министър на външните работи).
- Добре сте го намерили тоя Лучиоли, господин Шишков. Дръжте го, изглежда, че има с какво да ни помага …, дето се казва вързахме тройката - Рампони, Лучиоли, а чрез него -Берлускони…
- Четворка! – поправям го, - Не подценявайте Албано …

Посланикът позна. Не знам дали ни беше приятел, но две години по-късно, благодарение на Лучиоли, от корабостроителната компания „Финкантиери” ни направиха шокираща оферта. Това стана през пролетта на 2004 г. по време на официална вечеря в чест на български зам.-министър на отбраната, в една прекрасна вила на брега на морето край Ла Специя. 
По това време, на дневен ред беше нашата програма за строителство на четири корвета  във варненския „Флотски арсенал”. Казвам на дневен ред, в смисъл, че се шумеше и се обещаваше наляво и надясно. Кандидати за участие в конкурса, до колкото си спомням, бяха Италия, Франция и Германия. Може и да греша, но за Италия съм сигурен.
Та на същата вечеря в Ла Специя, домакините ни заявиха, че в правителството на Берлускони имало „нагласата”, да бъдат предоставени на България безвъзмездно и веднага с пълен боекомплект два фрегата, ако „Финкантиери „спечели конкурса” за строителство на българските корвети във Варна. И още нещо – щели сме да получим възможност за последващо включване на страната ни в програма за високотехнологичен  фрегат УРО, съвместна разработка с Франция. Ставаше въпрос, вероятно за участие в програмата  FREMM, която тогава все още беше в начален етап. И това не било всичко. Обмисляли да инвестират в съвместно производство на един от най-добрите италиански радари, което пък, щяло да съживи радиозавода във Варна. Всичко това, италианците ни го предлагаха като равноправни членове на НАТО. И беше напълно логично. Търсеха влияние и пазари – даваха технологии и лицензи.
Тази възможност, както е известно, ни се размина, тъй като тогава, както и сега, София гледаше предимно към Париж и Берлин. Към тези, които до последно ни държаха в шах и непрекъснато ни поставяха условия и за НАТО и за ЕС. Тези, които ни се заканваха с пръст „да мълчим, когато говорят големите”. Ама нейсе. Добре, че поне вицеадмирал Кавалджиев намери белгийските фрегати, които и до днес измиват очите на флота ни.

Но да се върна на темата, че много се проточи. През май 2004 г., две седмици българските моряци усвояваха „Протео” в Ла Специя и накрая, за официалната церемония в италианската военноморска база пристигна контраадмирал Пламен Манушев, тогава заместник-командващ на флота по операциите, заедно с капитан І ранг Бранимир Тодоров от инспектората на Министерството на отбраната. Корабът ни беше предаден лично от командващия Северозападната военноморска зона и командир на военноморска база Ла Специя – ескадрен адмирал Галича.
Останалото го знае първият български екипаж и неговият командир, на който желая попътен вятър и блестяща морска кариера.
И още нещо: пропускам нарочно някои неприятни моменти, свързани с обстоятелства, факти, решения и контра-решения от наша страна. Забравям ги, защото с някои малки изключения - всички сме временни и грешни.
Важно беше другото - всяка от постъпилите в София информации по повод на кораба беше предварително двойно и тройно проверена на възможното най-високо ниво. В резултат - поискахме нещо, което знаехме, че го има и го поискахме едва когато знаехме, че ще ни го дадат.
Специално искам да благодаря на тези, които са дали идеята, при именуването на кораба във Варна, да му се даде същото име. Свалям им шапка! Това беше наистина един прекрасен ответен жест, който и до днес трогва италианските колеги.

(Край)

О. р. капитан ІІ ранг Миглен ШИШКОВ
Снимките са от личния архив на автора
„Протео” пристига във Варна, 2004 г. Снимка „Морски вестник”
Командващият Северозападната военноморска зона на Италия и командир на Военноморска база Ла Специя ескадрен адмирал Галича подписва протокола за предаването на „Протео”.
Контраадмирал Пламен Манушев произнася слово на тържествената церемония по предаването на кораба „Протео” на българските ВМС във Военноморска база Ла Специя.
Контраадмирал Пламен Манушев връчва корабния флаг на първия командир на „Протео” старши лейтенант Милен Манолов.
Италианци - ветерани от екипажа на „Протео” изпращат кораба на прощална церемония в Ла Специя.
Първият командир на „Протео” старши лейтенант Милен Манолов подписва протокола за приемане на кораба на тържествена церемония във Военноморска база Ла Специя.
Екипажите на „Протео” с командир старши лейтенант Милен Манолов и на КСР „Капитан І ранг Димитър Добрев” на обща снимка пред корабите си във Военноморска база Ла Специя, преди отпътуване за родината.
Вдигане на българския военноморски флаг на „Протео”.
Във Военноморска база Ла Специя звучи химнът на Република България ...
Италиански офицер в помощ на извеждането на „Протео” от входни фарове в открито море. Там го чака катер на италианските ВМС, на който ще се качи, а корабът поема към България.
Подобен вариант на корвета искаха да строят италианците във „Флотски арсенал” – Варна ...
Един от вариантите на програмата FREMM – мечта, или пропусната възможност?
През 2007 г. министърът на отбраната Веселин Близнаков награди генералния секретар на италианския атлантически комитет д-р Фабрицио Лучиоли за личен принос в европейското и евроатлантическо приобщаване на България и за заслуги към отбраната на страната ни.
Още една снимка от посрещането на „Протео” във Варна, 2004 г.