НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











ВОДАЧЪТ НА ГЛУТНИЦАТА
80 години от рождението на капитан І ранг Антон Янкулов

В бурна дискусия на книгата на Волфганг Франк „Вълците на адмирала”, в клуба на подводничаря, секретарят на Съюза - Павел Димитров, неочаквано отсече:
-  И ние бяхме „вълци”! Вълците на Янкула! Какво, че воювахме на Студения фронт, то си беше война!
Прав е Павката. Война си беше. Не виждахме семействата си с месеци. Децата ни пораснаха без нас. Родителите ни остаряха сами и често далеч от деца и внуци. Един мъж ни водеше тогава. Капитан І ранг Антон Василев Янкулов, един от доайените на подводното ни плаване, който на 4 май т.г. навършва осемдесет години.
Поканих го и го помолих да разкаже за себе си. За времето, докато аз бях назначен като щурман на подводна лодка „Победа”, с бордови номер „С-11”, с командир капитан ІІ ранг Янкулов.
Разказът за себе си започна с думите: „Доволен съм от живота си, но трябваше да мине много време, за да го изрека …” И „заваляха” спомени, с нищо не предвещаващи такъв извод.

*       *       *
„Роден съм на 4 май 1934 г. в село Шишманово, Видинско. Когато завърших гимназия заминах за София, за да кандидатствам в Софийския университет. След два-три дни преброих остатъка от парите, които тате ми даде за кандидатлъка и разбрах, че ако аз уча в столицата, сестра ми ще остане непросветена. Затова поех към Варна - в Морското училище.
Имаше голям прием - 300 човека. Тогава не знаехме, че Сталин и Георги Димитров са планирали България да има шест ескадрени миноносеца, за които ще са нужни офицери. Този факт обуславя и първия ми късмет - приеха всички кандидати с много добър успех, в това число и мен, без кандидатски изпит!
Настаниха ни в казармите на Осми Приморски полк, един камион ни докара слама, с която напълнихме калъфките и застлахме леглата си, дадоха ни по един чаршаф и …. готово! Станах поп без вуйчо владика!
Заплатата ни беше два лева на месец. Още по два ми изпращаше тате. Храната бе осигурена - хубава, лоша, важното бе, че я имаше…
През 1954-та светът се пообърна срещу нас. Оказа се, че България няма да има шест есминеца. Половината от випуска ни бе зачислен отначало в т. н. запасна рота, а по-късно и уволнен, с перспектива да работи в Девня и по гемиите.
Завърших училището като първенец на випуска. Е, имах и четворки, но явно моите са били най-малко. Пожелах да служа на торпедни катери и проведох стажа на варненските „ТМТ 200” - стари и амортизирани кораби.
Офицерската служба започнах на торпедните катери тип „Люрсен” в Бургас. „Люрсен”-ите бяха чудни кораби, със скорост 36-38 възла, но, за съжаление, с изтичащ ресурс на двигателите. Стоеше въпросът: „После накъде”?
Подводна лодка проект 633 (НАТО клас „Ромео”) от състава на българските ВМС в открито море. Снимката е от архива на Щаба на ВМС.
Подводната лодка „Слава” изплава след успешно изпълнена задача в полигон за бойна подготовка. Снимка Валентин Георгиев.
В района на 8-и дивизион подводни лодки, Варна. Снимката е от архива на Щаба на ВМС.
Командир на база Бургас по това време бе капитан І ранг Недялко Милушев - бивш командир на дивизиона подводници във ВМС. Този, иначе толкова изстрадал човек, бе прекрасен офицер и по-късно се оказа, че е бил главният виновник за следващия ми „късмет”…
През 1957 г. ме преведоха на служба във Варна, като помощник-командир на торпеден катер от класа „ОД”, преоборудван в преследвач на подводници. И тези кораби бяха с изтекъл ресурс на двигателите, които бяха подменени с авиационни, от „Месершмит”-и, останали от военно време. Основният им недостатък бе, че се палеха „през пет минути”. Буквално, при старта ауспусите им изхвърляха огнена струя. Бяха си направо опасни.
В края на 1957 г. положихме началото на базиране на флотска част в  Балчик, с отряд от четири „ОД”-та с командир Кондо Душков и комисар Кирил Венков. В района имаче мелница и една сграда за петдесетина човека. Плавахме за контрол на района южно от Балчик, при условие,че не духа силен северен вятър, тъй като нашите двигатели не бяха в състоямие да преодолеят дрейфа, породен от него.
По това време се роди и голямата ми дъщеря. Дадоха ми една стая в бившите конюшни на двореца в Балчик. Купих печка „циганска любов”, изпуших дупките и дограмата и скоро комисарят доведе с корабче семейството ми в базата. По пътя към къщи събрахме де що има дърво из улиците на града и … заживяхме в първата си „държавна квартира”. Докато, на 3 май 1958 г., по препоръка на Недялко Милушев бях назначен за командир на щурманска бойна част на подводна лодка клас „Малютка”, с бордови номер „М-33”,с командир капитан трети ранг Конко Балинов. Пак „късмет”!
С малютките работехме в два полигона на море - източно от нос Галата и нос Емине. Докато служих на тях, за пръв път от получаването им престояхме под вода, на грунд, цяло денонощие във Варненския залив, преди да стоварим (учебно) разузнавателно-диверсионна група на брега. Участвахме и в общофлотските учения, и дори вършехме щуротии. Няма да забравя, бяхме на позиция с М-32 южно от нос Калиакра, в гъста мъгла, когато Тотата (капитан ІІІ ранг Тодор Георгиев, „Големия Федя”, б. а.), реши да изплава и да организира морска баня за екипажа. На учение! Изплавахме, но за беля в района се оказа отряд торпедни катери, които, като ни видели, решили, че в района има турска подводница. Така и донесли на командния пункт.
Потопихме се срочно. Не след дълго се получи сигнал за прекратяване на учението поради наличие на чужда лодка в района и ни прибраха в базата. Мълчахме си. Така и си остана версията за турска лодка…
Едно от най-големите изпитания за българските подводничари бе усвояването на първите за България средни дизел-елекрически подводни лодки проект 613 (НАТО клас „Уиски”). То започна с обучение на група офицери - Румен Попов и Васил Лазаров в Ленинград (дн. Санкт Петербург, Русия, б.а.) и завърши с безсънни месеци в дивизиона. Е, изучихме ги и ги усвоихме. На „С-41” бях още щурман, помощник-командир бе Васил Лазаров, старпом - Гуцан Гуцанов, а командир - капитан ІІ ранг Тодор Георгиев.
Двете малютки - 31 и 33, сдадохме в Севастопол, а 32 остана като зарядна станция до построяването на брегова такава.
Постъпването ми в академия, през 1969 г. стана също неординарно. Кандидатите бяхме четирима, от които трима - обречени да успеят, а моя милост - за конкуренция. Бях дори командирован в Параходство БМФ - да поплавам на „шарен” кораб за компенсация… Да, ама аз си взех сборниците по математика и се готвих повече от сериозно. В резултат, на конкурсния изпит само аз реших задачите. И какво мислиш стана? Заминахме и четиримата! „Късмет”, а? Трети в службата ми!
През 1972 г. завърших академията (Военноморска академия „А. Гречко”, Ленинград, б. а.) като първенец на випуска. И приех длъжността командир на пл „Победа”, бордови номер „С-11”.
От 1977 до 1981 г. бях началник на щаба, а после, до 1988 - командир на Осми отделен дивизион подводни лодки - ВМФ. Службата завърших на длъжност „Заместник-началник на Щаба на ВМФ” през 1990 г.
Наградите ли? А, да. Орден „Червено знаме” (1974) и още два „За военна доблест и заслуга” - първа и втора степен (1985, 1990), вторият - „на прощаване” с флота.
Най-ценен обаче ми е вимпелът „За мъжество и воинска доблест”, връчен на екипажа на „Победа” през 1977 г. Беше така: на зачотно тактическо учение на ВМФ, провеждано под ръководството на министър Добри Джуров ни бе назначен поиск в район със задача да атакуваме отряд бойни кораби на „противника”, в чиято роля бяха колегите от Първи дивизион противолодъчни кораби. Те, разбира се, търсеха „вражеска” подводница, със същата задача - да я „унищожат”!
Заех района, но маневрирах не в центъра, а в югозападния му ъгъл, на границата. Колегите дойдоха и, както често се случваше при тях, ме „откриха” там където не съм - в центъра на района, „унищожиха” ме, а когато си тръгнаха аз ги „разстрелях” хладнокръвно, завърнал се от небитието… Разбраха какво се е случило чак като видяха КСП-то ми (контролно-сигнален патрон, изстрелван от подводницата за обозначаване на торпеден залп, б. а.) и следата от практическото торпедо, минаващо под кила им!
Последваха обвинения, че не сме били в района. Опровергахме ги документално, както се полага. И си заработихме Вимпела!
Нататък го знаеш, младо, ти ми дойде щурман през пролетта на 1977 година.”

*       *       *
Знам го, Василич, и още как го знам! Даже съм писал за него! Душата ни вадеше, денонощно, къде с памук, къде със зъби! По често със зъби, иначе щяхме ли да те кръстим „Зъба”! Но ни направи вълци! Вълците на Янкулов!
Заложеното през годините подводно плаване, на борда на подводните лодки проект 633 (НАТО клас „Ромео”) бе доведено до етапа „висш пилотаж”. Само че моето поколение командири вървяхме по утъпкана пътека. Утъпкана здраво от командири като Фиданчев, Попов, Гуцанов, Лазаров, Янкулов, Дучков, Йосифов и Йорданов, по отношение на методиката на подготовка на екипажите и техниката за изпълнение на задачите в пълен обем, с минимум условности, въвеждане на нови разписания, маневриране на предела на възможностите на кораба, и използване на опита на другите.
Преграждахме морето, търсехме, откривахме, атакувахме, стреляхме, движехме се с часове на заден ход под вода, стояхме на подводна котва, „лежахме” на твърд и течен грунд (къде планово, къде без никой да усети), стоварвахме „диверсантите” от „Тихина” , лазейки „по корем”, по грунда в мъртвите зони на бреговите радари на „врага”! Често бяхме на границата между професионализма и хусарщината, на дълбоководни потапяния пишехме в дневника „Дълбочина 270 метра”, а се потапхме на 325!
Но получавахме заслужено отлични оценки и най-важното - не загубихме хора и, с малки изключения, не трошахме кой знае колко техниката…
Като венец ще спомена един мартенски ден на 1987 година, в който капитан Янкулов, като командир на дивизиона, успя (не съвсем без хитрост) да изведе и четирите български подводници в морето - две в „завеса”, една в самостоятелно плаване и четвъртата - на ходови изпитания! „Случайно”, „на късмет”!

*      *      *
Ето, че и аз стигнах до неговия извод, от началото на разказа. Последно питам капитан Янкулов: „А отношенията Ви с командващия?”
„Имахме - казва - уговорка. Аз да не крия нищо от него - и хубаво, и особено - лошо, а той да приема моето тълкуване за случилото се, а не приказките на проверяващи, или посредници. Работеше това…”

На Янкула всичко му „работеше”. Защото той беше водачът на глутницата…

Честит празник Антон Василич! Да си ни жив и здрав!

Капитан І ранг (р) Станко СТАНКОВ -
ветеран - командир на подводна лодка от българските ВМС