НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











РАЗГОВОРИ МЕЖДУ ХЛАПЕТО И МОРЕТО (9)

Наскоро момчето отиде при морето, видимо разстроено.
- Какво има, момче? – попита го морето.
- О, моренце! Най-добрият ми приятел се мести в друг град. И ние няма да сме повече приятели.
- Напротив, може да останете.
- Да, но няма да е същото.
- Разбира се. Никога не е същото.
- Но той е най-добрият ми приятел. Моят единствен най-добър приятел.
- Стават такива неща, момчето ми. И по-добре свиквай отсега.
- Как така?
- Често ще ти се налага да се сбогуваш с хора, които обичаш.
- Но защо?
- Защото нищо не остава завинаги.
- И какво от това? Не може ли да остане – само докато ме има и мен?
„Морски бряг”, Марио Жеков (1898 - 1955). Картината е собственост на художествената галерия „Димитър Добрович”, Сливен.
- Не може, защото … така стоят нещата. Не може да държиш хората близо до себе си, когато те не искат… или когато за тях е по-добре да си отидат.
- Но как може да им е по-добре да си отидат?
- Понякога е така.
- Не, не разбирам това, не ми харесва.
- Има много неща, които няма да ти харесват. Но … такъв е животът.
- Колко сбогувания ще трябва да направя?
- Много. С всеки човек, който познаваш, рано или късно ще трябва да се сбогуваш …
- Но това е толкова ужасно!
- Така е. Отвратително е даже. Но виждаш ли, никой не може да остане завинаги. Ти си мислиш, че хората винаги ще са до теб. Но всъщност трябва да се научиш да се оправяш сам. Защото никой няма да остане завинаги. Някои ще си тръгнат. Други ще те предадат. Трети …
- Ще ме предадат ли? Как така?
- Предателство, момче. Нима не знаеш какво значи?
- Не.
- Предателство означава да се изгориш, когато най-малко очакваш. Хората правят неща, които не очакваш, които си мислиш, че можеш да простиш и да забравиш, но за съжаление има непорстими неща. Неща, с които не можеш да продължиш. И трябва да си тръгнеш, да се сбогуваш. Дори и да обичаш.
- Но нали любовта уж беше най-важна …
- О, била е. Преди много време и в един друг свят вероятно е било. Сега не е.
- Но, моренце … толкова ли е тъжен този свят, че трябва да има толкова много сбогувания?
- Никой не принадлежи на никого, момче. Хората незнайно защо отказват да проумеят това, вярват в тази красива илюзия. Накрая, когато си строшат главата, обвиняват всички други, но не и себе си за това.
- А наистина ли има непростими неща?
- Да. Те са … те са като петно, което ще остане по очилата ти, колкото и да се опитваш да го изтриеш. И каквото и да гледаш, ще го гледаш през него, то ще бъде много по-близо до теб, отколкото са всички други красиви неща.
- Не мога ли да махна очилата?
- Можеш, разбира се. Но тогава няма да виждаш нищо.
- А не е ли по-добре така? Да не виждам нищо? Тогава няма да ми е толкова тъжно.
- Не. Не може.
- Но защо?
- Защото само когато гледаш през очилата, когато виждаш и любовта, и предателството, и прелестното, и отвратителното. Само тогава живееш. Другото е аматьоркска история.
- Значи колкото и да ми е тъжно, не трябва да се отказвам?
- Точно така. Трябва да продължиш напред. И да вярваш.
- В какво да вярвам?
- Да вярваш, че утре всичко ще бъде по-добре. А че един ден всичко ще се нареди. И … че ще откриеш своята причина да не махаш очилата на истината.

Ина ГЕОРГИЕВА