НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











НАКЪДЕ ОТИВАМЕ?
Демократичният преход даде отпечатък, в повечето случаи - негативен, върху всички сфери на битието и духа в нашето общество. Ценностната ни система девалвира, забравени бяха националните приоритети, а моралните добродетели, завещани от предците ни, бяха поругани и отречени.
Сега всеки Божи ден ставаме свидетели на разпуснати нрави: магистралите - пълни с проститутки, площадите - с просяци; между възрастните люде и по-младите поколения се разгаря словесна и физическа агресия.
Днес парите са главен и единствен измерител на таланта и на успеха. Затова все по-често ни жегва тревожният въпрос: „Накъде отиваме?“. Отговорите са най-различни, но общият вектор сочи, че не вървим към по-добро.
И армията не остана изолирана от общия процес. Почти всички правителства осъществяваха откровено враждебна политика спрямо Въоръжените сили. Така хората с пагони постепенно, но трайно бяха изолирани от народа, комуто се кълнат, че служат.
Предпоставките за изолация бяха ускорени от недалновидни научни и политически изводи, че в достатъчно продължителен исторически период ще отсъстват каквато и да са сериозни заплахи за националната сигурност. Но войните около нас и малко по-далеч не стихват. Дали някой се замисля, че ако днес заплахата е на няколкостотин километра, утре може да потропа на вратата ни? А ние да нямаме средства, сили, инструменти да я срещнем?
Не по-малък принос за изолацията на армията от обществото дадоха прибързаното преминаване към изцяло професионална армия и подборът на професионалните войници. Да, те се идват от пазара на работната сила и в зависимост от предлаганите заплати, условия и социални придобивки в армията влизат хора със съответни качества. Миротворческите мисии оказват положително влияние върху кадровите войници, но не и върху военния бюджет и върху обществото.
В изборния процес ролята на военните бе сведена до минимум: те нямат право да кандидатстват, а политическите партии поне до предстоящите избори не бяха заинтересувани да включват в листите си професионални военнослужещи. Бяха наложени и други ограничения върху най-скромното участие на воините в други форми на политически живот.
Висшият команден състав, зает със собственото си оцеляване и уреждане след пенсиониране, забрави задължението си да създаде такива условия за служба и живот на офицера, че той да се посвети изцяло на професионалния дълг и на верността към Отечеството.
Реформите, започвани и недовършени, тръгнаха по съвсем различен от очаквания път. Защото в по-голямата си част бяха дело на външни за армията лица, а не плод на консенсус между политици и военни експерти.
Сега, след близо 22 години обявени и правени реформи в сферата на отбраната, Министерство на отбраната призна „че не разполага с необходимия военен ресурс, който да изпълни ефективно ролята на гарант на сигурността“.
Отбранителната политика, декларирана и гласувана от Народното събрание, не бе по-успешна. Разходите за армията трайно и неотклонно бяха орязвани, за да достигнат през 2014 г. 1,3 % от брутния вътрешен продукт. Числеността на въоръжените сили се изравни с болезнените квоти, наложени през 1918 г. от Ньойския мирен договор.
Безкрайните промени, кръпки и префасониране на Закона за отбраната и Въоръжените сили, предоставящи все повече командни функции на
Генерал Цветан ТОТОМИРОВ като началник на Генералния щаб на Българската армия (2 септември 1994 г. – 11 юни 1997 г.) по време на учение на българските Военноморски сили. Снимката е с автор Александър ЧЕРВЕНКОВ и е от архива на „Морски вестник”. (лого на Морски вестник)
Някога този плавателен съд осигуряваше бойните стрелби на българските Военноморски сили. Снимка: МОРСКИ ВЕСТНИК
Боец от Сухопътните войски по време на учението „Кооператив партнър`97” във Варна. Снимката е с автор Добромир СИМОВ и е от архива на „Морски вестник”.
Един по един, самолетите на бойната ни авиация бяха „приземени” завинаги. Снимката е с автор сержант от резерва Антон СТОЯНОВ и е от архива на „Морски вестник”.
военния министър и ограничаващи правомощията на началника на отбраната, доведоха до състояние, при което никой не знае със сигурност кой и какви отговорности носи за отбранителния потенциал. И едва след като излезе в запаса, поредният началник на отбраната добива смелост да заяви какво е имал предвид преди три-четири години, когато не е отговорил на поставените му въпроси.
Подобна атмосфера създава несигурност сред офицерския корпус. Да, офицерът няма право да се произнася за партийната политика, но за състоянието на армията не бива да мълчи.
Защото продължава тревожната тенденция тактическите учения и ученията с бойни стрелби да се броят на пръсти, а стрелбите на артилерията в повечето случаи да се заменят с имитационни средства. За подобни учения Сухопътните войски не са в състояние да съберат повече от батальон, а Военновъздушните сили се отчитат с „цял” един самолет.
Това са проблеми, които отдавна трябваше да бъдат забелязани, коментирани и решени, защото за всичко загубено днес, ще бъдат необходими далеч повече усилия и време за възстановяване. В съвременните условия въоръжените сили нямат нито времеви, нито материални ресурси да импровизират, да си набавят липсващи средства и сили или тепърва да градят способности под ударите на противника. Както знаем, съвременната война е тук и сега. Съвременната война най-често е тази, за която сегашната ни армия е закъсняла. Не само българската.
Днешната изолация, отричане и орязване на въоръжените сили вероятно ще подтикнат историците да ги определят като най-черния период във военната ни история. Още дълго ще чуваме изрази като „период на разграбване“, „мрачна епоха в историята на армията“, „разпад и безверие”. Подобни определения ще отразяват не само изолацията и намаляването числеността на Въоръжените сили, но ще обозначават и спъването на технологичния напредък във войската, стопирането на модернизацията на въоръжението и бойната техника, несъстоялото се усъвършенстване на подготовката на командирите и подразделенията.
Крайно време е лицата, които се наричат управляващи, да разберат, че в Българската армия нищо не започва и не свършва с „техния” министър и с „тяхното” правителство. Армия е имало и преди 09.09.1944 г. и преди 10.11.1989 г.  И тя е била организирана и управлявана, отстоявала е националния суверенитет и е печелила победи, само когато е била градена според неумолимите принципи на военния професионализъм.
Може би е време президентът на Републиката, който по време на паради е и върховен главнокомандващ, да постави кардиналния въпрос: „Колко на брой, какви Въоръжени сили и сили за сигурност трябва да има малка и бедна България?” Така след дебати в Консултативния съвет по национална сигурност политическите сили биха могли да фиксират рамки, които никой и никога няма да има право да прекрачва. В противен случай епохата на несигурност и упадък ще продължи, след което Българската армия ще приключи съществуването си.
Позволявам си отново да подчертая, че земята, на която живеем, не ни е дадена даром и не е наша собственост во веки веков. Живеем за кратко на нея и временно ползваме благата й, но сме длъжни да я запазим и да я предадем на деца и внуци.
Затова в Конституцията е записано, че „Въоръжените сили гарантират суверенитета, сигурността и независимостта на страната и защитават нейната териториална цялост“.
Генерал Цветан ТОТОМИРОВ
Специално за „Морски вестник“