НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











КЛЮЧЪТ (НЕЩО КАТО ПРЕДКОЛЕДНО - ПРЕДНОВОГОДИШНО ЧЕТИВО)
Може да прозвучи малко претенциозно, с претенции към поетичност, но наистина няма друга такава хубост като тиха зимна вечер, в която някъде отгоре, сякаш от нищото, се сипят едри като перушина пухкави снежинки и правят мрачината някак нереална и като тях пухкава. Освен ако не си кмет на град, да речем, шофьор на снегорин или просто пътник, тръгнал с раздрънкания си москвич по неотложна работа …  И още може да се изрежда, но всичко наоколо ти, ако не зависиш пряко от време и пътища, става направо една зимна приказка, ще прощавате за изтъркания лаф. В такава ранна привечер в душата ти се надига нещо неопределено, сладко-горчиво, да го кажа, омесват се някакви заспали спомени и още непокълнали надежди. И ако параходът ти е на брега и нямаш какво да правиш, просто поемаш нанякъде. Аз нямах. Бяхме на кей в Бургас, на следващия ден бях дежурен, а пък най-вероятно на по-следващия щяхме да вдигаме гълъбите. Кой знае за колко време. Така че турих за всеки случай чист кат бельо, пръснах си където трябва дезодорант и автършейв, намъкнах якето и тръгнах. Под снежинките, покрай подредените на границата между бялото на кея и черното на морето кораби, към портала, оттам - в живота, сиреч в града, най-вероятно - в някоя кръчма, ако случайно срещна по пътя познат или приятел от парахода.
И го срещнах. Точно на портала едва не се сблъскахме със Стефан Данаилов. Не, не онзи, а нашия Стефко, който беше и височък, и  хубавеляк, и палавник като онзи, чиито портрети по онова време носеха в чантите си половината гимназистки и още толкова студентки. Знам го от съседа ни бай Ончо, който спретна хубави мангизи от такива снимки. Само дето нашичкият не беше артист, а моторист и втори рейс плавахме заедно. Питах го веднъж, в началото на предния рейс беше, първа вахта правехме заедно, като как се е случило да му е такова името. Ами, кръстили ме Стефан, пък баща ми е Данаил, простичко е. И ме кръстили така по времето, додаде някак разпалено, когато Стефан Данаилов не е бил още Стефан Данаилов, ако разбираш какво ти казвам. Не е бил известен, уточних аз, преди онзи филм за всеки километър. А той само кимна, опъна от цигарата си, наведе се по-близо до ухото ми не защото се канеше да споделя някаква тайна, бяхме само двамцата в машинното, а за да го чувам по-добре сред гърмола на двигателя и да не крещи. И продължи.
Това, Данаилов, не е, както разбра, фамилното ми име, защото то пък е много… особено. Чутурков. Само че как да се запознаеш с някаква мадама с „приятно ми е, Чутурков”. Разбираш ли - чутура, празна чутура, както е приказката. По-готино е „драго ми е, Данаилов”. И да довнадиш - Стефан. Стефан Данаилов...

Пълният текст на разказа на Любен ЛЮБЕНОВ (в PDF-формат) можете да прочетете тук.