НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
24 ГОДИНИ ОТ „ПАРТНЬОРСТВО ЗА МИР“ - РЕШИТЕЛНА СТЪПКА КЪМ ЧЛЕНСТВОТО НИ В НАТО
Преди 24 години, на 14 февруари 1994 г., президентът Желю Желев подписва Рамковия документ на „Партньорство за мир“ (ПзМ), след като на 11 януари държавните глави на страните от НАТО одобряват предложената от САЩ инициатива. ПзМ се оказа една от най-добрите идеи в областта на сигурността и отбраната след края на Студената война. Партньорството приложи виждането за обща сигурност в тогавашната политика и се превърна в едно от най-важните средства за постепенно разграждане на бариерите - психологически и практически, които Студената война ни остави. Десет години трябваше да изминат под егидата на тази програма, за да може през 2004 година България да бъде приета за пълноправен член на Северно Атлантическият Съюз.
Нека си припомним, как се стигна до концепцията  „Партньорство за мир“ .
След падането на „желязната завеса“, НАТО политически и военно не беше готова дори да води разговори за разширение на Изток. Евентуалната конфронтация с Русия е главната причина за това. Разбираемо е, че след 50 години живот под заплахата от взаимно унищожение, се появи и задоволството на всички от края на Студената война.
Към този момент намеренията на администрацията на новоизбраният тогава американски президент Бил Клинтън първоначално въобще и не включва възможността за разширение на НАТО. Достатъчна им е и перспективата, че в един момент ще трябва да се даде отговор на основният въпрос на американската външна политика. А именно, каква ще е ролята на САЩ  в новата ситуация на еднолично световно лидерство?
Западна Европа не възнамерява да обсъжда евентуално разширение на НАТО. Единствено изключение прави само министърът на отбраната на Германия Фолкер Рюе, но той е опроверган официално от собственият си канцлер Хелмут Кол. За Франция и Великобритания дори и факта за засилената позиция на Германия на континента след съединяването й с ГДР им е в повече. Каквото и да е разширяване на НАТО на Изток, би усилило още позициите на Бон.
Никой от двете страни на Атлантика  не иска възстановяването на „изчезналата“ стратегическа граница с Русия. Планира се намаляване на военните разходи и намаляване на американското военно присъствие в Европа до контингент от 100 000 души. Всяко раздвижване, а не разрастване, би се изтълкувало от Кремъл като заплаха.
По преценка на НАТО централно европейските държави, заявили като свое главно желание влизането в съюза, още не са готови за това. Но бившите дисиденти, станали държавни глави на Полша, Чехия и Унгария всячески се опитват да внушат на администрацията във Вашингтон, да доведе до край победата си в Студената война и да разшири Алианса на изток. Вацлав Хавел заявява, че страните от бившият соц лагер „сякаш живеят във вакуум“, а Лех Валенса е още по-краен. Той счита, че ако Русия възстанови агресивната си политика, Полша и Украйна ще са първите потърпевши.
Колко далновиден е бил тогава! Както в последствие се видя, приетата в НАТО Полша бе защитена, а Грузия и Украйна бяха нападнати от Русия.
Междувременно се случи и войната в бивша Югославия. Тя беше най-мощният отрезвяващ фактор след края на Студената война, нейното ожесточаване в най-голяма степен преобърна всички други съображения!
Повратна точка се оказа подготовката и провеждането на първото посещение на президента Клинтън в Европа. Самият той е поставен под голям натиск от привържениците и противниците на разширението на НАТО в Щатите, в Западна и в Източна Европа. Самият той прекрасно знае, че източноевропейците очакват да чуят от него обнадеждаващи думи. 
Първоначално Вацлав Хавел, Лех Валенса и Арпад Гьонц са бесни на предложението на Върховният главнокомандващ на Обединените въоръжени сили на НАТО в Европа ген. Джон Шаликашвили (Шали) на пакет от идеи за сътрудничество с военните на Изток под названието „Партньорство за мироопаване“ (Peacekeeping Partnership), което в последствие се трансформира в „Партньорство за мир” - ПзМ (Partnership for Peace - PfP). Само за няколко месеца след  дипломатически совалки на роденият в Полша ген. Джон Шаликашвили, родената в Чехия Медлин Олбрайт и роденият в Унгария Чарлз Гати, позициите на НАТО и непримиримите от Вишеградската тройка се сближават. Те се съгласяват да влязат в тази програма, но само след  ясно и категорично заявяване от страна на НАТО за намерението му за разширяването на Изток. И това се случва.
През м. януари 1994 г. в Прага президента Клинтън прави знаменитото заявление само няколко дни след утвърждаването на ПзМ в Брюксел: „Разширението вече не е въпрос дали, а кога и как”
В същото време в България се „ширят други идеи“. Видете ли как ако спазваме неутралитет, ще се превърнем в „остров на стабилност“, „Швейцария на Балканите“ и „мост между Изтока и Запада“.
Ето защо в армията ни настъпва „реформата“ на безвремието. Единственото ново е появата  на цивилен министър на отбраната. Изпращаме военен контингент за участие в мироопазващата операция в Камбоджа (1992-93 г.) Същото се оказва катастрофа. Постепенно с последователното орязване на средствата за поддържане и подмяна на бойната техника, провеждането на пълноценна подготовка на частите и съединенията, армията се превръща от военна в социална структура!
Но все пак нещо се случва.
На 21 декември 1993 г. Народното събрание приема декларация, с която изразява желание България да се присъедини към НАТО и ЗЕС. Последва и първият опит да се изготви Военна доктрина на държавата ни от страна на Генералният щаб.
Ето в какъв момент ни сварва предложението на Алианса за „Партньорство за мир“, направено официално на 11 януари 1994 г. Започва едно обяснение на военното ръководство в стил „искаме, но не можем“, заради радиочестоти, „свой/чужд“ и куп подобни „обективни“ технически пречки.
Въпреки това правителството дава зелена улица на поканата и малък екип от военни и дипломати (подп. Валери Рачев, к-н Никола Яков, дипломатите Сергей Тасев  и Пламен Бончев, който работи в Брюксел за поддържане връзките с НАТО) създават документ наречен „Документ за представяне“.
Така на 14 февруари 1994 г. президентът Желю Желев подписва в Брюксел Рамковия документ по „Партньорство за мир“, а началникът на ГЩ прави пространно изложение в Брюксел и в САЩ за това, колко добра е инициативата и как ние ще се възползваме от нея през следващото десетилетие.
Това беше и първата ни крачка към НАТО.

УС на Съюз на офицерите от резерва „Атлантик"
По предложение на СОР „Атлантик“ - регион Варна
о.з. Сергей ЛАЗАРОВ

Фоторепортажът е на Иво ТАНЕВ

Бележка на редакцията на „Морски вестник“: Да, „Партньорство за мир“ остана в историята. Остана в историята и огромният интерес от страна на населението във Варна и в Бугас, с който чуждестранните военни кораби от страните на НАТО бяха посрещани в нашите черноморски пристанища. Затова сега публикуваме само фоторепортажа на нашия читател, приятел и автор Иво ТАНЕВ, за последното посещение на отряд бойни кораби на НАТО във Варна.
Три кораба на НАТО, които патрулират в Черно море, бяха на посещение във Варна от 11 до 13 февруари т.г. Според съобщенията в медиите, британският разрушител „Дънкан”, румънската фрегата „Реджеле Фердинанд” и турската „Газиантеп” осигуряват безопасния трафик в международните води, където плават, и предпазват нашата морска граница. Основната им цел е да се справят успешно и с евентуална имиграционна вълна. Посещението във Варна на разрушителя и двете фрегати даде възможност на нашите Военноморски сили да проведат съвместно учение на море по осигуряване на сигурността в международни води. В него участваха фрегатата „Дръзки” и групи от специалните сили на българските ВМС.