НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ЕВРОПРЕДСЕДАТЕЛСТВОТО
Спомням си първите ми години в лондонската фирма „Зодиак“. Корабите бяха стари, техниката създаваше непрекъснати и скъпоструващи проблеми. В началото англичаните бяха наемали югославяни, после поляци, моряци от балтийските републики, руснаци. Когато опряха до нас - българите, поляците и рускоезичните вече ги нямаше заради постоянните злоупотреби с алкохол, а сърби и черногорци бяха дорасли до нещо като надзиратели на комунистическата паплач. Имената на югоюнаците (що е юго, све е юнак) бяха легенди в английската фирма, даваха ни ги за пример, назначаваха ги на измислени длъжности за наши наставници и учители. Филипинци и турци произнасяха със страхопочитание имената на великите Юго, а аз трябваше да слушам поучителни притчи за тяхните подвизи и юначества.
Престоят ми във фирмата „Зодиак“ бе нещо като българското европредседателство. Имах право да избирам част от екипажа - предпочитах българи, можех да определям размера на допълнителните трудови възнаграждения - правех го на допустимия максимум и преди всичко, за финансово най-онеправданите, срещах се с големите началници - непрекъснато им доказвах с думи, дела и поведение, че българинът е достоен, умен и почтен гражданин на Европа. Така успях да накарам англичаните да назначат над 20 български моряци, които без тази протекция нямаше да работят за чужда фирма. Тези момчета с моя помощ и препоръка израстваха професионално и  кариерно - кадрово, получаваха по-добро заплащане и останаха да работят във фирмата дълго след мен, та и до наши дни.
По време на членството ни в ЕС вече трети път чорбаджиите ми крадат заплатите. Все български корабопритежатели. И нищо. А срещали ли сте се с властите в БеГе? Ние, ограбените моряци, водим дела в българския съд за откраднатите милиони долари. Повечето от момчетата са на рейс и трябва да ходя аз по съдебните заседания. Депутати, министри и омбудсманки говорят глупости по медиите, а съдът отсъжда ние да платим на онези, които са гепили парите ни ... Муцуните на някои от тези мошеници съм виждал и в парламента, и в правителството.
Днес сме свидетели на необясним шум и вълнения по приемането на една конвенция. Слушам приказките на европредседателите и с изумление разбирам, че те дори не знаят какво е конвенция ... Още в далечната 1973-а българските моряци и корабособственици



Цитираният от автора м/к MARIA AUXILIADORA (IMO 7433050 1988). Снимката е от 1988 г. Източник: https://www.shipspotting.com/
Още през 2006 г. художникът-маринист Петър Н. Петров ни подсказа, че не само ще ни приемат в ЕС, но ни чака и евро-председателство. А ние продължаваме да се чудим като нарисувания Дядо Коледа и да си задаваме въпроса: Е, и какво от това?
Факсимиле от цитираното от автора писмо, писано преди 75 години.
започнахме да работим по една от най-важните конвенции в новата човешка история - МАРПОЛ. После, щем не щем, сме се съобразявали с куп нови конвенции, кодекси, меморандуми и анекси, като с очите си виждахме, че всичко това е за доброто на хората и природата. Ние, моряците знаем, че международните закони не се приемат от днес за утре (за МАРПОЛ ни дадоха цели 10 години да се подготвим ) и е необяснима днешната истерия по т.н. Истанбулска конвенция. Сигурен съм, че от подписването й до нейното влизане в сила, са изтекли, или ще изтекат, барем пет години. И това го зная не като юрист, а като моряк. Какво европредседателство, какви пет лева!
Всеки път, когато компютърът ми „забие” или откаже да изпълни моя заповед, аз бързам да звъня на сина си и питам какво да правя. Отговорът винаги е един и същ: „Чети, татко, чети! На екрана всичко е написано.” ...
Някак срамежливо се оправдаваме, че в нашите домове се събуваме при влизане, а мисля, че трябва да се гордеем. Срамът е за онези, на които плащаме данъци за имоти, инфраструктура и почистване. Синът ми бе малко момче, когато дойде с мен на рейс през 1988-а и най-впечатляващ за него бе фактът, че по гумите на нито една кола в Западна Европа нямаше грам кал. Защо да се събуват там хората, като на улицата е толкова чисто, колкото и в стаите им!                                                                  В далечната 1972-а м/к „Гоце Делчев” бе от най-мръсните кораби на Параходството, а най-мрачно и неугледно бе в машинното отделение. Затова измихме със сапунада всички механизми, тръбопроводи и площадки. После застлахме пайола със зебло и матове, а в машината влизахме ... по чорапи. Така се чувствахме като у дома, защото рейсовете продължаваха по цяла година, че и повече. И нито се срамувахме, нито се обяснявяхме за събуването.
Зная, че днес това е невъзможно. Конвенциите изискват не само безопасни обувки, но и специално облекло, антифони, защитни очила, каски. Същите конвенции следят да е чисто и по палуби, канижели и кабини, да има кино, книги, разнообразна и качествена храна за екипажа, контрактите да са по максимум шест месеца. В тези документи за редовно изплащане на заплати дори не се говори. Днес това е част от правната култура на всяка цивилизована държава. В настоящата европредседателка спокойно и безнаказано не се изплащат заплати на работници в български фирми, регистрирани в България, по българското законодателство и с български собственици. И не иде реч за стотици и хиляди, а за милиони левове.
През 1993-а англичаните закупиха от Бразилия м/к „Мария Оксилиадора” и това не бе сполучлива сделка. Ако бяха прочели само няколко страници от машинния журнал на този кораб, те никога нямаше да го купят, но е възможно цената да е била изключително изгодна, пък и кой съм аз, че да ги уча на търговия. После лондонската фирма започна да влага пари в скъпи ремонти и пак не намери време да прочете оня журнал. Когато експлоатацията на кораба се превърна в непрекъснат кошмар, англичаните извикаха на помощ „великолепните Юго”. На тяхно място аз щях да се допитам до бившите собственици или поне да прочета гореспоменатият машинен дневник ... Остави друго, ами британците вече се бяха нахъплярили с още три „сестрички” на „Оксилиадора“ ...
За неглупавата лондонска фирма „Зодиак” вероятно спасяването на четирите кораба е било много важно, защото бяха разкрити извънредни офиси в Рио де Жанейро и Монреал. Там бяха назначени сърби, хървати и черногорци, които да „фиркат” екипажите, докато се оправят корабите. След първата ми среща с някакъв Вито от бразилския офис, останах искрено разочарован от ниското ниво на знания, интелект и култура, които притежаваше фирменият представител. Телефонирах в Лондон, за да споделя впечатленията си. Отговориха ми: „няма да се жениш за Вито”. Наистина нямах такива намерения, затова спазих процедурата по уведомленията, купих си билет за самолета и се върнах в Родината. Не съм се интересувал за съдбата на онези кораби, но зная, че не прокопсаха нито те, нито екипажите им.
Днес съм горд европредседател и напразно търся в държавните приоритети дума за елементарното право на трудово възнаграждение, но вместо това се оказва, че ще се борим за правата на хора от други държави. Аз почти нищо не зная за тези хора, но твърде е възможно тяхното правно и финансово дередже да е по-добро от моето ... Чувствам се като жител на град Васюки, който прехласнато слуша щедрите обещания на овластените остапбендеровци.
През 1942-а моят татко не е бил европредседател, а най-обикновен начален учител в село Мала Кутловица, Фердинандско. Властта го изпраща някъде на запад от границата ни да учи на четмо и писмо хора, които никога не са ходили на училище. Запазил съм черновата (!) на писмото, което той е написал до бившите си ученици. Предлагам ви част от този текст, писан преди 75 години.
„Сега да ви кажа къде съм и какво правя. Вземете карта на България, тръгнете по ж. п. линията от Фердинанд, минете през София, Ниш, Скопие и спрете в Битоля. Тук, 12 километра северно от този град, в полите на високи ридове, е сгушено селцето ДрагОжани. В това селце съм аз учител ... Селяните до лани не са имали училище, а и сърбите не са ги търсили. Затова, в цялото село едва ли ще се намерят десетина души, които да знаят да четат и пишат ... В първо отделение са всички под 19 г., във второ - под 42 ... Не се чудете, деца, че тия младежи не знаят колко правят 5 + 3. Те са живели в мрак. Сега ще прогледнат“ ...
Не е баш европейско председателство, но за балканско може да мине. Субсидии няма, фондове - също. Татко спи в училището и го храни селото ...
Днес непрекъснато ме плашат с джендъри, бежанци, шкембе-чорба и ентропия, а моите проблеми са размерът и получаването на пенсия и заплата, правната и социалната ми сигурност.
С един колега сърбин през 1990-а се сменихме на м/к „Астрон”. Сърбите отдавна се бяха интегрирали в Европа, работеха там, в държавата им имаше демокрация. Ето какво ми каза този главен механик: „Моряшката професия е проста - качваш се на кораба и те е грижа за две неща. Първо - живота, второ - парите.” Явно сърбите и с конвенциите, и с марксизма са били по-напред от нас.
Признавам, че се вълнувам за съдбата на днешното морячество. Вярвам, че моряците и този път ще се справят, така както го направиха в недалечното минало. Тревожа се само, че няма нито един моряк по етажите на властта. Да ме извинят военните колеги, но тяхното масово присъствие там, досега нито веднъж не ме е впечатлило със смелост и честност. Да не говорим, че на най-високите постове в държавата са все военни със високи воински звания ...
А идеята за председателството е развита още в „Дванадесетте стола” на Илф и Петров. Остап Бендер уговаря селяните на бедното селце Васюки да организират световен шахматен форум. Васюкинци му обясняват, че нямат пари за такова мащабно мероприятие. Остап им казва така: „Васюкинци няма да дават никакви пари. ТЕ ЩЕ  ПО-ЛУ-ЧА-ВАТ!”

Сл. ПЕШКОВ - моряк