НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ОТНОВО В ОТКРИТО МОРЕ ...
... на 27-ми февруари 2009-та, петък надвечер, около 18 часа, ми звънна инспекторът...
„... ела утре сутринта да оформим заповедта, приемаш „Рила”... в езерото е, вързан на „салама”, трябва да го „съживите”, тръгвате отново...”... „салама”, така моряците нарекоха вързаните един за друг кораби в езерото по заповед на новите собственици-частници...
макар и да очаквах назначение, не бях въодушевен в петък вечерта служебно да ме търсят... въобще „опасни” са вдиганията на телефона в самия край на работната седмицата, особено следобед... имах подобен случай през далечната 1990-та година,
когато сторих глупостта един петък, в четири и половина след обяд да вдигна телефона
...„Иван Адамов ли е...” и на другия ден, в събота, ме изстреляха за Бургас да сменям спешно главния механик на танкер „Места” за един рейс до Тобрук, Либия и обратно...
шантави времена бяха тогава, рейсът също, макар и кратък, бе доста колоритен... спомням си на крилата на мостика изписани огромни сини букви СДС... стачка имахме,
символична, екипажът с трикольори на ръкавите, събираха се, спореха, очите блеснали,
ревяха... изходящата маневра от Тобрук, вечерта... капитанът ми помаха от крилото с ръка,
сочи към буксирите... арабите бяха си опънали килимчетата и се молеха... огромен
72 000-и тонен кораб, натоварен с нефт, между входните фарове на пристанището,
буксирните въжета опънати като струни и молещите се араби по влекачите... да-аа,
интересен, динамичен бе този рейс през есента на 1990-та... предстояха значителни събития, нещата се случваха за първи път в живота ни, не знаехме какво го чака Параходството, а и нас самите... сега, след 19 години картинката е тъжна... управниците ни успяха най-после да продадат Параходството за жълти стотинки на съмнителни субекти... корабите с горди



„Саламът“... Снимката е направена на 10 април 2009 г. от Валентин ГЕОРГИЕВ.
Танкерът „Места“ с пълен товар в Бургаския залив.
Красавецът „Рила“ по време на доков ремонт, 9 януари 2000 г.
Поглед към част от машинното отделение на „Рила“, 21 декември 2003 г.
имена бяха умъртвени, вързани един за друг и всичко що ставаше за скраб бе моментално разпродадено... още по-тъжна картинка бяха моряците на тези кораби, повечето на и над средната възраст, облъскани и умърлушени ... „...а-аа,
здрасти... спомняш ли си, бяхме заедно на... а какво ще става с нас сега...”... на 1-ви март рано сутринта се качих на борда заедно с механиците и мотористите... корабът бе студен и тих, канижелите - тъмни, мръсни... в полуосветения салет ни посрещнаха двама опърпани офицери, трети помощник-капитан и четвърти механик... нашата група,
машинна команда, бе първата от екипажа, изпратена на борда... задачата ни бе да „съживим” кораба, да запуснем дизел-генераторите, системите, да проверим главния двигател и да подготвим корабът за експлоатация, като след няколко дена щеше да пристигне и останалата част от екипажа, капитана, помощник-капитаните, моряците,
готвач, камариер... първата нощ спах завит с всичко, което успях да намеря като завивка,
одеала, грейки, металът бе изстинал, лед... екипажите от всички кораби се хранехме на един от корабите, контейнеровоз с работещ дизел-генератор... срещнах доста познати,
механици, мотористи, помощници, моряци... двама по-млади капитани ме канеха на челната маса при тях, смътно ги познавах, май бяха момчета от старата махла около църквата „Света Петка”... в деня на отплаването пристигна началник „Кадри”, някаква странна особа, облечен отгоре до долу с черни кожени дрехи... моряците веднага му лепнаха прякор „кожения”... та в подтекста на всички заплахи и заклинания на „кожения” се разбра, че вече не сме в една лодка заедно с чорбаджиите, бяхме едни обикновени наемници и да си налягаме парцалите... но това беше действителността,
новите собственици си докараха за мениджъри бивши служители от една западна фирма, а малкото хора в администрацията, които останаха от старото БМФ бързо овладяха изискванията на новия чорбаджия, нямаше го вече моряшкото френдли... а може би борба за хляб, не знам... повечето моряци го гледаха „кожения” с явно неодобрение...”... майната ви...” ... не го и доизслушах, след няколко часа трябваше да отплаваме, мястото ми бе на „Рила”, станах кимнах на познатите в салона и си тръгнах
... около 15.00 часа на 08-и март отплавахме, морето бе пред нас... отивахме там, където се чувствахме като у дома си и кораб и моряци... в морето...

Епилог... „съживихме” „Рила”... само две години след това корабът щеше да спусне „вечна котва” на далечен азиатски бряг... но такава е съдбата и на моряците, и на корабите, остаряват и им идва края... „Рила” бе последният ми кораб в Параходството, от пролетта на 2008-а до пролетта на 2010-та... хубав кораб, със здрав корпус, заедно бяхме тръгнали по моретата през далечната 1977-а... през 80-те години дълго време главен механик на „Рила” бе Младен Марков... същият ми бе главен механик през 1978-ма година, на „Веслец”... четвърти механик бях тогава... още по време на първата маневра ми посочи пулта за управление на Главния двигател и ми каза „Действай!”...
напрежението бе огромно, но така растяхме и се развивахме тогава...
11-и юни, 2011-ва г.
София,
кв. „Лозенец”
(2011 - 2018)

Иван АДАМОВ

Бележка на редакцията: Това е позиция на автора през лятото на 2011 г. В писмото си до редакцията той сподели, че искрено желае Параходство БМФ да го бъде. Интересно е да узнаем какво мислят и други наши флотски ветерани за тези преломни времена.