НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ХЛЯБЪТ
Все ми се чини, че тази история не започна от хляба, а от маята, по-скоро - от лъскавата кутийка, в която я бяха опаковали италианците, а преди всичко - от инструкцията, изписана на опаковката.
Филипинците вина нямаха. Англичанинът - също. Те просто не ядяха хляб. Англичаните купиха кораба и тръгнахме. Те добре заредиха: горива, масла, месо и много ориз, но брашно не купиха - нали не ядат хляб. Аз трябваше да ги придружавам до Израел. Има - няма десетина дни. На петия ден намразих ориза, на осмия ми се подгънаха коленете.
Готвачът ни хранеше добре, но хляб не правеше. Така разбрах, че силата на нашия народ е в хляба. Филипинският готвач на всяко хранене се доближаваше до масата ми и учтиво питаше: „Ду ю лайк райс?”, демек дали обичам ориз, но нямаше как да му обясня, че проблемът не е в ориза, а в хляба.
Един ден старателно прерових обеднелия камбуз и открих пакет с брашно. Маята я бях намерил преди това.
Изнесох нощвите на кърмата, изсипах вътре брашното, приготвих водата и чак тогава, нали съм българин, се сетих за маята. Прочетох упътването на кутийката, а там пишеше, че маята трябва да се разтвори във вода. Беше указано и с каква температура да е тази вода, но колко мая, на колко брашно, кога и как да се добави, италианците не бяха написали. Остави друго, ами всички филипинци се събраха наоколо да гледат. Англичанинът и той цъфна. Е, това вече преля чашата. Цял месец ги обучавах на кея във Варна - запад, търпях глупостите им, поправях вредите, които нанасяха по механизмите на прекрасния кораб „Вола”, а сега цяла Азия, че и Западна Европа, ехидно очакват как ще се проваля в правенето на хляб.
Първият рунд, ще го нарека „тесто, пусни ме”, завърши с категорична победа за българина. Вторият рунд нарекох на всеослушание „растящото тесто”...
Не нарастна тестото. Смали се. Обясних на зяпачите, че е заради климата. Южното слънце наистина яко печеше над главите ни. Оформих няколко тестяни топчета и донесох тавата от кухнята. Първото хлебче залепна за дъното и се сетих, че трябва да намажа контактната повърхност с олио. Това бе лесно. Започнах да нанасям на тънък слой олиото, „филм” му викаме в техниката, а после размислих и щедро излях шишето в тавата. Така де, в България не икономисваме от храна ...
Сега хлебчетата не залепваха. Реших да поизчакам. Може пък сега да почне „да расте” тестото. Още се спихна. Получи се един голям хляб.
Остана най-лесното - фурната. С изражение на тънък познавач регулирах температурата, поставих вътре тавата и зачаках. Всичко се случваше пред любопитните погледи на двадесет филипинци и един англичанин...
След половин час извадих тавата. Вътре имаше голяма, квадратна ... мекица, добре изпържена в обилното олио ...
Изядох мекицата без никакви затруднения пред очите на цялата международна общност, която учтиво отказа да ми помогне в последния рунд на тестяната епопея ...
Пет години по-късно разказвам тази история на Херберт Дункер, жител на Хамбург и представител на „Зодиак” за балканския регион. Тъкмо съм сменил предсрочно шефа на м/к „Кейп Бретън”, а хер Дункер наблюдава смяната и ми задава въпроси за някои особености на българския характер. Германецът е наблюдавал и първата смяна, когато изцяло български екипаж приема кораба от провалили се южнокорейци. Смяната се извършила в африканско пристанище и продължила няколко дни. През цялото време Херберт Дункер седял в ЦПУ - то, защото там били корейските неуспехи - главният двигател влошил параметрите си, паднала скоростта и започнали аварии по бутала, глави и втулки. За трите дена на смяната, при суперинтенданта многократно идвали всички българи и развълнувано задавали един единствен въпрос: „Защо няма хляб?” И нито един не попитал има ли резервни втулки и бутала и какво мисли „Зодиак” за влошената работа на корабния двигател. Брашно било



Хляб на скара - кулинарна екзотика от кораб „Верила“.
Без хляб не може българският моряк.
Всичко има на моряшката маса - узо, уиски, лимони, гъдели, но най-много е хлябът - спомен от кораб „Мед Леричи“.
Джиджи папа: кулинарна класика - спомен от кораб „Сана“.
доставено на кораба, но още с тръгването започнали проблеми с екипажа: някои отказвали да работят, други си заминавали самоволно, а шефът (несъмнено добър механик) започнал да пише глупости до Лондон.
Разказах историята за брашното, маята и мекицата на Херберт Дункер, той много се смя, после още през първия преход случайно открих каква е причината за проблемите с двигателя, с германеца станахме приятели, а фирмата „Зодиак” и до днес споменавам с уважение и благодарност.
Само ден след героичното изяждане на онази мекица, м/к „Тайгър Бей” (бивш „Вола”) застана на кея в Ашдод. Местните власти много се зарадваха като видяха, че има българин в екипажа и споделиха колко талантливи български музиканти, писатели и артисти живеят и работят в Израел.
Англичанинът пък добави, че българите са прекрасни механици и моряци. За хлебари премълча...
Изпитах законна и заслужена национална гордост, но трябва да призная, че много срам брах, докато продавахме м/к „Вола” на Обединеното кралство. Цял месец изкарах с Иън О`Кел на кея в Пристанище Варна-запад.
Имах чувството, че целокупната българска нация е мобилизирана да краде от клетия Иън. От шофьорите на таксита, през келнерите в ресторантите, та до началниците в „Трансимпекс“. През ден на борда се качваше една жена от въпросния „-импекс“ и оценяваше дребните неща, които бяха артисали по осиротелите рафтове на камбуза. Това бяха няколко литра олио, малко яйца и дребни пакетчета с подправки. За тези продукти жената искаше стократно по-висока цена и Иън на мига й плащаше. Впоследствие го уверявах, че от „Трансимпекс“ го лъжат, но той продължаваше да дава луди пари за неща, които отдавна бяха изписани и вероятно са с изтекъл срок на годност - той само се усмихваше и ме молеше да не се ядосвам. Как да не се ядосвам - от кораба бяха изчезнали всички ножове, вилици, лъжици, тенджери и тигани, нямаше ги часовниците, липсваха дори закачалките по канижели и салети... Умирах от срам, когато гледах как Иън О`Кел купува от „Трансимпекс“ откраднатите вещи на безумни цени, непрекъснато се извинявах на англичанина, а той продължаваше да се усмихва.
Дойде денят на отплаването. Тъкмо щяхме да вираем трапа, когато на кея се появи онази женица от „Трансимпекс“. На кораба имало неплатена каса с руска водка. Попитах колко струват дванадесетте бутилки алкохол. Отговорът бе 150 долара. Иън почна да бърка по джобовете си, добре го бяха дресирали в НеРеБе, но аз го спрях. Високо го попитах дали пие водка. Не пиел, предпочита уиски. На висок глас обявих, че на филипинците им е забранен, а аз отдавна съм отказал всякакъв вид алкохол. Отидох в камбуза, открих кашона с водка и го свалих на кея. Сега почна да плаче жената. Водката била вече изписана и нямало законен начин да я вземе на брега. Търговията с водка не ме интересуваше, но ниската оценка на моето национално достойнство ме обиждаше. Само на сто метра от нас се намираше фри шопа и аз можех да купя същата водка като марка и обем, за по-малко от десет долара ...
Наредих на филипинците да приберат трапа, докато англичанинът ми говореше, че това са стотинки, защото българите са му продали за сто хиляди долара кораб, който в действителност струва милиони. Сигурно е било така, но АЗ НЕ БЯХ ЗА ПРОДАН!

Сл. ПЕШКОВ - моряк