НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ЩАСТИЕТО
Ренато е филипинец, камериер на м/к „Додо”. Винаги е усмихнат и готов за шеги, което съответства на възпълната му фигура. Днес разбрах, че заплатата му е жалките 225 долара. Гледам ухилената муцуна на дебелака и му завиждам.
Томи е от същия екипаж, но е англичанин и заплатата му е седем хиляди. Пак долари. Оплаквам му се, че се е изгубил багажът ми по летищата. Томи ме жали за чантата с дрехите. Викам му: „Остави парцалите, ами „Швейк” ми изгубиха.” Оказа се, че англичанчето не знае кой е Швейк. Още по-голяма заплата трябва да му плащат, за да е щастлив този човек...
Все на същия кораб готвачът е турчин, висок е около метър и половина (с дебели подметки) и винаги е весел и сърдечен. Сутрин той приготвя яйца във вид пожелан от всеки член на екипажа, като осигурява кафе, какао, мляко, чай, бисквити, кашкавал, сирене, мортадела, корн флейкс, майонеза, кетчъп, маслини, хляб и други благини в неограничени количества. После приготвя супата: шкембе, боб, леща, зеленчукова, гъбена (последните две пасира). Основното ястие е от мусака до стейк, но без свинско. Гарнитурата винаги включва ориз, макарони, руска и мешани салати, мариновани краставички, сто вида табаско, чили, горчица и пр.
За десерта той има по-малко грижи: сладолед, плодове, компот. И усмивката не слиза от лицето му. Преди това е работил в ресторант някъде около Златния рог. И за това време се хвали.
След като сме вечеряли при дребния турчин, с Божо излизаме на разходка в Монреал. Оплакваме се един на друг от трудностите в машината, после се замисляме. Преди половин месец се разхождахме из Рио де Жанейро, после - из Корнер Брук, а сега - в столицата на Квебек. Хранят ни чудесно, учим английски (от зор), плащат ни редовно и добре. Защо, по дяволите, не сме щастливи като филипинците и турците? Годината все пак е 1993-а. Не вярвам да е имало много хем честни, хем щастливи българи...
М/к „Добруджа” товари в малко турско пристанище. Деничка е на седем, дъщеря е на капитана и утре съм обещал да я водя в Истанбул, защото баща й ще трябва да оправя проблеми с товара. Вечерта малката си е навила косата и сутринта й казвам, че е направо трепач и сърцеразбивачка. Докато чакаме влака се появява първият й обожател. Мургаво кученце весело върти опашка около нея и се мъчи да я близне. Дени го кръщава Антонио. Иде реч за Бандерас. Тъкмо да се почувствам пренебрегнат и се появява Мишел. Оная - Пфайфър. Тя е галена котка и лениво се търка в краката ми. Имената на животните са дело единствено на Деница...
След влака качваме шеркето, сечем Босфора напреко и сме в Стамбул. Велик  град. Гледаме джамии, пазари, дюкяни, а Дени си купува деним конфекция по свой вкус. После пак шерке, Хайдарпаша, влак и при татко. Какъв щастлив ден, Господи: Бандерас, Пфайфър, Истанбул и гъзарски дрешки!
През 1992-а в чилийския град Антофагаста видях на витрината на един магазин позната икона. Веднага влязох вътре. Магазинът предлагаше аксесоари за сватбени и погребални обреди. Имаше и тъжни, и весели експонати: амурчета, кръстове, икони, разпятия. Собственикът, побелял старец, ме попита какво желая. Споделих учудването си, че виждам православна икона в католическо Чили. Старецът уточни, че иконата всъщност е гръцка и се казва Богородица Умиление, а после ме попита от къде съм. Оказа се, че човекът знае коя е и къде се намира България. Беловласият старец ми казва, че е роден в Сирия и е от православната вяра, а после взема хартиената иконка в пластмасова рамка и ми я подарява. Тогава аз бъркам в чантата си и вадя същата икона, но нарисувана с истински бои върху дърво и му я давам. Сириецът хваща иконата, гледа я, ръцете му почват да треперят и после заплаква.
Става ми неловко. Старецът стои безпомощен в средата на магазинчето и плаче, а аз му подавам ръка. Той я поема, прегръща ме и говори някакви благодарности. Бързам да се махна. На ъгъла се обръщам. Човекът ми маха с ръка за сбогом. Махвам му и аз, за да споделим случайното щастие... 
Моят татко ми казваше,че щастието се състои в това да те разберат другите хора...
Аз пък обяснявам на внука си, че щастието е като цигулката. Научава се трудно и след много упражнения. Понякога мъчителни...
Личната ми представа за щастие: Да бъда любопитен, да обичам музиката, книгите, киното, картините, четките, боите. Да съм великодушен и щедър към хората, а те да проумеят поне половината от онова, което съм...
През лятото на 1971-а бях втори механик на парахода „баба Рила”. Сутринта в осем излизам от вахта. Къпя се и без да обличам нищо, лягам под чаршафа. Климатик няма, на най - скапаната бракма съм, екипажът - зевзеци, разбойници, контрабандисти и алкохолици. Гледам тавана на кабината, долу парната машина нещо припява и съм щастлив.
На борда на м/к „Мургаш” научавам, че е починал мой колега. Знаем се от Морското, а сме се и сменяли на този кораб. Той бе нисичък, имаше смешния, но нахакан прякор Тежкия, а по корабите бе започнал да пийва. Различни неща се говореха за него, но в някакво чуждо пристанище Тежкия бе изминал километри пеш, за да се срещне с мен. Носеше и няколко кенчета бира в торбата си. За всеки случай. И аз имах бира, изпихме доста, като през това време сладко си побъбрихме. Казват, че умрял в съня си. Щастлив човек. Почивай в мир, колега!
През 1999-а с м/к „Сакар” пътуваме към Америка - дълъг и скучен преход през Атлантика. Първата станция, която „хващам” е  „Лонг Айланд Кънтри”, а първият певец - Алън Джаксън. И това ако не е щастие!
Случвало се е, докато бях в Мала Кутловица, татко да дойде при мен и да каже:
„Абе, вчера чух по радиото от ония твоите песни (или - прочетох една от твоите любими книги) и ми хареса.” И тъкмо да изпитам законно щастие, татко продължаваше: „Е, не са като Борис Машалов и Йордан Йовков, но ги бива!”
В една популярна сръбска песен се пее „волени да тебе воли”. Съпроводът е акордеон, а припевът горчи от сладост. Може би това е истинското щастие: обичаният от теб да те обича”...
През 1974 г. с м/к „Мургаш” пресичаме Атлантически океан на път за Куба. Пак съм втори механик и пак излизам рано сутринта от вахта на палубата. В утринната мараня съзирам Острова на свободата. Гледката бе толкова красива, че си помислих: Какво щастливо утро!
Когато някой ти каже, че днес е щастливият ти ден, то непременно нещо лошо ще ти се случи. Така поне твърди поверието.
Старите хора в Мала Кутловица непрекъснато ни повтаряха, че е добре да се надяваме на най-доброто, но винаги трябва да очакваме най-лошото...
Напоследък много международни класации ни определят като една от най-нещастните нации.
Има и симпатични закони на Мърфи и Чизхолм, които ни убеждават, че няма как да избегнем разочарованията и неуспехите. Ще се пробвам да формулирам мой закон за край на това есе:
ЩАСТИЕТО СЪЩО Е НЕИЗБЕЖНО!

Сл. ПЕШКОВ - моряк
Илюстрациите са от личния архив на автора

И щастливи капитани съм срещал...
Мрянков, Пехливанов, Рамото, Илийчо - все щастливи бемефейци.
1934-а! Дори и тогава е имало щастливи хора!
Випуск „Ленински“ - винаги щастливи!
Двама щастливи моряци...
Истинско щастие са и текстът, и илюстрациите на това издание!
Щастлив моряк от кораб „Созопол 1“.
Щастливи цветове в машината на кораб „Емона“.