НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ЩАСТИЕТО
Преди половин век със стария „Вола“ плавахме край бреговете на Бразилия. Един ден видяхме редом с кораба да лети красива розова птица. Целият екипаж излезе да я гледа. Цветът бе толкова ярък, че видяното ни изглеждаше някак нереално. Петър Йотов - интелигентен огняр, предположи, че това трябва да е розово фламинго. В късния следобед птицата кацна на бака. Пак се юрнахме да я гледаме. Казах ви, че бе фантастично красива! Един моряк се опита да я хване, но фламингото бе доста хитро и пъргаво за размерите си. Корабните „орнитолози“ решиха, че ще го гепят през нощта, но розовият тарикат вероятно ги чу и щом започна да се смрачава, отлетя към брега. В екипажа задълго остана някакво неясно чувство за щастие, споходило ни далеч от родината...
С един от старите „японци“ (то вече май няма нови такива) пак в онези години, посетихме порт Фримантъл в Западна Австралия, досами Пърт - столицата на щата. Бяхме от първите български кораби, развели родния флаг в австралийски води. Оказа се, че тук има много наши емигранти и на другия ден на борда се качиха повече от десет семейства - от баби и дядовци, та до снахи, зетьове, внуци и правнуци. Жените бяха омесили питки и изпекли курабийки, а нашият готвач се отчете с боб, мусака и мишмаш. Толкова горди бяха австралийските българи с нас и кораба, а когато им завъртяхме „Бъди щастлива, Ани“ и им пуснахме народна музика, видях сълзи в очите на гостите. От щастие!
В следващите дни, някъде след Великден беше, екипажът бе на гости в квартала на нашите сънародници. На полянката пред българската черква отново хапнахме и пийнахме, а после младите пяха български песни и играха хорА. Този път сълзи имаше в нашите очи. Пак от щастие! И от хубавото вино, с което ни срещнаха...
За едно „актуално“ щастие искам да ви разкажа. Ние, моряците, го изпитваме при пресичането на Суецкия канал. Гледката е невероятна и незабравима, но неотдавна там заседна голям контейнеровоз и си спомних за другата страна на това щастие. Колкото е велико чувството на възхищение пред непобедимия човешки дух, толкова е тъжна мизерията, корупцията и унижението при плаването през канала.
Плавал съм там не един и два пъти, обикалял съм и край Добра Надежда, докато Суец бе затворен, но не мога да разбера защо днес всички се вторачиха в заседналия кораб, неговия екипаж и собственик, а никой дума не обели за братския Египет - единственият отговорен за организацията и навигацията при проводката. Не обвинявам само тази държава, задето си трае, прибирайки огромните такси, но и световните корабособственици, които с готовност ги плащат, на гърба на наематели, търговци и екипажи. Да, и аз съм си купувал „оригинални“ и сертифицирани папируси, красиви статуетки и дребни сувенири от Суец, но всички мълчахме, когато местната власт ни пускаше технически неизправни срещу стотина картона „Боро“ и неголеми суми в щатски долари. Последният път проверяващият дори най-откровено се пазареше за размера на подкупа, който трябва да получи, позовавайки се на многобройната си челяд.
Суец е трагично място за българското морячество. Там задълго остана м/к „Васил Левски“ по време на кризата (1967 г.) с нашия приятел капитан Коста Костов, пак там на кораб „Оборище“ умряха елмеханика и моториста Коко - мой приятел, все там злополучно „седна“ м/к „Захари Стоянов“, отново с приятели и на мостика, и в машината, но всички тези събития не причиниха болка на световната търговия, а само на БеГе моряците и любимата ни фирма БМФ. Не зная дали местните отчитат това, но чувството за щастие, което изпитваме от величествената гледка, ни кара бързо да забравим, че египетският пилот гледа да се наспи и наяде, а не да води кораба, че търговците на сувенири са бедни и експлоатирани точно като нас, че корупцията под форма на цигари и дребни суми е нищожна в сравнение с чудовищните такси...
А щастието, което изпитваме при пресичане на канала наистина е уникално, но няма как да го опиша. То е все едно да съхраниш слънчево зайче в хербарий.
В моряшкия занаят няма много поводи за щастие, затова ние се радваме и на най-малкия повод за такова чувство. Забелязали ли сте към колко моряшки имена има прикачен прякор Усмивката. Хиляди бяха курсантите в Морското, но нито един не бе „Усмивка“. В световната култура и спорт също няма такъв прякор. Срещал съм Веселяка, Гуляйджията, Дамаджаната и Мастиката, ала Усмивка няма. Само Мона Лиза се кичи с това име, но моряците нямат предвид този тип усмивка.
Дълги години плавах и контактувах с две от „усмивките“ в търговския ни флот и споменът за тях и
до днес стопля душата ми.

Щастието „Вола“.
Фримантъл, Западна Австралия.
С непрежалимия Коко на вахта.
Розово фламинго.
Старпомът на кораб „Мед Леричи“ на фона на Суцкия канал.
Щастието! Доктор Кръстев - Къки.
Черното Гоче в прегръдката на своята съпруга. И двамата са усмихнати и щастливи.
Още на парния кораб „Родопи“ през 1970-а срещнах машиниста Кольо Усмивката. Той бе роден усмихнат, присъствието му озаряваше всичко: от играта на карти в салета, до тежкия бач в машината. Кольо си носеше мандолина на кораба и пееше поетични градски шлагери, усмихвайки се. За да си го представите ще кажа, че той приличаше на Бурвил, бе дори и по-дребен, но роден с усмивка.
Със Стоян Усмивката се срещнах на „Копривщица“, две години по-късно, после плавахме заедно на „японците“, а накрая редовно го канех за освидетелстване, защото работеше в БКР - Бургас. Сигурен съм, че е невъзможно да се имитира щастие. Това е ген! Дори не беше необходимо Кольо и Стоян да пеят песни или да разказват весели истории. Достатъчно бе да присъстват!
Когато Стоян стана уважаван и компетентен служител на класификационната организация БеКеРе (с усмивка към приятеля Ники Събев), колегите му започнаха да го наричат Усмивков, защото никакво друго име не подхождаше на длъжността и местоработата му.
Дори и днес, като се замисля, няма по-красиво нещо от усмивката
Истински щастлив човек бе моят приятел Къки. Болестта вече разяждаше здравето му, след всеки рейс прескачах до Враца и Монтана да се видим и винаги наемах стая в хотел за багажа си. Никога не спах в тези стаи, защото с Доктора, както му викаха познатите, винаги оставахме след полунощ да си поговорим и помълчим на спокойствие. Сутрин ставах малко преди него и още докато се разсънвах, той се появяваше в рамката на вратата на неговата стая. Онова, което изразяваше видът на този безнадеждно болен човек, бе ЩАСТИЕ. Всемирно, вселенско и просто човешко щастие. Сякаш божествена светлина ме огряваше тогава. А Къки бе добър лекар и прекрасно знаеше кога и какъв ще е краят на болестта му...
Мисля, че най-универсалната дума за щастие е ГодО. Един чака да спечели от лотарията, друг - да се влюби, а трети - Коледа. При това, последното щастие се случва винаги! Така е на брега - в щастието има закон и ред. По корабите щастието е като Коледа - идва винаги и за всички.
На кораб „Мургаш“ елмеханикът Асен Асланов бе винаги мрачен и сърдит. Прякорът му бе Муро, като част от негов любим нецензурен и мизантропски девиз. На някакъв рейд надвечер седим на кърмата на кораба. Някои пият бира, други ловят риба.
- Виждаш ли, Муро, как скача рибата в морето - започва Черното Гоче. - То е защото е щастлива, а не борсук като тебе...
- Добре бе, Гоче, ама как ти, като не си риба, знаеш какво прави рибите щастливи? - Не остава длъжен Асен Муро.
Заслушваме се, защото Черното Гоче винаги намира какво да отговори. Този път това го затруднява, та чакаме цяла минута.
- Прав си, Муро, не съм риба, ама как ти, като не си аз, знаеш, че не зная какво прави рибите щастливи...
Всички се смеем и сме щастливи.   

Сл. ПЕШКОВ - моряк