НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ИГРИТЕ
На европейското първенство по футбол посвещавам този текст с благодарност, че ме върна към незабравимите моряшки вълнения от салетите пред телевизионния екран!
Обичам спортните игри, защото дори когато загубиш в резултата, ти винаги печелиш здраве. Житейските игри не са по моя вкус, но често се срещам с тях и ако в спорта състезателите наричаме футболисти, гимнастици или просто спортисти, в живота те са само „играчи“. Не липсват такива и на кораба. Някои дори са достойни за възхищение, но повечето са за порицание. Дълго мислих към коя група да причисля главният механик, който преди десетина години набързо, зарадван от колегиалното ми доверие, ми сдаде длъжността на голям български кораб. Цял месец след раздялата ни установих, че газьолът в един десеттонен танк всъщност е билдж. Тази игра мога да разбера - печелят се или пари, или имидж. След още един месец открих, че съхраняваният официално слъдж не е два, колкото би трябвало да бъде съгласно „оил рекърд бука“, а цели трийсе тона. Това не го разбирам. Печалбата е, че аз, а не той, съм натопен, но евентуалната загуба е многомилионна глоба на сметката на БМФ! Какво направих ли? Изчаках следващ порт, където вървяха всякакви игри и благополучно сдадох всичкия слъдж срещу съвсем „законна“ фактура само за два тона. Е, капитанът се поохарчи откъм представителни, но именно той бе подписвал документите на предния шеф и така се явяваше неволен негов съотборник...
Много е важно на какво се играе в една държава. По любимите занимания на властта може да се съди за качеството на управление. Например Чърчил е играл бридж - умна и мисловна игра. Самураите пък обичали да си убиват времето с кендо - бой с дървени мечове. Тренират се не само физическите умения и бързата реакция, но също така - почтеността и издръжливостта.
Шах играеха съветските ръководители. Един от най-запалените по шаха е бил Ленин. Той умело местел фигурите по дъската, а НКВД още по-умело оказвало натиск на противниците му да загубят някой и друг ход. Владимир Илич бил прочут и с това, че не можел да губи. Милицията се грижела това да не се случва.
Най-популярната игра в България е белотът. Така поне пише в Гугъл. Моите впечатления от последните години са, че у нас най-много се играе „тука има-тука нема“. Правят ни разногледи с ловко местене на чашки или кибритени кутийки, а ние трябва да познаем къде е топчето. То никога не е там, където предполагаме и в резултат винаги губим парите, с които сме тръгнали на пазар. В последните години тази игра се играе на всички нива, като топчето е заменено с фондове, субсидии, кредити, държавни поръчки и моряшки заплати, а залогът не са джобните ни пари, а милиони и милиарди, което автоматично ни изключва от списъка на печелившите...
С двама истински играчи „на вързано“ съм плавал, Читателю, и ще споделя какво помня за тях.
С Чирпана бяхме на „Вола“ още през 1975-а. Той имаше няколко братя, най - известен от които бе Големия Чирпан - популярен палубен боцман и дългогодишен символ на „бялата сграда“ на БМФ. Нашият (от „Вола“) Чирпан бе моряк отвсякъде, но бе популярен с огромната си, дори гибелна, страст към хазартните игри. По това време на кораба се организира голям турнир по табла със сериозен награден фонд от ичкии и мезета. Чирпана отказа да се запише за участие и се наложи Митко Червения - палубен боцман и негов началник, дълго да го уговаря колко е важно участието му в състезанието. Чирпана стигна чак до финала на турнира, където победи капитан Райо (Райчо Райчев) и щедро сподели наградата си с екипажа. На иху-ахуто след турнира се оказа, че само аз и той не употребяваме алкохол и се заприказвахме. Така разбрах, че нашият Чирпан, непосредствено преди идването му при нас, е проиграл семейния си дом на хазарт и се е заклел докато е жив да не докосне карти и зарчета. Ето защо Червения му хвърляше заровете на корабния турнир!
Мотористът Коко от кораб „Сийуинд“ нямаше имидж на голям играч, но също бе истински моряк. Бяхме зле с парите, защото всичко бяхме профукали в Хайфонг след двумесечния престой на кея, а в следващия порт (Банкок!) се застояхме повече от месец. Скитах из града да гледам пагоди и будистки храмове, товари за кораба нямаше, бачкерите седяха долу в хамбара и играеха някаква игра на карти. Забелязах, че залагат дребни банкноти при играта, но правилата й не ми бяха ясни. Коко в града не излизаше, защото през цялото време стоеше в хамбара и гледаше играчите. На десетия ден той дойде при мен, каза ми, че вече познава правилата на тази игра и ме помоли за малка сума, за да се включи в нея. Още на другия ден бях поканен в кабината му. Коко бе купил алкохол за аверите и кОла за мен. Заработката от хазарта не бе голяма, но до отплаването той редовно черпеше моряците със спечеленото.

В хамбара на Сийуинд. Коко е фотографът.
Девойките и игрите...
Безумната игра „Къде е горивото?“
Капитан Асен Абаджиев - сърцат мъж и истински моряк
Владикавказ - „Играчи на табла“ - скулптура.
Един ВиЕйаР за родните политици няма да е излишен...
През 1977-а вахтените капитани и механици на м/к „Вихрен“ по време на дългите и скучни преходи играеха игра, измислена от дребния трети помощник на кораба. Той тъкмо бе завършил Морското (как са го приели с тоя ръст?) и се отнасяше изключително отговорно към служебните си задължения. По време на прехода до Мурманск той бе измислил играта „Кой ще измине повече мили за вахтата“ и я играеше с изумителна енергия и хъс. Знаете колко злобни са дребните!
Още след отплаването от Мурманск капитан Асен Абаджиев ме извика в кабината си и ми каза, че по негови изчисления ще пристигнем в Гибралтар другата седмица късно след обяд в събота. Не можело ли да надуем малко машината, та да стигнем сутринта в ГибрАлта, защото в неделя магазините не работят и рейсът ще излезе ялов.
Главният двигател на „Вихрен“ бе печално известен в целия роден флот с лош надув, пожари в подбуталните пространства и обороти - доста по-ниски от проектните. Внимателно информирах Абаджията, който също като ситния трети помощник, правеше първи рейс при нас, за положението. Той се замисли, а аз все така предпазливо му предложих да пристигнем чак в понеделник сутринта, защото това е единственото сигурно нещо, което можеше да ни осигури двигателят „Збигнев Цегелски“. Що ми трябваше да го казвам на глас! Капитан Абаджиев се съгласи на мига, но като се отвори едно време - никаква вълна, свеж попътен вятър и непостигана до сега скорост на кораба. По новите изчисления щяхме да стигнем на Скалата още нощта срещу събота.
Асен Абаджиев се оказа не само добър човек, но и печен моряк - повече не отвори дума за скорост и време за пристигане в Гибралтар. Събрах по тревога „моите“ хора: старпома Краси Съмналиев - съвипускник, Стоян Щерев - Буги, втори помощник и авер, Кеньо и Жоро - четвърти и трети механик, разказах за проблема и ги помолих да забавят придвижването, като ги уверих, че имаме „добро“ от Капитана. Именно тогава Краси Тодоров - Кеньо си призна, че всеки ден той и дребният натегач от мостика във вахта осем - дванайсе се състезават с останалите вахти кой ще проплава повече мили...
В следващата седмица плавахме така: Във вахтата на старпома долу в машината бе един друг натегач карамеханик и затова половината време Краси обръщаше кораба и плаваше обратно към Мурманск. В аверската вахта нула четири плавахме хем с намалени обороти, хем наобратно. Само при новобранците осем - дванайсе се придвижвахме нормално. Пристигнахме в неделя рано сутринта, а третият помощник бе щастлив победител във всичките гонки от турнира „повече мили за вахта“ от Мурманск до ГибрАлта. ДалИ сме останали без „стока“ ли? Да, бе! Абаджията мълчаливо хвърли желязото и вкара кораба чак на другия ден! Този дребен и малко тромав човек се оказа лош играч, но сърцат мъж и истински моряк. 
Приятелят ми Къки играеше една единствена игра - шах. Играта не е особено популярна сред моряците. Трябва много да се мисли пък и фигурите се катурват и при най лека качка. Къки обичаше да цитира дори в оригинал безсмъртните рубаи на великия персиец Омар Хаям, но най се кефеше при произнасяне цялото име на изключителния учен, поет и шахматист. Насладете му се и вие: Гияс ад Дин Абу л Фатх Омар ибн Ибрахим Хаям Нишапури. За съжаление хората като доктор Кръстев никога не са били „представителна извадка“, особено по отношение на игрите...
А ето какво е написал „колегата“ на Къки Хаям за любимата му игра:
Светът, от край до край изпитан, дъска шахматна е за мен.
А ний сме пешки по квадрата, намерили ту нощ, ту ден.
Повдигат ни, притискат, блъскат - и паднем ли във някой бой,
спокойно в тъмната кутия ни слагат, с поглед примирен.

Докато гледам сегашното Европейско, започвам да проумявам, че голямата разлика между техните и нашите игри не е качеството на играчите, а VAR - video assistant referees.
Гледай си Европейското, Читателю и помни, че животът наистина е игра, в края, на която всеки печели ... няколко квадратни метра земя. Пожелавам ти, Читателю, ДЪЛГО ВРЕМЕ ДА БЪДЕШ ГУБЕЩ В ТАЗИ ИГРА!

Сл. ПЕШКОВ - моряк