НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И МУЗЕИТЕ
Длъжен съм предварително да се извиня на читателите, които наистина разбират от музейно дело, каквото и да означава това понятие. Такова извинение дължа и на онези, които никога на са работили на кораб, защото за нас - моряците, всичко е музей - от работното ни място, та до моретата, океаните, държавите и пристанищата, които посещаваме. В повечето случаи ние не съзнаваме този факт, но понякога можете да ни чуете в светски брегови разговор неволно да изтървем „тука съм бил“ или „това съм го виждал“... Ще ви помоля да не ни обръщате внимание, когато изговаряме подобни реплики, защото ние наистина сме били по тези свещени за световната култура места, но за да получи удоволствие и познание от присъствието си в музея, човек трябва барем малко да разбира от изкуство, история или някаква друга наука, нали?
Стандартната организирана екскурзия по музейните зали протича почти на свински тръс и изисква брегово време и пари, все неща, с които морякът не винаги разполагаше. Когато се пенсионирах, разбрах, че за мой срам, съм бил на много култови места по широкия свят, без дори да разбера това. Затова, вече като турист, се върнах по тези обекти и ги видях през очите на професионални гидове и специалисти. И знаете ли какво? Днес продължавам да помня само онези мои дилетантски впечатления от времето, когато бях моряк и все така продължавам нетактично да подвиквам „тука съм бил“...
Този разговор е дълъг и изисква да призная, че по мое време българските кораби стояха в пристанищата понякога повече от месец, а ремонтите им продължаваха винаги достатъчно, за да станем временни жители на завода и града, в които се ремонтираме. Не пО маловажен е и фактът, че тогавашните екипажи наброяваха 35 - 40 моряци. И накрая, не знам защо, но много често, БМФ се чувстваше задължен да ни организира и плаща подходящи екскурзии и културни брегови мероприятия.
Ще ти падне шапката, Читателю, ако ти изброя градовете и свещените места, в които съм стоял цели седмици по волята единствено на световния фрахтови пазар. Така съм „простоял“ Ленинград, Тадж Махал, Шанхай, Банкок, Хонг Конг, Истанбул, Лисабон, Акропола, Рио (Гранде и Жанейро), Буенос Айрес, Лондон, Ню Йорк, Лима, Нюфаундлънд и съм ритал топка, по поляните на Амстердам по времето, когато „Аякс“ бе световно футболно чудо!
От друга страна, по време на моята моряшка младост, родният морски флот бе истински музей на световното корабостроене, а докато работих за малтийския „финикийски“ флот, се нагледах и експлоатирах отдавна забравени английски корабни конструкции, машини и механизми. Жалко, че нарязахме „Петър Берон“ и „Родопи“ - уникални образци на световното корабо- и двигателостроене от преди цял век.
През 1976 г. с големия (23 500 т) кораб „Вихрен“ застанахме в малкото гръцко пристанище Аспра Спития. Наблизо имаше огромен завод за алуминий, бе прашно, задушно и горещо. Още същия следобед с четвъртия механик Кеньо скочихме в кристално синята вода и доплувахме до отсрещния бряг - горе-долу на миля разстояние. Там полежахме на скалистата гръцка земя и после с ленив бруст се върнахме на кораба. На палубата на „Вихрен“ с изцъклен поглед ни посрещна корабният агент и ни съобщи, че заливът гъмжи от акули... Един ден даврандисвах от уплахата, а рано на третия ден в

Вдясно е къщата на Колумб, а кулите са Порта Сопрана.
Сен Мало.
М/к „Вола“, 1976, Батуми, прословутата ботаническа градина. Другите известни са Иванчев, Буюндруков, Фанфана, Яръма.
Феодосия - фонтан Доброму Гению.
Делфи.
Оная книга.
Сен Мало и Робер Сюркуф - „Тигърът на седемте морета“.
неделя се отправих към Аспра Спития. Пих една бира на теферич, докато местните ме уверяваха, че мястото се нарича Антикира, други споменаваха Паралия, но всички горещо ми препоръчваха Делфи. На втората бира един грък - патриот ми каза, че Делфи е център на Земята, подари ми карта и ме напъти към това велико място. Имаше нещо Омировско и древно в този край на Гърция и окрилен закрачих по планинския път към неизвестното, но отдалечено от акулите място, наречено Делфи. По едно време трафикът се оживи, минаваха предимно автобуси, а на два пъти ме качиха гърци с леки коли и само последните километър - два взех пеша. В Делфи бе фрашкано с туристи от цял свят. Благодарение на няколко туристически групи и гидове с удобни за мен езици, посетих и опознах светилището, храмовете и стадиона. Последни ми помогнаха едни американци, които дори ме взеха в автобуса си обратно до разклона, а от там с еднократен автостоп се добрах до Аспра Спития, или както там й викат. Скоро ще стане половин век откакто посетих едно от най-великите места на света и днес от това съм запомнил само акулите и странното име Аспра Спития.
Понякога музейните ми приключения бяха съвсем осъзнати и вълнуващи. С м/к „Балкан“ през 2007-а стояхме повече от седмица в порт Феодосия. Очаквах тази визита още при прехода през Черно море, защото знаех, че в пристанищния град са се родили и творили Иван Айвазовски и Александър Грин. Красива арка ме посрещна още на входа на града. На нея е изписано „На великия Айвазовски от благодарната Феодосия“. Градът е наистина красив и гостоприемен, но за гореспоменатите велики негови граждани, ще трябва да се задоволите с арката, защото техните музеи ще ви се сторят невзрачни на фона на хотелите, ресторантите и плажа. Корупцията и наглостта на властите бе като в цяла Украйна, но както ще каже моят съселянин Ванчо Чвръко: достатъчно е само да дишаш същия въздух, който са дишали великите хора и ти сам ще се възвисиш...
През 1994-а с м/к „Оборище“ посетихме Сен Мало - старо френско пиратско градче, разположено на ветровито и неуютно място, удобно само за бандитите. Нищо не работят местните жители - такава е традицията. По тесните калдъръмени улички - само кръчми и сувенири, а целият град е ограден с крепостни стени. Никой от кораба не бе посещавал това пристанище, а накрая се оказа, че аз съм единственият „свързан“ с мястото. На една плоча в центъра пишеше, че тук е роден писателят Шатобриан. В Мала Кутловица имахме книга от този автор, купена от баща ми по времето когато Борис Трети е бил наш цар. Книгата се казваше „Атала“ и аз я бях прочел още като дете. Историята е доста сладникава, но по онова време и на тази възраст, нали не очаквате от мен изискан литературен вкус...
За местните жители Сен Мало не се свързваше с великия писател. Всичките говореха само за Робер Сюркуф, също роден тук и известен дори и у нас като „Тигърът на седемте морета“. Известният корсар има и паметник в центъра, но аз помня, че всичко в Сен Мало бе много скъпо. Бандитска им работата! Пиратска, де ...
По време на дългия ремонт на кораб „Вола“ в Лисабон, заводските власти ни разходиха до Ещорил. Много дворци, злато, украса и разкош, но когато се върнахме късно вечерта на кораба, бай Кольо Барбата коментира екскурзията с една единствена дума - „Камъняк“!
Идеята да посетим с част от екипажа на „Сакар“ музея на изящните изкуства в Руан ми допадна, тъй като бях виждал прекрасни картини на Моне с катедралата в този град. Много полезно знание, защото една голяма зала в музея бе посветена на импресионизма с най-добрите му представители. Бях зашеметен още с първите платна, а после паднах на колене и така половин час обикалях залата пред погледите на екипажа и другите посетители. Някой спомена, че един от моряците е заснел това с камера, но не съм проявявал интерес.
В Генуа за пореден път бях в края на миналия век с м/к „Сакар“. Не си спомням много от това посещение, но преди дни ми се обади втория механик Жечо Леондиев и след като се увери, че все още съм жив, ме попита дали помня какво съм му казал пред къщата на Колумб в Дженова, както й викат италианците. Естествено, че нямах съхранен точно този спомен, но то цяла Генуа е един музей, само да имаш време и крака да го разгледаш. Помня гробището, паста ал песто, стария град, аквариума, красивия център, порто Антико, но какво и защо съм казал - не!
Оказа се, че Жечо тъкмо си бил купил видеокамера и съм го помолил да го заснема как слиза покрай дома на Христофор Колумб. Дубъл не е имало, клипът е кратък, заснет на един дъх и емоционално озвучен от мен. Докато Жечо се доближава до обектива аз казвам: „Ето го героят на това видео. Световната слава е зад гърба му, жените - в краката му.“ Замислих се и скоро се сетих. Ключовата дума за Жечо в клипа не е музеят, световната слава и история, а „жените“. Ние с механик Леондиев не бяхме от мъжете, около които жените подскачат и пищят от възторг, и това не е останало незабелязано от втория механик. Онова, което съм искал да кажа с клипа и което очевидно Жечо вероятно не знае е, че истинските жени не са глупачки. Те никога не биха квичали и подрипвали край истинските мъже, а ние с Жечо не трябва да се тровим с мисълта как да им се харесаме, защото така и така НЯМА ДА СЕ ДОСЕТИМЕ...
Щях така да завърша, но ми дойде нещо на ум. Музей ли беше мавзолеят? Та ние пътувахме стотици километри и се редяхме на опашка, за да видим един ТРУП. Някои го именуваха „тялото на вожда и учителя“, но това не променяше факта, че се прекланяхме пред ТРУП. При трупа ни водеха учителите и родителите, а ръководителите на държавата периодично се събираха около Него на празниците и така се снимаха, че и рисуваха. С ТРУП! Отзад - НС, отпред - Труп. Вляво - СУ, вдясно - ЦУМ, но отпред ... Когато трябваше да го погребат, сякаш погребаха авангарда на нацията, защото животът без труп между НС, СУ и ЦУМ е пропилян, напразен живот. Те могат да наричат както си искат онова, което лежеше в центъра на столицата. Истината е, че там лежеше покойник. Мъртвец. Труп!
Сл. ПЕШКОВ - моряк