НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И НЕЗАБЕЛЕЖИМИТЕ
Известността е професия!
Някога, при ранния социализъм, в часовете по БЕЛ (български език и литература) ни учеха, че героите биват главни и второстепенни, и вторите не оказват влияние на хода на събитията в книгите. Те станаха значим елемент от повествованието чак в епохата на повсеместния соцреализъм. Докато измислени противоречия се вихреха между честни и още по-честни партийни ръководители, в края на историята се появяваше някой „незабележим“, който се оказваше най-смел и частен, макар да не заемаше висока длъжност, а понякога дори не бе партиен член! В последния случай героят обикновено загиваше или оставаше сакат за цял живот, за да не създава литературни и житейски проблеми на автора. Властта не се нуждаеше от незабележимост, а соцреализмът славеше известните в достъпна за тях форма...
По корабите за по-лесно ни наричаха „безпартийни комунисти“, дорасли до подвига в благоприятната атмосфера на демократичния партиен централизъм и готови да умрат или поне - осакатеят, в името на голямата партийна правда.
Цветан Александров Цветанов - Цецо Громшински, бе от най-незабележимите хора, които съм срещал. В ТеМеТето седеше на чина зад мен, но това просто го знаех, не го чувствах. Цецо живееше сякаш случайно. Цялата му външност като че ли искаше да каже: „Моля ви, не се безпокойте! Аз просто минавам оттук.“ Обичаше криминалните романи и поради това бяхме приятели. Не помня да е имал приятелка. Все ме уговаряше да стоим на сянка, за да изсушим и избледнеем лицата си и да пронизваме момичетата със стоманен поглед... Негов кумир бе някакъв братовчед, който коварно бил предаден от гаджето си, след което цяла година стоял на тъмно, а после облякъл черни дрехи и с оня поглед сразявал, знаете кого. Цецови работи! Все се канех да кажа на приятеля ми, че за да постъпваме по този начин трябва първо да си хванем гаджета, но така и не успях да го сторя. Казването, не хващането!
С Цецо бяхме пет години и в Морското. След това аз започнах да прекалявам с алкохола, а той стана неудачник. По онова време първото бе за предпочитане. За пияниците се грижеха, пък и алкохолът бе евтин, докато лузърите ги игнорираха като упадъчен западен продукт.
През 1968-а моят съвипускник от Морското Иван Добрев насила ме заведе да гледам великия филм „Сърцето е самотен ловец“, дошъл у нас благодарение на Международния червенокръстки фестивал. Филмът бе възхвала на незабележимия човек, какъвто по онова време бе и самият Иван. Докато бяхме в Училището от него научих много за модерното западно изкуство. След като завършихме той отиде в Москва (!), започна работа в някакъв институт, а по-късно стана редови учен в съветската академия на науките. След ВНВМУ го срещнах на погребението на нашия приятел Гого Светкавицата. Там, на гробището в Тополите, между другото, Добрев сподели с мен, че вече е професор. Години по-късно, на среща на випуска, реших да уязвя известен ротен присмехулник с тази новина.
- Чух, че вече си професор! - побърза да се избъзика последният с Иван.
- Не! - чухме краткия отговор на Иван Добрев и преди да е затихнала въздишката на облекчение на зевзека, се чу - Академик съм!
Странни птици са незабележимите и понякога ние тщеславните, трудно ги разбираме! Днес вече зная, че се иска дупе, за да останеш незабележим! Къде-къде по-лесно е да се пъчиш и удряш в гърдите.
И ако Иван Добрев след Морското скъса с „незабележимостта“ и дори стана международно известен, то Стоян Дуков и до днес е в абсолютна неизвестност. С Дукича, както викахме на Стоян, дори бях приятел, заедно пиянствахме, свирехме във тамбурашкия оркестър, а по време на плавателния стаж на Дунава, изнасяхме концерти из видинските кръчми. Правил съм многократни опити да открия моя приятел за периодичните срещи на випуска - никакъв успех. Забележителна личност беше Дукича - скромен, мълчалив, жилав, добър китарист с богат репертоар от градски шлагери и много носеше на алкохол!  

Йогата, Роската, Божо, аз, Карамихов, Сейкото - незабележими момчета от незабравимия екипаж на кораб „Вежен“.
Дукича е третият отляво.
Емо - истински, но незабележим моряк.
Роската и Митака - добри, честни и работливи моряци от „Кейп Бретън“.
„Сламените кучета“ - ода за незабележимия човек!
Амели Пулен – незабележимата.
И до днес помня колоритните истории за родния му Ямбол и Яни Дулата. Надявам се споменаването на Дукича в „Морски вестник“ да не наруши наложената от самия него неизвестност...
Да изписвам ли, че Иван, Цецо, Гого и Стоян бяха авери?
През 2001-а бе създаден френският филм „Амели“, който разказваше за незабележимата Амели Пулен. По някакво стечение на обстоятелствата главната актриса Одри Тоту се оказа от същата порода и филмът трябваше да мине незабележимо по екраните. Да, ама не! Филмът стана световна сензация и незабележимите получиха признание, без да е необходимо до умират, или поне - осакатеят! Уверявам ви, че това е изумително кино, каквото не бях гледал дотогава. Развълнувах се почти до сълзи от този „мекушав“ филм и затова „официално“ и за пред аверите, моят фаворит в този раздел е „Сламени кучета“ от 1971-а на Сам Пекинпа със силно забележимия Дъстин Хофман в главната роля. Днес филмът е култ и горещо го препоръчвам на незабележимата част от читателите на „Морски вестник“. За тяхно улеснение - оригиналното заглавие е „Straw Dogs“...
Доста есета съм посветил на забележителни незабележими моряци. Писал съм с възхищение за самобитния незабележим моряк Емо, но напоследък чета, че и колегата Лодозов го е забелязвял и ако така продължаваме, ще му отнемем ореола на незабележим моряк. Виж, за Митака и Роската от „Кейп Бретън“ не се притеснявам. Те се отказаха от моряклъка веднага след първия си контракт и няма как някой друг да ги забелязва в „Морски вестник“. Роската се отдаде на любимия си ресторантьорски бизнес, а Митака се върна в Сливен, за да упражнява бръснарството, което му позволява да общува не само със съкварталците, но и със своите деца и внуци, и многобройната си фамилия. Неотдавна почина моят любим актьор Филип Трифонов. Образите, които той създаде на екрана и на сцената, бяха на незабележими герои. Смъртта на талантливия актьор мина незабележимо: нямаше от сутрин до вечер дитиримби за него по телевизиите, нямаше ги и филмите с негово участие, както сме свикнали при смъртта на близки до властта артисти. А Филип бе наистина изключителен творец, който никога не е харесвал властта и тя го наказа посмъртно, но единственото наказание, което тя му причини, е ТВОРЧЕСКО БЕЗСМЪРТИЕ! В знак на уважение пред този скромен човек ще цитирам две безсмъртни негови реплики: В най-обичания български филм „Оркестър без име“ Филип мълча през цялото време и само веднъж каза: „Ай сиктир! Десет дена ще й свиря под прозорците! Да не е Лайза Минели“. Хората и до днес помнят тези думи, а какво да кажем за „Една боза от шест стотинки“...
За оптимистичен финал ще цитирам забележителния творец и моряк Валентин Димитров: БЕЗСМЪРТНИТЕ ТВОРЦИ СЕ РАЖДАТ, СЛЕД КАТО УМРАТ.
А ДАНО!

Сл. ПЕШКОВ - моряк