НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ВСЕКИ КРАЙ Е НОВО НАЧАЛО ...
В памет на ротния командир на 22-ра рота капитан ІІІ ранг Найден Ангелов, Бацата
... всеки край е ново начало, нови хоризонти ... август 1977-ма година, вижда му се края, върви трескава организация по предстоящото производство в първи офицерски чин, завършване на епичното ... тука се чудя какво да напиша, следване или военна служба,
пет години са си множко откъдето и да ги погледне човек, а за военна служба са си направо много ... напускаме Морското под строй, повече няма да се връщаме, това беше...
натоварваме се двете роти, навигатори и механици, заедно с офицерите и старшините, на десантни кораби и поемаме на юг, към Атия, на книга правим гребен поход, така и ще пише във вестник „Народна армия”, а времето, за разлика от това преди пет години беше хубаво ... преди пет години, като новобранци през един септемврийски ден, ни натовариха на дървения „Вапцаров”, морски поход до Балчик ... имаше свежо морско временце, но „Вапцаров” нямаше голяма скорост и се кандилкаше здраво във всички посоки и цялото това люлеене, смесено с порядъчна порция изгорели газове, която се стелеше около кораба, плюс масовата психоза докара до едно порядъчно драйфане на близо 200 бъдещи морски офицери ... но сега, през август 1977-ма, времето бе прекрасно,
слънцето усмихнато, морето синьо, кротко и баржите мъркаха като котараци наредени в килватер ... все пак с две гребни лодки на другия ден направихме гребен преход от Атия до Бургас ... в Бургас се натоварихме на автобуси за Стара Загора, там ни чакаше добре подреден палатков лагер, топла храна и въобще организацията по време на целия поход беше на ниво, пред нас вървяха домакинската рота, старшини, готвачи, снабдяване ... този път,
за разлика от инквизиторските походи по време на пет годишното обучение, когато натоварени с какво ли не, обикаляхме каталясали, плетящи крака из окръга, сега бяхме само с летни дрехи и обувки, без каски, без желязо на главите ... на другия ден рано сутринта започна същинския поход, пеша през Средна гора до Мъглиж … пристигнахме прашни, изкъпахме се в един ледено-студен водоем заедно в компанията на някакви скучаещи крави, преспахме и рано сутринта атакувахме стръмната Южна Стара планина, нагоре към билото ... голямо катерене падна, офицерите здраво пръхтяха,
особено по-старшите, водач на нашият, „морски” лъч беше тежко пухтящ контраадмирал със землист тен на лицето ... към крайната точка, връх Шипка се бяха устремили випускниците на всички военни училища, Шумен, Велико Търново, Долна Митрополия,
Плевен, София, гигантска организация и изпълнение, с Главен пешеходец министърът на народната отбрана ... и въобще трамбоването си го биваше, офицерите хленчеха и ни се молеха да вървим, да не се разтягаме и влачим, да не пушим … в общи линии техните и нашите желания съвпадаха, а именно по-бързо да се уволним и разделим, така че най-после се довлякохме до връх Бузлуджа ... а там вече имаше построен огромен лагер,
готвещ се да приюти всички випускници, техните офицери, старшини и поддържащи роти от всички военни училища в България ... няколко дена правехме тренировки, вечерни зари, тържествено връчване на партийни билети лично от министъра в подножието на връх Бузлуджа и какво ли още не ...
на мене билет не ми връчиха и въобще Партията не ме хареса достатъчно по време на пребиваването ми в Училището ... на 20-ти август
офицери и курсанти, всички в парадни униформи, се строихме под връх Шипка, имаше много народ, близки на курсанти, майки, бащи, братя, жени, гаджета, обикновени пенсионери и туристи ... а денят беше тих и слънчев, свеж и приповдигнат така да се каже от всякъде ... подпухналият адмирал тържествено ни връчи дипломите, на военните пагони с две звездички ... всичко вървеше с военно-партиен патос до момента, когато ... от къде точно се започна не знам, но в края на церемонията, когато всички викаха „Ура”, изведнъж навигаторите за търговския флот с неистови ревове започнаха да хвърлят шапки, бели ръкавици, някои и пагони, започнахме и ние ... офицерите ни се стъписаха,
лицата им застинаха ... випускниците от другите военни училища гледаха с отворени уста ... военните бяха леко скандализирани, а нашите си знаеха, че ще ни избият чивиите на края ... след обед сдадохме на ротните старшини дрехи, снаряжение, на края автомата, казахме на старшината последно сбогом, навремето като новобранци той посрещна ни,
сега изпращаше ни … казвахме му „Пилето”, тъй като той така се и обръщаше към нас „Пиле, това … пиле, онова…”,
симпатяга беше, спомням си заедно с него давахме патрул из града, но нищо не падаше в мрежата ни, така да се каже, а и в интерес на истината никой от нас не искаше да арестува когото и да било, но трябваше да спипаме все пак някой, в противен случай комендантът щеше да ни набута нас в ареста начело с „Пилето”, та въртяхме се и накрая къде, къде, на гарата, там винаги се шляеха разни нещастни плашила със зелени шинели, арестувахме един, остригахме го и така подобрихме дисциплината в гарнизона, та казахме му „чао” на „Пилето” и това беше всичко ...
край ... вечерта в една гигантска палатка за няколко хиляди души се събраха министър, генерали, офицери, випускниците, стегнати в лейтенантски униформи ... имаше речи, пожелания ... ние за търговския флот, заедно с рибарите, около 150 човека, единствените цивилни сред морето от военни, бяхме с дрехи на БМФ, с по две нашивки с едно ромбче, пихме по една-две чаши бяло вино, станахме и придвижвайки се към министъра и генералите му, изпяхме неорганизирано, без разрешение един морски марш за техен и на офицери ни ужас ... е, нищо особено, всеки, който е напускал редовете на армията познава настъпващото в деня на уволнение чувство за безкрайна свобода и лекота и знае, че еуфорията идва в малко повечко, особено при морските …
около 22:00 часа, по един, по двама, на малки групи, самостоятелно напуснахме Върха, поемайки началото си ново ... после в работата ми по море изпитвах подобно чувство, когато сдавах корабната длъжност, но онова, което преживях в нощта на връщане от Шипка бе наистина незабравимо, бяхме млади и наистина мислехме, че сме свободни ... а и всичко предстоеше...
ЕПИЛОГ ... пръснахме се по България и по света, пръснахме се в пространството и времето … офицери от ВМФ, от „БМФ”, от „Океански  риболов”, работа на брега в България и в чужбина … да-ааа, съдби човешки, а и всичко предстоеше... „... а и всичко предстоеше...” изтече като миг и ето ме „млад пенсионер”, сега пишещ тия редове, даващ си сметка, че ...
… какво „че”... тепърва предстои да разбера...

Pro memoria
И сега е пред очите ми, ние - ошашавените новобранци, и той - взводният ни командир, старши лейтенант Ангелов, чакащ ни на плаца, висок, атлетичен, стегнат офицер, чиито първи послания към нас бяха изключително спокойни, търпеливи, разбираеми и добронамерени и такива си останаха те през всичките пет години в Морското до края, на връх Шипка!
Оказа се, че сме имали голям късмет с Бацата, определен ни за командир, както с любов го наричаха всички, и офицери и курсанти, това бе офицер водач, една положителна стихия, за който подчинените му биха дали всичко от себе си, защото Найден Ангелов бе преди всичко човек с голямо Ч!

Иван АДАМОВ
11 април 2011 г.
гр. Варна

Учебният моторен кораб „Н. Й. Вапцаров“. Снимката е от архива на капитан І ранг Божидар Недялков (1938 - 2020 г.).
Август 1977 г. Производството на випуск „Опълченски“.
Капитан ІІІ ранг Найден Ангелов, Бацата, като офицер-водолаз. Снимката е от архива на 18-и дивизион кораби със спомагателно назначение - Варна.
Найден Ангелов като курсант във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“.
Първата снимка на Найден Ангелов като лейтенант.
Старши лейтенант Найден Ангелов, Бацата, разписва книжките на курсантите, които излизат в гарнизонен отпуск.
Капитан ІІІ ранг Найден Ангелов, Бацата, такъв, какъвто ще го запомнят всички, които го познаваха.