НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ЛЮБИМИЯТ ГРАД
Нямат си моряците любим град, или по-точно имат, но не един и не два. Първият град, който ми стана любим, бе Барселона. Той бе и първото капиталистическо пристанище, което посетих през 1970-а. И като се заредиха любими градове: Лондон, Амстердам, Дърбан, Бомбай, Рио... Трябваше да минат много години, докато разбера, че винаги, единствено и истински съм обичал моя роден град!
Признавам, че съм патриот, колкото и грозно да звучи днес тази дума. Аз съм патриот на село Мала Кутловица, на град Михайловград, на Левски - София, на моето детство, на приятелите ми. Точно от такива малки и частни „патриотизми“ в душата на човек израства понятието Родина!
Михайловград и Мала Кутловица са места, където времето губи своя смисъл. Там часовникът и календарът са ненужни, защото историята безмилостно е застинала някъде в миналото, а може би - в бъдещето. За да ме разберете трябва да видите улиците, къщите, хората, кучетата. Както казваше моят съсед Чвръко, „хората вече строят комунизма, а ние малакутловчанье сме още във феодализма“.
Иван не бе от град, а от село Дълги Дел, на трийсе километра  от Михайловград, току до сръбската граница. Този Иван бе съученик на д-р Кръстев - Къки и моят приятел шеговито наричаше ивановото село Лонг Бийч - име, което бе чул от мен след моето завръщане от безумно дългите ми контракти по американското тихоокеанско крайбрежие. Да не остана по-назад от Къки, и аз се бъзиках със селяните от това село за единствените им магазин, мост и мандра. Тук Иван ме прекъсваше и допълваше, че и единственият българин оцелял при потъването на Титаник е от тяхното село. А д,ДЕ!
На кораб „Кейп Бретън“ Апо много харесваше елмеханика. Заради фамилията! В селото на Апо фамилиите са Иванов, Петров или най-много - Апостолов, каквато бе неговата, благодарение на старата селска традиция да се кръщават новородените на своите баби и дядовци. Тази на ел,а бе Джунински и Апо не можеше да й се нарадва. Повтаряше си я на глас, като удължаваше с наслада гласната „У“, а понякога и звучните съгласни. Един ден Джунински докачливо му рече, че тази фамилия е много популярна в родното му село. Тук елмеханикът имА неблагоразумието да произнесе името на селото. Апостол Ангелов Апостолов се залюби в това име от първо чуване, а то си бе и за обичане: Джулюница! И се започна с безкрайното му повтаряне, удължаване на гласните и озвучаване дори на беззвучните съгласни! По цял ден из кораба се чуваше едно провлачено Джууууууу и ние чакахме дали ще продъжи с „нински“ или „люююююница“. Канех се да спра аповата обсесия по това село, но ел,а ме помоли да не го правя. Обичал селото си и се гордеел с него. Там се е родил Цоньо Калчев - автор на стихотворението „Сладкопойна чучулига“, по което Панайот Пипков е създал една от най-известните и любими детски песнички. Елмеханикът се опасяваше, че при евентуално раздухване на проблема, е възможно някой да се сети, че селото е известно и с разкопките на най-старото на Балканите неолитно погребение в местността Смърдеш... Съгласих се, че е страшно даже да си помислим какво може да се получи от звучните и съскащи съгласни на това име в устата на Апо, а за „илюстрациите“ да не говорим!
Варна е градът, в който живея. Духът на този град по нищо не прилича на шумния и показен нихилизъм на северозапада и поради това дълго време нямах сърдечна връзка с местоживеенето си. В последните години Варна ми заприлича на Михайловград, какъвто го помня и обичам. Ежедневно морската столица е унижавана от официалната власт за сметка на други градове. Помните ли как аз и Къки се присмивахме над малкото монтанско село Дълги Дел? И какво? Иван продължаваше да си го обича и защитава. Ако щЕ цялата държавна власт да започне да игнорира и унижава който и да е град, то неговите граждани ще продължат да го обичат и носят в сърцата си. Нещо повече: незнайно как на варненци им дойде кураж и те гордо се изправиха срещу местната и държавна власти. Сигурен съм, че всеки от жителите на морската столица може да си спомни поне един съгражданин, достоен да се мери дори със спасения дългиделчанин при потъването на Титаник...
С градовете ми се е случвало и точно обратното.

Кораб „Кейп Бретън“ пред Лонг Бийч. Апо е най вдясно.
Дълги Дел и Лонг Бийч си приличат само по водата.
Джунински и аз държим спасителния пояс пред Ел Ей.
Незавършената църква на Калиманица.
Линдеман в „Любимия град“.
Така се случи с Бургас. Обичах този град заради работническото му население, гордия дух, кръчмите, хаизите, моряците, съвипускниците, приятелите. После започна бавното и незабележимо опошляване на тамошния морски живот. Изчезна романтиката в южния град, приятелите станаха бизнесмени, директори и политици, пренесоха се в София. Моряците започнаха да избягват варненските морски институции, защото в Бургас имаше ред и ясен ценоразпис за всички незаконни услуги. Някъде дълбоко в себе си продължавам да обичам Бургас и разочарованието ми е трудно за описване. Ще опитам така: Символ на Бургас са Тоника, на Варна - ПИФ...
Помните ли как Тодор Колев пееше за своя любим роден град Шумен, и онова закачливо „о-О-обичам тей“ в края на припева?
Ще се върна пак към корабния нихилист Апо. През 1992 г. по време на двудневна бункеровка и продуктово снабдяване на м/к „Кейп Бретън“ пред Лонг Бийч успяхме да посетим великото селище Холивуд. Мечтата на Апо бе да пие бира в ресторант „Планета Холивуд“. Срещу доста долари успяхме да осъществим аповата мечта, а после тръгнахме да се разхождаме между кокетните имения. И така, докато ни се допика. Няма обществени тоалетни в Холивуд - гарантирам ви го! Стискахме се повече от час, а накрая се изпикахме върху лъскавата ограда на една тузарска къща. Колчем с възхищение се сетехме за еЛЕй, Апо бързаше да подхвърли „И тия сме ги препикавали“!
Къки наричаше родния ни град Михайловское, което ни родееше с Александър Сергеевич, но другите надали разбираха това. Апо не бе толкова оригинален. Родното му село бе Падина, но той му викаше Падуа...
Стефчо бе весел моряк от кораб „Кейп Бретън“ по време на един дълъг контракт през 1992-а. Тогава посетихме наистина изумителни пристанища и градове: Буенос Айрес, Некочеа, Каляо, Антафагаста, Шанхай, Понанг, Каошунг, Сингапур, Джебел Али, Ум Саид, Бахрейн, Дамам, а Стефчо все ни разправяше за родната си Шабла. При това той не се гордееше с резерватите и морските дарове, с които е богат този град, а с виното му. Той твърдеше, че прочута винарска област във Франция и популярно вино носят името на родния му град. Години по-късно узнах, че наистина има област Шабли и световноизвестно вино с това име. Въпросът дали Шабли или Шабла е първо, е като оня въпрос за яйцето и кокошката.
Когато Ванчо Чвръко запрати родния ни северозапад в тъмната епоха на Средновековието, той не пропусна да отбележи, че единствената забележителност в нашия край е завода за чутури в Южна Калиманица. Никакъв завод нямаше не само в село Калиманица, но и в което и да е михайловградско село, но Данчо Радичков беше от това село и от него знам, че там има незавършена църква, вековен дъб, циганско петле и сури вълци, но за никакъв завод не може да иде реч. Пустият му Чврък! И това „южна“ пред името: като Южна и Северна Каролина, Лонг Бийч и Дълги Дел.
Когато за последно прекръстиха родния ни град, Къки каза, че това е лоша идея, защото някой умен човек може да ни нарече Фата Монтана...
Винаги като чета написаното от Данчо Радичков за родното му село, аз плача и се чувствам съселянин на великия писател. Съдете сами: 
„Бедно мое родно село!… Заличиха го от списъка на населените места и оттогава насетне там започна да расте само дива трева и коприва… Аз все мисля, че моят край е уникален и че хората не знаят за него, че съм длъжен чрез средствата на прозата да мога да разкажа повече за този край. За да могат повече хора да научат за него. Дълбоко в себе си съм убеден, че когато ние се обръщаме, когато записваме нещо на книга, по този начин му даваме безсмъртие… Където и да се намирам, моят роден край винаги се изпречва напреде ми…“
Съвсем различен е случаят с Тил Линдеман. Фронтменът на „Рамщайн“ неотдавна изпя на сносен руски песента „Любимый город“ и от клипа бе видно, че той не визира своя роден Рощок. Това ме подсеща да завърша есето в стила на моето поколение:
ДА ПРЕБЪДЕ ВЪВ ВЕКОВЕТЕ ТВОЯТ ЛЮБИМ ГРАД, ЧИТАТЕЛЮ!

Сл. ПЕШКОВ - моряк