НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И МЛАДИТЕ
Преди повече от година в София, точно пред „Шератон“, срещнах Венци Мицов, клавирист на култовата група „Хиподил“. Харесвам и песните, и свирнята им, но Венци ми е слабост, защото лицево много прилича на моя син, а предполагам, че са и връстници. Венци има блог и често публикува текстове, които Наско непременно ще нарече есета. Не съм кой знае какъв екстроверт, но спрях момчето и в стегнат слог му казах, че харесвам неговите есета. Венци видимо се зарадва, а аз побързах да продължа по пътя си. Нямаше как да обясня на младия човек, че на моята възраст е добре да се обръщаме назад, за да осъзнаем какво се е случвало и да се стараем да не повтаряме грешките от нашата младост в настоящето.
Признавам, че не се гордея особено с младостта си. Не постъпвах баш умно тогава, но за мой късмет - не бях и гений, та другите не ми отделяха специално внимание и не вярвам да помнят или подражават на глупостите, които съм вършил и казал. Пиша го, защото днес много хора се оправдават с младост и неопитност, а аз помня и мои връстници от онова време, които разсъждаваха не само умно, но и мъдро. Такива бяха приятелят ми Къки и братовчед

1953-а. ВКП-болшевики и БКП-старци с грижа за нашето състаряване...
1977-а - спортната младост на кораб „Вежен“.
Кораб „Мургаш“ - усмихната снимка със син на мой съвипускник.
На кораба младите задължително трябва да изтърпят морското кръщение.
Чарли Браун наистина остаря, но така и не го преведоха на български...
Венци Мицов - младостта е предимство.
ми Мечо, а аз, ако и да не съм се вслушвал в съветите им, то съм ги запомнил и оценил, макар и години по-късно.
По корабите се делим не на стари и млади, а на опитни и неопитни, като двете деления никога не се припокриват. Моряклъкът не е вид професия, а начин на живот! През 2008-а летях през Мадрид до Гуякил, за да се кача на новозакупения и почти нов японски кораб „Верила“. Бях най-старият в екипажа, останалите - горе-долу на възрастта на сина ми, а трима - и по-млади от него. Само вторият механик и ел-а бяха на близка до моята възраст. Моряците е трябвало да се качат на непознат кораб в чужда държава с документация само на английски. Дали поради младостта на екипажа, но това е от най-приятните ми контракти. Когато цели месеци денонощно работиш с млади хора, то и ти самият се подмладяваш!
Обикновено към младите момчета от машината на кораба се обръщам с „младо“ и всички много се кефят. Днес се сещам, че много по-шик би било да ги зова „джуниър“. Пък и по-смешно! Когато бях малко момче дядо Пешко и баба Тана се обръщаха към мен с „пАно“. Сигурен съм, че това е старобългарска дума, защото по онова време баба и дядо бяха столетници. В последните години по корабите започнаха да идват синове на мои съвипускници и приятели. Беше вълнуващо, а и приятно, пък и младите наследници до един се оказаха добри моряци и умни специалисти. А обръщението „младо“ съм откраднал от приятеля ми Харо, който бе съквартирант на Къки, докато следваха във варненския медицински университет. Въпросният Харо, чието име бе Илия, бе с пет години по-голям от съквартиранта си и го бе кръстил Младото, а той пък в замяна го именуваше Дърто Харо Хухарило Хухаро. 
Питал съм се защо младите толкова обичат музиката. Мисля, че музиката е единственото изкуство, което се твори сега и тук - има я в момента, когато я чуваш. Е, можеш да си я запишеш на лента, винил или диск, но тя съществува само тогава, когато пръстите докосват грифа и някой пее. Няма после и преди това, а само тук и сега!
Когато аз самият бях млад, много харесвах песните на младия Рики Нелсън. Нещо повече - бях сигурен, че той ще надмине Елвис. Слушали ли сте Рики? Той мърка като коте и докосва слушателя някак спокойно, въпреки бързия ритъм на песните му. Рики не беше дързък като другите тийнейджърски идоли от онова време, тоест - не крещеше като моряк от горящ кораб. Той бе тих, но в гласа му имаше завладяваща тайнственост, а песните му ме ободряваха и развеселяваха. Десетина години по-късно младата публика го изгони от сцената и го освирка. Ад, дЕ! И не си мислете, че по времето на „Контрол“ не съм се изкушавал да кажа на младите: „Какво знаете вие за рокендрола!“ Пък може и да съм го казвал, но минаха години и песните на тази група се превърнаха в безсмъртна пънк класика, проумях ги и харесах, и аз.
На един кораб несправедливо повиших тон на млад механик и реших да му се извиня. „Няма проблем, шефе, ти си в белия списък“... Впоследствие узнах, че младите хора са си направили черен и бял списък на капитаните и главните механици. Такива, които да избягват и други, с които е добре да работят. Така и не видях тези списъци, пък и нямах желание, но съм си мислил за колегите, които не са попаднали нито в белия, нито в черния...
Младостта не е порок, но и не винаги е някакво предимство. Мой съвипускник след десет години плаване стана преподавател по най-страшната за курсантите техническа дисциплина в Морското - Теория на Механизмите и Машините. Мечтаел си той да се занимава с ТУК (теория и устройство на кораба), или поне - КСМ (корабни спомагателни механизми), но вакантно било само мястото за скучната, суха и пълна с формули наука ТеМеМе, която някои любители на черния хумор прочитаха като Тук Мая Могила... Така минали още десет години. За преподавател по ТУК изпратили младо момче, току що завършило Морското. Един ден приятелят ми разказал на младежа за незабравимия ни даскал по ТУК - Методиев (Мето Хулигана), който също беше дошъл при нас веднага след дипломирането си. Изпитът по тази несложна дисциплина се случи на някакъв празник и Мето явно нямаше намерение да ни мъчи и къса. Той влезе в класната стая и без предисловия каза:
- Който иска да му пиша тройка, да си вдигне ръката.
Трима - четирима срамежливо вдигнаха ръце. Мето взе книжките им, написа по една тройка и ги пусна да си вървят.
- Сега да вдигнат ръка тези, които чувстват, че знаят за четворка.
Вдигнах ръка с още десетина човека, взехме си попълнените книжки и доволни напуснахме класната стая. Историята се бе повторила с натегачите за пет и шест.
Младият преподавател слушал внимателно разказа на моя приятел, впечатлил се силно от историята и решил да повтори метовия подвиг...
Една сутрин в кабинета на авера ми се втурнал младият даскал и поискал съвет. Той всичко направил като Мето - влязъл, седнал на катедрата и директно отправил оферта към тройкаджиите да вдигнат ръка. За негов ужас всички курсанти вдигнали ръце! Ето какъв е бил мъдрият съвет на моя съвипускник:
- Не трябва да се тревожиш, младежо. Всичко си направил както трябва: науката е ТУК, училището е Морското, млад си и ти, но просто ТИ НЕ СИ МЕТО...
Не зная дали младото момче е разбрало кой е бил Мето Хулигана, но я си помислете как бих могъл да обясня на младите моряци какво представляват големите и малки японци. Няма днес такива кораби, или по-точно - такива хора. За корабите бих могъл да разкажа, но как да им опиша хората, които ги строят и тези, които ги експлоатират. Съдете сами: Преди повече от половин век новопостроен голям японец отива за гарантиен ремон в завода Ономичи. Екипажът е 40 човека, работа няма и главният механик разпределя хората от машината по ремонтираните обекти да следят за качеството на ремонта, пък и да учат материалната част. Най - самотен и онеправдан е онзи, който „ремонтира“ задбордните клапани. На самото дъно на кораба, неудобно и студено е, защото духа през дупките. В десет часА българинът предлага да пият кафе в кабината му. Японецът се съгласява неохотно, пие си кафето набързо и се връща при крановете. В 11.00 нашият човек предлага да изпушат по една цигара. Япончето гневно отказва и с мимики обяснява, че за този ден повече няма да пилее работно време. Вечерта всички българи разказват сходни истории. Оказва се, че болшинството заводски работници са потомствени корабостроители от градчето, обичат завода си, но и бъдещите моряци, които ще „карат“ построения от тях кораб! Как да обясниш това на днешните млади?
Както казва гореспоменатият младеж Венци Мицов „младите няма да бъдат допуснати лесно до „благата“, но добрата новина е, че ТЕ СА МЛАДИ!
Когато бях малък, наборите обичаха да казват „аз като порасна голям“! Никога не съм казвал тези думи, защото не си се представях като възрастен. Затова с годините се състарих, но не пораснах. А ето какво ми казва „младият“ моряк Валентин Димитров, когато му напомням, че съм с цял месец по-стар от него: КОЛИЧЕСТВОТО НА МЕСЕЦИТЕ ВЛОШАВА КАЧЕСТВОТО НА ЖИВОТА!

Сл. ПЕШКОВ - моряк