НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ЕДНА ИСТИНСКА КОНДИКА: „ВЪВ ВРЕМЕТО.
БЪЛГАРСКИ ОФИЦЕРИ-ЛВОВЦИ РАЗКАЗВАТ“

За да няма съмнения, че мога да бъда обвинен в „конфликт на интереси“, още в първото изречение информирам читателя, че авторът на тази книга - капитан І ранг Цвятко Дончев (о.з.) е моят първи учител по журналистика. На практика, аз станах негов ученик от времето, когато бях второкурсник във Военноморското училище. Това е факт от моята скромна биография, с който аз се гордея. Но именно поради този факт аз не се чувствам задължен да пиша всякакви хвалби за книгата на своя първи учител. Нещо повече, той самият не би одобрил подобно мое мнение.
Защо кондика? Ако си сверим часовника с „Гугъл“, ще видим, че: „Кондика е дневник, в който се записват по-важните факти от живота в дадена църква, манастир, училище, община, еснафски сдружения и др. Терминът е остарял и не се използва за съвременните дневници, но се използва за исторически документи, които се самоназовават кондики. Подобни документи са важен източник на исторически данни“…
Затова реших, че именно „кондика“ е най-подходящото определение за книгата „ВЪВ ВРЕМЕТО. Български офицери-лвовци разказват“! Преди мен, макар и по различен начин, го каза (и то много добре!) колегата полковник (о.з.) Спирдон Спирдонов:
„Това са 512 страници, в които известни и неизвестни нам от обществения ни живот бивши курсанти - които са били колеги във Висшето военно училище във Лвов, разказват за годините си, изживени там. За това как съдбата ги е изпратила до Лвов и какво се случва след края на обучението им. Не, това не е механичен сбор от разкази, които Цвятко Дончев с титанични усилия през годините е събирал и обработвал. Това е една жива история на времето, един калейдоскоп от личности с тяхната ценностна система, възгледи, съдби - които авторът със свои скрепяващи, интелигентни и талантливи текстове, превръща в монолитно в композиционно отношение и единно в художествен план платно, населено от ярки и запомнящи се образи, от впечатляващи и от самия автор размисли и разкази“.
Със сигурност, някои от тези стотина български офицери, завършили през един период от четвърт век своето висше военно образование в Лвов, вече са започнали да дописват по страниците на книгата свои бележки, уточнения и допълнения. Вероятно и към снимките в богатата фотогалерия! Така е било и едно време с повечето кондики. Но преди това трябваше да се появи книгата на Цвятко Дончев. А за да се появи, се е изисквало не само желание, а и смелост. Защото никой досега не се е захванал с тази работа! При всички случаи Цвятко си е давал сметка, че не всички лвовци ще го приветстват, не всеки ще хареса написаното за него. Но пък тези, които предварително са го подкрепили, са му дали не само куража, а и вдъхновението. Защото са знаели това, че не някой друг, а именно той - капитан І ранг Цвятко Дончев, от първия випуск на Лвовското висше военно политическо училище, е способен и достоен за това дело.
Цвятко Дончев вече е написал не една книга. И със сигурност знае какво означава това да оставиш след себе си нещо черно на бяло, в библиотеката, за следващите поколения. Знае и каква е отговорността му пред тях. Липсата на друга книга по тази тема (поне засега) оставя неговата като единствен документ на времето. Част от лвовци вече не са между живите, те и да искат, не могат да възразят срещу написаното за тях. Тежка авторска отговорност! И той успява да поеме тази отговорност като умело балансира между грубите реалности на живота и тактичността, толерантността, на която той е способен. Балансира между това да каже нелицеприятни неща и едновременно с това да запази достойнството на този, за когото пише.
Ще припомня на читателите имената само на няколко от тези „дялани камъни“ (по израза на кинорежисьора Петко Горанов) и техния път след приключването на военната им служба:
- Милен Вълков, полковник: главен редактор и директор на „София прес“, генерален директор на Българската телеграфна агенция, шеф на прес-бюрото на Народното събрание, два мандата председател на Съюза на българските журналисти;
- Максим Минчев, подполковник: два мандата генерален директор на Българската телеграфна агенция, директор на Световната организация на издателите, светла му памет!
- Бойко Беленски, подполковник: доктор на историческите науки, автор на повече от 30 исторически романа, повести, трилъри;
- Николай Петев, капитан: главен секретар на Съюза на българските писатели, директор на „София прес“, два мандата председател на Съюза на българските писатели, народен представител;

На вахта във „Вахта“-та. Капитан-лейтенант Цвятко Дончев като дежурен редактор във флотския седмичен вестник. Усмихнатите лица на флотските печатари сами разказват за обстановката при производството на вестника по време на неговите дежурства.
Задължителните пет минути преди началото на поредната пресконференция: на „четири очи“ с военния министър о.з. вицеадмирал Димитър Павлов.
Добрият синхрон между военния министър и шефа на дирекция „Информация и връзки с обществеността“ е естествен и непринуден.
Една истинска кондика…
На гребно-ветроходен поход с колеги офицери от Дивизиона кораби със спомагателно назначение - Варна.
Брадата - експеримент, който не получи продължение…
Капитан І ранг Цвятко Дончев - човекът, който умее да работи с колеги-журналисти. И не само с тях! Неговата непринудена усмивка и днес стопява много ледове.
- Петьо Дафинкичев, полковник, главен редактор и издател на вестник „Пенсионери“;
- Васил Плачков, генерал-майор: заместник-министър на вътрешните работи в правителството на Ренета Инджова, военен аташе (два мандата в Белград), пълномощен министър в Босна и Херцеговина, светла му памет!
- Огнян Стефанов, подполковник, водещ автор във „Фрог нюз“;
- Ангел Колев, майор: живее в САЩ - Филаделфия, и по собствения си проект за „За Буквите“ подпомага (заедно със своята съпруга) издаването на книги от десетки български автори;
- Иван Сотиров, полковник: дипломат, генерален консул на България в Чикаго;
- Митко Тодоров, полковник: шеф и художествен ръководител на Театъра на Българската армия, заместник-министър на културата, изпълнителен директор на Националния дарителски фонд „1300 години България“…
Този списък може да бъде продължен. Умишлено не посочвам реализацията на лвовци в нашата армейска действителност. Тя е посочена много добре в книгата на Цвятко Дончев. Бих завършил списъка с името на моя добър и дългогодишен приятел капитан І ранг (о.з.) Сашо Попов, с когото съдбата ме събра във Флота. Той завърши „цивилната“ си кариера като началник на отдел „Връзки с обществеността“ в Община Варна. Всъщност, именно благодарение на Цвятко, а и на Сашо, аз имах възможността да опозная повечето лвовци. С някои от тях служихме заедно в редакцията на в. „Българска армия“, с други взаимодействахме при различни начинания, свързани с военната журналистика, не само някога, а и в наши дни.
Във Флота премина службата, или поне част от службата, и на други лвовци. Но приятели ми останаха само Цвятко и Сашо, с останалите имах добри колегиални отношения и толкова. Така е в живота - не можеш да бъдеш приятел с всички. Слава Богу - тези флотски лвовци не попадат под знаменателя, определен от Цвятко: „… за няколко не искахме и да задълбочаваме спомените си“…
Българската държава е обучавала свои бъдещи офицери и преди, и след 1944 г. Обучавала е и преди, и след 1989 г. Но друга такава компактна група и такъв брой бъдещи офицери като тези, които са завършили в Лвов, няма. Затова подготовката на военни журналисти и на военни специалисти в областта на културно-просветната дейност в армията е не само събитие, а и явление в нашето военно-образователно дело. Част от лвовци стават и субективни фактори в по-нататъшното развитие на това дело. Фактическата реализация на повечето от тези офицери не само във Въоръжените сили, но и в цялостното наше обществено развитие показва, че за времето си това е било правилно управленско решение.
За тази книга на Цвятко Дончев вече излязоха редица отзиви. Всичките до един - изцяло положителни, много положителни! Аз бих искал да завърша моя отзив с нещо, което вече зная от скромния си авторски и книгоиздателски опит. За мен дълголетието на една книга започва от там, където завършват отзивите за нейното представяне пред обществеността. Защо споменавам това? Защото съм убеден, че „ВЪВ ВРЕМЕТО. Български офицери-лвовци разказват“ е книга, обречена на дълголетие.
Атанас ПАНАЙОТОВ