НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СПОМЕНИ ЗА ЕДИН КАРА КАПИТАН (2)
Любимата котка на капитана
След едноседмичния преход от Варна малкият кораб бавно приближаваше пристанище Хайфа. Водата на морето беше ярко синя, повърхността - абсолютно гладка. Беше време за което моряците казваха „чайките пият вода“. Малобройният екипаж се приготвяше за заставане на кея. Към  кораба се приближи пилотската лодка. От комина й изригна черен пушек, рулевият беше дал заден ход. Изрева мощно със свирката си и пилотът пъргаво се прехвърли на борда. Корабният двигател отново забумтя по-мощно и шумно, но за кратко време. Корабът навлизаше в пристанищната акватория.
На кея бреговите моряци  мързеливо се раздвижиха. Всъщност докерската бригада се състоеше само от един брегови моряк, повече моряци не бяха необходими. Корабчето беше малко и колкото и мързеливо да се движеше по кея, бреговият моряк все пак успя да хване носовия шпринг на кораба, да го постави на указания кнехт, а след това да хване и кърмовото хвъргало. Въобще маневрата беше като по учебник. Следваше поставяне на корабната сходня. Докато моряците я укрепваха долу на кея, агентът вече беше събрал контролата. По сходнята се чуха тромави стъпки.
Капитан Кара Кольо ги очакваше в салета. На масата бяха сложени кутии разпечатано „Малборо“, празни стъклени чаши, които подсказваха, че освен студена вода ще има високо алкохолно, бързо загряващо питие. Това се разбираше и ако погледнеш към изпънатия като струна камариер и особено стърчащите на малката масичка зад гърба му-две бутилки „Бягащия Джони“ и няколко чинии с вкусни мезета - български салам, българско бяло сирене, български кашкавал.
Еврейската контрола влезе шумно в салета, настани се на масата и извадиха документите. Подписи, въпроси, подписи. Накрая агентът каза:
- Кептън, добре дошли в Хайфа, разтоварването може да започне, а екипажът е свободен да излиза в града.
До капитан Кара Кольо приседна митничарят, възрастен, много пълен човек, говорещ прекрасен български език. С капитан Кара Кольо бяха не само познати, но и добри приятели.
- Капитане, един въпрос само: Как така, винаги когато идваш с твоя кораб в Хайфа, пазарът вечерта е залят от български салам.
- Не, грешиш - му отвърна Кара Кольо. - Това е само обикновено съвпадение.
- Не - митничарят отново настоя. - Кажи ми, моля те, как става тази работа, поне един път само ми кажи!
Капитанът се усмихна, но не каза нищо.
Контролата напусна кораба. Камариерът бързо събра празните чаши и пепелници. След 10 минути вече беше готов на трапа с един голям куфар. До него се приближи един от моряците и му подаде една току що хваната пристанищна котка, които тука изобилстваха. Котката мяукаше сърцераздирателно, извиваше се неистово, за да се освободи. Здравата ръка на моряка обаче не се поддаде и я натъпка в куфара. Камариерът взе куфара и подсвиркващо се запъти към изхода на пристанището. На входа пълният митничар му помаха с ръка да се приближи.
- Какво изнасяте в куфара, момче?
-Това е куфар, вътре е „красавицата“ на капитан Кара Кольо, заповяда ми да я изкарам малко на разходка. Капитанът ме предупреди, че ако стане нещо с котката или я изгубя, ще ме изгони от кораба. Това е неговата любимка.
Митничарят го погледна с нещо средно между подигравателно и учудено изражение.
„Ей такава глупост не бях чувал“ си рече митничарят. „Куфарът е пълен със салам, а той ме прави на будала“
- Я, отвори куфарът! - заповяда митничарят с глас, който не търпеше възражение.
- Аман, господине, недей така. Капитанът ще ме убие. Аз имам семейство, три деца, кой ще ги храни?

На преден план се виждат някогашните гемии, по-късно плаващи работилници „Спика” (бивш водолазен кораб „Чумерна“, бивша гемия „Сивия вълк“) и „Батова” (бившата гемия „Балкан“).
„Гемията“, 1947 г. Худ. Петко ЗАДГОРСКИ (1902 - 1974 г.). Картината е собственост на галерията „Петко Задгорски“, Бургас.
Една от по-малките гемии „акостира“ на своето последно пристанище - курортният комплекс „Златни пясъци“ през 70-те години на миналия век. Пощенска картичка, издадена от „Фотоиздат“, фотограф: П. Балкански. Източник: http://catalog.libvar.bg/
Капитан далечно плаване Георги КОСТОВ.
Погледът на митничаря стана оловно сив, като в морето при буря, веждите му се повдигнаха нагоре.
- Отваряй ти казвам!
- Котката е на чуждо място и ще избяга, моля ви, имам семейство и три деца - повтори още веднъж изплашения камариер, появи се малка сълза, ръцете му започнаха едвам забележимо да треперят.

Митничарят беше неумолим.
- Отваряй или ще те арестувам!
Младежът посегна към закопчалките на куфара с треперещи ръце, повдигна ги леко и отново погледна към митничаря, с поглед, търсещ разбиране и съжаление. Уви, този миг беше съвсем кратък. От отворения съвсем малко капак на куфара изскочи почти полудялата пристанищна котка и със съскане, мяукане и котешко ръмжене изчезна за секунда в пристанището.
- А сега какво ще кажа на капитана? - зададе въпросът си камариерът.
Митничарят стоеше с широко отворени от ужас очи, ченето му беше увиснало. Все пак Кара Кольо му беше и приятел. Камариерът затвори куфара и тръгна обратно към кораба с разтреперани ръце.
След около час отново мина доволно усмихнат покрай митничаря със същия куфар.
- Имах късмет. Котката се върнала на кораба. Нали ще мога да я изкарам на разходка?
Камък падна от сърцето на митничаря. Котката се прибрала на кораба и сега я изкарват на разходка. Младежът няма да пострада, пък и приятелството с капитан Кара Кольо няма да се развали. Обърна си гърба си с един широк жест му показа вратата на порта.
- Заминавай и не ме тревожи.
Митничарят оцени не само емоционалното състояние на изплашения камариер, но и своето емоционално - физическо състояние при мисълта за ядовете на капитана. Той оценяваше и своите разбираеми емоционално-финансови емоции. Все пак и той хранеше семейство, а пък и Капитан Кара Кольо щеше да идва още много пъти.
След два дни около четири след обяд, корабът беше готов за отплаване. Изходната контрола оформяше документите. Митничарят - отново същият, се приближи до капитана и му промълви:
- Кептън, отново вчера на пазара имаше български салам…
Кара Кольо се засмя, посочи стола до себе си и си помисли: „С този номер втори път няма да мога да мина и да го ползвам, затова ще му го кажа“.
След разказа на капитана, на чаша уиски двамата още дълго се смяха. Все пак чантата на митничаря беше издута от бутилките уиски, картоните цигари и българския кашкавал, който беше малък подарък от Капитан Кара Кольо за неговия приятел - митничарят от пристанище Хайфа.
Капитан далечно плаване
Георги КОСТОВ