НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ЗАПЛАТИТЕ
Денят, в който дават заплатите, ние - моряците, наричаме „свети Парастас”.
Когато преди 52 години получих първото си моряшко назначение, „българската“ ми заплата бе малко над минималната за страната, а валутата - един  долар и 23 цента на ден и то само когато плавам „на запад“, понятие безумно и разтегливо...
На м/к „Батя“, някаква частна бракма, през 2015-а, на моряците не бяха плащани заплати от три месеца. Качих се на кораба в КРЗ Варна, за да сменя стар авер. Бях пенсионер и не ми пукаше кой знае колко за размера на заплатата, а ако не ми платят първия месец, щях да се чупя. Не се случи точно така, но екипажът се отнасяше към неизплатените заплати с някакъв тъжен хумор. На четвъртия месец вече и на мен не ми беше изплатена нито една заплата, но поне успях да изкрънкам малко валута за момчетата. Моряците ги болеше за изгубените пари, но се вдъхновяваха от корабни шеги, вкусни манджи и сладки спомени за славното бемефейско минало. За да не мислят за заплатите, моряците се съсредоточаваха върху кофитайма и футболните новини от БеГе, Премиър лийг, Серия А и Примера дивисион.
След едно разтоварване в Гърция, забраниха на „Батя“ да напуска рейда на пристанището, което на моряшки език е арестуване на кораба. Не си бил платил на гърците пристанищните такси нашият „Батя“. Ама чакайте, бе! Корабът от седем месеца не е плащал на екипажа и никой не го закача, а тук и седем часа не са изминали, и го закопчаха. При това, стоим на рейда и като нищо можем да избягаме в тъмното, но не го правим. Нека да видят гърците как се взимат пари от тия мошеници. Та ние можем да „арестуваме“ кораба когато и където си поискаме. И да чакаме, докато не получим възнагражденията си. Опитвам се да уговоря екипажа за такива действия, но никой не ме подкрепя. Само веднъж се съгласи екипажът с мен и тогава захлебихме с малка сума в долари, но не „на кунка“, а по банкова сметка, за да се оправдае официалната власт за откраднатите заплати. Това щеше да ни „изяде главата“ впоследствие, но все пак си бе малка победа. Чорбаджията сигурно имаше агенти сред нас, но повечето моряци бяха толкова отчаяни, че безропотно бачкаха денонощно, единствено срещу храна и подслон...
И ако краденето на заплатата може и да е частен криминален акт, то осъждането ни година по-късно, от българското правосъдие, да платим глоба на крадците, е официален акт на изнудване и съучастничество в кражбата от страна на самата държава! Да, дотам сме стигнали, а както казва препатилият народ: „може още да се копае надолу”...
В детско телевизионно шоу водещият попита малко момиченце дали знае откъде идват парите. Малката безхитростно и бързо отговори:
-От джоба ...
Зрителите сигурно от сърце са се смели на детския отговор. Не и аз. Моят татко премяташе на облегалката на един стол светлосивото си сако и веднъж в месеца слагаше в десния му страничен джоб своята заплата. С майка ми си вземахме понякога по някоя стотинка. Тя - за да купи храна, аз - за кино. За да добие Читателят представа, ще кажа, че месечната заплата на майка ми в ДЗС-то бе 2-3 долара на месец, а на баща ми - около 30. Когато се върнах от първия си контракт на чужд кораб, самолетът ми бе до София и прескочих да видя татко. Вечер се срещах с приятели, а сутрин дълго си говорех с моя баща за книгите, които е прочел докато ме нямаше, филмите дето е гледал и за нестандартния живот на неговите съселяни. Хапвахме плодове на големия двор, а после Цено Пешков отиваше да види лозето, като всеки ден оставяше пари на масата до леглото ми, защото на село е така: госкьето не бива да харчи от своите пари.
Влакът от Михайловград за София винаги е бил в 18.00, татко ме изпрати до гарата, като ми даде пари и за „из път“. Взех ги мълчаливо, на село синовете никога не противоречат на бащите, макар да знаех, че парите се равняваха на половин негова пенсия, а за мен - една надница. Това са най-ценните пари, които съм получавал! Застанах на платформата между вагоните и горко плаках под грохота на видинския влак ...

„На м/к „Батя“, някаква частна бракма, през 2015-а, на моряците не бяха плащани заплати от три месеца“… „Батя“, сниман на 12 март 2012 г. от Пресиян ПАНАЙОТОВ.
MDC, което помним с благодарност.
Заплатата е движеща сила на прогреса, казваше Черното Гоче …
… и всички моряци са ми братя!
Голям смях пада и у нас.
Бевърли Джонсън – супермодел.
Парите по хората ходят - днес имаш, утре нямаш, ама защо все с нас - моряците, се случват тези работи. Ами, защото сме лесни за крадене - постоянно отсъстваме и сме далеч от брега. То, че и държавата ни е крадлива, е ясно, ама нищо не пречи да мислим като подписваме контракти. Една от най-честните и щедри фирми, за които съм работил беше италианска. Офисът им бе в малко италианско пристанище. Те идваха да ни видят навсякъде по света, грижеха се за нас, познавахме ги, а корабната ни кореспонденция бе буквално ежедневна, винаги започваше със сърдечен личен поздрав и завършваше със добри пожелания. Аз още помня имената на хората от офиса: Лоренцо Клун, Маурицио Рапалини, Джузепе Киеза, Джовани Траджиаи, Кристиано Ватуоне, Джузепе Липи,  Енрика Дорети, Вито Солито, Анджела Джиромани, а баш чорбаджията бе сеньор Богаци - много богат, но сърдечен и добър човек. Винаги ще обичам тази фирма. Не толкова заради заплатите и бонусите. В телексите пишехме еМДиСи, ще рече Марина ди Карара, защото в това селце близо до Специя бе седалището на фирмата - корабособственик. Колкото повече работих за български фирми, толкова повече обиквах MDC и Би Нави. Началник личен състав бе сеньор Чела. Останалите в неговия офис - само жени, неописуемо учтиви в кореспонденцията. Един от механиците, които ни изпрати сеньор Чела, бе истинска находка. Написах сърдечни  благодарности, като адресирах телекса до „ангелите на Чела“.
Италианците се интересуваха от качеството на храната, която ядем, така за пръв път хапнахме моцарела и рокфор, кабините бяха фрашкани с разнообразни ароматизатори за въздух - или те бяха много добри хора, или ние миришехме лошо! Ами работното ни облекло - стилно и цветно, като в никоя друга моя фирма досега. Едни многоцветни работни обувки дори си запазих и гордо се фръцках с тях в БеГе. Какви наивници бяха тези хора! Една от бракмите на Би Нави бе кръстена „Вермеер“... Няма как фенове на Йоханес Вермеер да ти крадат заплатата!
Как е у нас? Кой е собственик на „Батя“ - слухове всякакви, но никой не го е виждал и не знае къде се намира. Ами как да не ни крадат парите!
Днес много хора завиждат на моряците, че получават добро възнаграждение. Няма да описвам моряшкия труд, но съм учуден защо никой не вижда, как една малка група хора от парламента и партиите, освен нелошите си държавни заплати, всеки месец гушка съвсем законно милиони левове просто така - за нищо...
Заплатата е движеща сила на прогреса, казваше Черното Гоче, но по богатия капиталистически свят, преобладаващото мнение бе, че „парите разделят хората“.  На това Гочето щеше да каже „сити са кучетата“...
Парите разделят хората, така мислят и много мои сънародници, така казваше и приятелят ми доктор Кръстев, но както вече ви разказах, на кораба те ни обединяваха. Наблюдателният Читател ще ме поправи, че не парите, а тяхното отсъствие е правило това, но както и да тълкуваме този факт, ние моряците сме от най-лъганите и ограбвани професии по света. Това надали е повод за шеги, но както казва колегата - моряк Валентин Димитров: Колкото по-смешна е заплатата, толкова по-малко е чувството за хумор!
От друга страна световната мъдрост твърди, че времето е пари. В това отношение никой не може да се мери с моряците по „богатство“. Да, но ние не сме нито адвокати, нито проститутки, че да осребрим времето, което посвещаваме на корабопритежателите.
През ноември 2019-а чета във варненски вестник, че на рейда е арестуван кораб с английско име заради неизплатени заплати на екипажа. Бре, викам си, и западняците ли почнаха да крадат от моряците. В по-нататъшния прочит  узнавам, че собственици на кораба са от РФ, вероятно с надеждата някой да го прочете Република Франция, флагът е на Палау, а оператор - жена с фамилно име окончаващо на ская... Както казват моряците: „Да влезе умрелият!“
Най-адекватно отношение към заплатите изказа супермоделът Бевърли Джонсън. Ето какво сподели тя: Всеки човек трябва да получава такава заплата, че да може да си позволи пластична операция!

Сл. ПЕШКОВ - моряк