НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ОКУЛТИЗМЪТ
„Ако ги нямаше нашите мъртви,
Щяхме приживе да сме мъртъвци“.
Блага ДИМИТРОВА

Лют фен на окултното в литературата и изкуството бе приятелят ми д-р Кръстьо Кръстев - Къки, но ще ви кажа, че темата бе много популярна и по корабите. Кунц и Кинг бяха сред най - четените автори на борда, а филмите за живи мъртъвци и вампири - балсам за моряшките души. Още в онези години, по указания на Къки, донесох у нас с пасажера „Варна“ от Франция (и на франчушки, по КК) забранените, не знам защо и от кого тогава, „Вий“ на Гогол и две книги за вампири от А. К. Толстой. На митницата ги конфискуваха, просто по навик, защото бяха чуждобуквени, пък и забраната не бе официална, за да я знаят митничарите, та след месец ми ги върнаха, тъй като дълго и упорито ги убеждавах, че Гогол си е наш, а АК или ЛН - все тая, нали е Толстой! Смешното е, че и самата власт не правеше разлика между тях. 
Приятелят ми д-р Кръстев често разказваше този случай, но не мисля, че всички го разбираха. Уж, за да ни стане по-ясно, той уточняваше, че въпросният Алексей Константинович е един от създателите на литературната фикция Козма Прутков, а има и един Алексей Николаевич, все Толстой, който е написал „Ходене по мъките“ и „Хиперболоидът на инженер Гарин“, но те нямат почти нищо общо с Лев Николаевич, и той Толстой, който пък е написал „Война и мир“ и „Ана Каренина”. Доста окултна история, мен ако питате! То тия работи и продавачката в михайловградската руска книжарница не ги знаеше, а бе съветска гражданка и съпруга на първия секретар на бекапето в града ни! Добре, че бяхме ние с Къки да им отворим очите!
Днес също има двама велики писатели с еднакви фамилии. Те са Ерофеевци - единият Виктор, другият Вениамин. Вчера „единият” каза, че сегашната власт в Русия е превърнала страната в труп, „по който уплашеното население тичат като мравки. Мравките трябва да скочат от този труп и той да бъде погребан”, съветва сънародниците си Виктор. Руските писатели винаги са имали слабост към окултното.
Владимир Владимирович пък има късмет, че Веня - „другият” Ерофеев, вече не между живите, щото ако беше, такива щеше да му ги наприказва, че Наско трябваше да реже цитатите...
По-горе стана дума за родния ми град, та си спомних окултното име на една улица от моето детство. Тя официално се казваше „Гробарска“ и днес това име щеше да обере „справедливия всенароден гняв и възмущение“ по събрания, протести, форуми, телевизионни репортажи и лични мнения в средствата за общуване и информация. Тази улица започваше с моя любим Техникум по механотехника, а на другия й край бе градското гробище. Други важни институции нямаше на улицата, само дето тя бе западна граница на знаковата Барцелон махала, но това го знаехме единствено кореняците, а новите жители си бяха гелмета, както биха казали варненци. Варнаджии, по нашенски. Градските партийни, профсъюзни и прочее народни съвети се намираха на централния градски площад, а ТеМеТето бе на края на Михайловград. Статутът на „барцелончани” пък бе по-зле и от малакутловския сред градските общности. При това, съвсем справедливо, техникумът бе в началото на улицата, нали сме младостта и бъдещето, а градското гробище, тоест - смъртта, в края. А можеше да сме съседи! Представете си, че през прозорците на учебните кабинети се простираха безкрайни редове от кръстове и надгробни могили. Ние и без това не бяхме от най-жизнерадостните градски ученици, а сградата ни бе доста тежка и мрачна на вид.
Гледам, че в най-ново време са прекръстили улицата на „Свети Климент Охридски“. Можеха да я нарекат Владимир Полянов или Светослав Минков.  Не се натискам чак за  Едгар Алан По или Е.Т.А. Хофман, но не съм чул светията да е писал тропари и трактати за смъртта и окултното, а изброените писатели много са си падали по тези теми. В моя град спокойно и подходящо можеха да кръстят улицата и на Христо Кърпачев, с неговите мъртви септемврийски герои, които и от гроба „пак зоват враговете на бой”. От друга стана, най-известните комунистически гробове бяха в самия център на Москва и София. Какво им пречеше, улица от покрайнините на Монтана, да е „гробарска“? За столиците може, а за провинцията не може, чувам да казва Дочо Булгуров.
На една улица почти в центъра на София имаше популярна кръчма, където на самия тророар се пиеше бира на крак. Софийските пияндета бяха нарекли бирарията „Разширените вени”, но аз бях най-впечатлен от един действащ вагон ресторант, „закотвен” завинаги в буренясали релси. Вагонът бе недалеч от гробищата и зевзеците го бяха кръстили „Дом на покойника”. Пил съм и там бира с Мечо и Сашко Тангото и ще ви кажа, че името много му отиваше. Попитах веднъж Мечо как са разрешили властите такова долнопробно заведение да е в непосредствена близост с мястото за вечен покой.
-Па това да не са Пер Лашез - сопна се братовчед ми.
По онова време Мечо работеше като шлосер в Художествената академия и имаше самочувствие на интелектуалец.
-То и София не докарва на Париж - обади се мрачен мъж от съседната маса.
Пълно е с интелектуалци по  кръчмите!
По време на един дълъг ремонт на стария „Вола“ в завода „Виктор Ленац”- Риека през 1973-а, Арсен Марич, ръководител на ремонта и приятел на всички българи, винаги започваше сутрешните съвещания с отчет на „гробарската” заводска дейност - почистване и ремонт на кранове и тръби в корабните сантини. Бачкерите в тези обекти винаги бяха омазани с кал, сажди и масла, и Марич им викаше гробари. Внимателно го попитах не е ли обидно да нарича така авангарда на световната революция, а той ми обясни, че въпросните бачкери в своето болшинство са фенове на „Партизан” Белград, футболен клуб, известен на цяла Югославия, като Гробарите. Причината била в чернобелите екипи на футболистите, сходни с тези на белградските гробари, но и стадионът им се намирал на улица „Хумска”, което в свободен превод означава гроб или погребение. Баш като нашият техникум! Споделих това с Арсен и дружно се смяхме на гробарското съвпадение.
Щях да забравя един друг фен на окултното. Капитан Петър Звона много си падаше по предсказания, врачуване, гледане на кафе и карти, и странни обреди. На м/к „Вежен” в Жданов, когато вече бяхме натоварени и готови за отплаване, дойде агентът и ни каза, че трябва да превозим до Варна трупа на електрик от „малък японец”, който неотдавна спешно бил приет в местна болница и там починал. Докараха го в ковчег и палубният боцман сръчно го закрепи „по походно” към бимсовете и парните тръби във външния канижел на променанд дека. Вече щяхме да тръгваме, когато на кея дотърча запъхтян руснак и каза, че иска от кораба документ, че е получен ковчега със съдържанието. Нещо от типа „мъртвият предаден, мъртвият приет”. Младите капитанчета веднага хукнаха да натракат приемопредавателния протокол на корабния компютър, но Звона ги спря. Забранявал да се вкарва смърт в компютъра.
-Ще го изтрием после, другарю Капитан - успокояваха го младите, но Звона бе категоричен, че смърт в компютъра няма да влиза. Днес се чудя дали той е знаел, че паметта на устройството е неизтриваема, или е помнел заръките на баба си - популярна варненска врачка и гадателка.
Някой предложи да напишем документа на ръка. Сега пък руснаците отказаха. Почна да се стъмва, а решение нямаше. Тогава се сетих нещо, вдигнах тежката седалка на дивана в канцеларията ми и изрових под прашните документи мъничка пишеща машина „Марица”. Показах я на Звона и той, след кратък размисъл, разреши да напишем протокола на нея. Сега се оказа, че помощник капитаните не са виждали такова чудо. В прашния диван открих и индиго, сложих листите на валяка и на чист руски написах, че благополучно сме получили ковчега с един брой мъртвец в него, без да сме го видели с очите си. Звона подписа и подпечата, и още преди полунощ отплавахме. Във Варна близките на електрика го приеха без никакви формалности.
Както се казва в заупокойните молитви, „пепел в пепелта“ и така нататък.

Сл. ПЕШКОВ - моряк

Построеният през 1981 г. съветски пътнически кораб „Лев Толстой“ (ІМО 7625809) на Морска гара Варна, 1985 г. Лев Николаевич не е имал нищо общо с окултното и корабът, макар и под различни имена, изкара до 2014 г., когато пристигна в Алиага, Турция, за нарязване за скрап.
Този „Толстой“ (ІМО 8942917) не стигна до режището, а до морското дъно на 13-15 мили пред Емине рано сутринта на 27 септември 2008 г. Като не уточняваш на кой точно от всичките писатели с името Толстой си кръстил своя кораб, може и да дръпнеш окултното за опашката. Подводна снимка Михаил ЗАИМОВ.
„Гробарите“ от Белград.
1985-а. Мавзолей - на опашка пред окултното.
„Гробарите“ от Вола по време на ремонта в Риека - Иванчев, Ицо Донев и Стоян от Тополите, плюс трима бъдещи главни механици.
Окултни елементи от м/к „Вола“.
Добре, че бяхме ние с Къки да ги светнем за окултната книжнина.
Забранената тогава книга.
„Вампир“ от А. К. Толстой - издание на немски език.
„Семья вурдалака“ (фр. La famille du vourdalak) - готически разказ, написан от 21-годишния граф Алексей Константинович Толстй, през 1839 г. на френски език. На руски език е издаден за първи път през 1884 г. в списанието „Русский вестник“. Повестта (новелата) има подзаглавието „Неизданный отрывок из записок неизвестного“. Илюстрацията представя първата страница от разказа на А. К. Толстой „Семья вурдалака“, публикувана в „Русский вестник“ през 1884 г.