НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ПРОМЯНАТА
Багажа на суджук и чорбаджията - друг!
Моряшка мъдрост
През 1992-а с кораб „Кейп Бретън” стояхме десет дена в порт Салавери, Перу. Тези дни не „разтърсиха света”, но бяха съдбоносни за южноамериканската държава, защото президентът Фухимори разпусна парламента, суспендира конституцията и даде знак за всенародна атака срещу корупцията, тероризма и наркотрафика. Дълбока промяна, демек! Да ви звучи познато? Салавери е малко селце, недалеч от голямото пристанище Трухильо. Ние доразтоварвахме житото, което остана неразтоварено в Каляо, въпреки че и там доста време киснахме, а срещу нас, на другото кейово място, една американска парна бракма разтоварваше ориз. Денонощно малобройното население на Салавери, барабар с дребните домашни животни, бе на кея - крадеше жито и ориз в кофи, чували, тенджери, престилки, шапки и джобове. Охрана имаше, че бе и въоръжена и дори обсъждаше нещо с крадците, но краденето се извършваше стабилно и непрекъснато. То не спря и по време на революционния зов на Фухимори към перуанския народ, а си продължи до края на престоя ни. Свободните от вахта и дежурство моряци прескачаха до Трухильо, защото по улиците на Салавери нямаше нито магазини, нито кръчми, хората пък бяха на кея. Вечер ходех в единственото барче недалеч от кораба, където заедно със силно мургави американски моряци от съседния кораб, пиех бира. Американците идваха мръсни и направо с работните дрехи, докато аз се поиздокарвах и това впечатли бармана. Той говореше сносен английски и често сядаше на масата ми да си приказваме. Споделих с него възхищението си от решението на президента им да се преборят с проблемите на Перу. Казах му го със самочувствието на човек, чиято нация още преди две години, е свършила тази работа...
- А знаеш ли кой е Фелипе Салавери? - неочаквано ме попита перуанецът.
Оказа се, че въпросният Фелипе, преди 150 години, също е бил президент на страната и също като Фухимори е променял революционно конституцията, за да се справи с престъпността и масовите грабежи. В резултат били узаконени беззаконията и робството, и накрая президентът го екзекутирали, а в следващите години перуанците все по-малко вярвали в промените. Затова преди две години те се отказали от революциите и на демократични избори си избрали за президент Алберто Фухимори - перуанец от японски произход, който да промени живота им. По времето, когато с „Кейп Бретън” бяхме там, той тъкмо бе започнал промените, а десет години по-късно бе осъден на шест години затвор за корупция и нарушения на човешките права... Признавам, че по онова време в Перу се чувствах като европеец сред туземци, защото в БеГе „комунизмът си отиваше”, а на демократичните избори аз лично бях гласувал за премахване на корупцията и политическото насилие, докато в Перу бе фрашкано с марксистки партии и въоръжени червени партизани.
Днес пресмятам колко български Салавери и Фухимори преживяхме, а сме си все същите нещастни роби и голани.
Когато през 2006-а в Хайфонг стояхме повече от два месеца на кея с м/к „Сийуинд”, големите промени във Виетнам, вече се бяха случили. Войните бяха свършили, а и самият татко Хо се бе споминал още

Салавери в пълен размер и прелест ...
Кандърма за промяна Служебен роман.
Фелипе Салавери.
Андрей Мягков - все още незабранен.
Иван Григоров - непроменим и незабравим!
преди 37 години. Неговата смърт нищо не бе променила, защото той бе успял да съобщи предсмъртно на народа си, че Женевската конвенция не важи за американските затворници. Хо Ши Мин, баща и учител на виетнамския народ, беше заявил, че след като няма обявена война между Съединените Американски Щати и Демократична Република Виетнам, то няма и американски военнопленници. Има само американски военни престъпници. Като добавим и безумното присъствие на Америка там, се получава нещо като „глупост връз глупост”, както би казал моят съученик от ТеМеТето в Михайловград, Иван Григоров.
Виетнам през 2006-а ме изуми с промените, които бяха извършени. Спокойни, щастливи и дори красиви хора срещах по улици, супермаркети и заведения. Бях идвал тук преди тридесет години и сега искрено се радвах на настъпилите положителни промени.
Върнах се от Далечния Изток след дългото отсъствие и в БеГе заварих същото униние и безнадеждност, които бях оставил. „Промяна” бе претърпял само забележителният български актьор Иван Григоров, известен като Ваньо Мръсното. Малко преди да умре той промени оценката си за обстановката у нас на „простотия връз простотия”... След Иван Григоров вече нямаше и кой да ме разсмива.
Помня как още по времето на виетнамската война мотористът Минчо Петров от м/к „Мургаш” обясняваше на виетнамците как да произнасят името му: хо ши МИН ЧО...
Някога до родния ми град се пътуваше само с влак и обичах да гледам как се променя гледката по време на пътуването. За кратко - синьо, после жълто, кафяво, кафявозелeно и накрая - само зелено. Къщите в родното ми село не се виждаха от зеленина. Тя като че ли бе вечна заедно с въздухът, който са дишали моите предци и слънцето, което е светило в очите им. Имах чувство, че те ме наблюдават. Градът се променяше и модернизираше, но не и не и моето село! Никакви заводи, фабрики, магазини, пътища. Само зеленината бе заляла къщите и дворовете, та вече и хора не се виждаха. Никакви проблеми с екология, модернизация, комуникация, канализация и цивилизация. Всичко си бе същото каквото помнех отпреди 50 години.
Спомних си разказите на моите баба и дядо, родени още преди Освобождението от 1878-а. По техните думи тук дори и турците не бяха се омешали с малакутловчани, вероятно, защото са усетили, че тия не подлежат на промяна. Затова турците живеели отделно в шатри, чак в Лацията, близо до Огоста, доста по-добро място за село, мене ако питате. Така ги и заварва гореспоменатото Освобождение: две села - Малка и Голяма Кутловица, разположени от двете страни на Огоста. При това ние сме били по-голямото и духовно по-възвисено село, но големокутловчани напиват княз Фердинанд и получават статут на град, а после в знак на благодарност, кръщават града на негово име, докато ние си оставаме (за щастие) и до днес една „малка кутловичка”, както любовно се изразяваше Юлката - внучка на моя съсед и приятел Саво Савов.
В моето детство дори имаше красива съветска песен в защита на промените. Пееше я Леонид Утьосов и в нея се казваше така:
Сердце, тебе не хочется покоя!
Сердце, как хорошо на свете жить!
Сердце, как хорошо, что ты такое!
Спасибо, сердце, что ты умеешь так любить!
Мога да те уверя, Читателю, че момчетата от випуск „Ленински“ и до днес не „хатят пакоя для своих сердец”! Е, слагаме сегиш - тогиш по някое нитроглицеринче под езика, но на тази възраст е простено. Особено на нашето поколение, защото цял живот ни променяха. Винаги ще помним прекрасния съветски филм „Служебен роман”, където се казваше, че „можно, конечно, и зайца научить курить”, но е необходимо упорство!
Научиха ни. С упорство: 23-ти и девети септември, десети ноември ... и така до днес. Ама ние да не сме зайци? Опитни!
Сега пък от Москва се канят да забранят Пушкин, Толстой, Достоевски, Горки, Булгаков, Юго и Омир! Ама така те могат да посегнат и на „служебния роман”! Затова, докато не са го сторили, ще цитирам една сцена от филма. Иде реч за голяма промяна - смърт!
- Людмила Прокофьевна! Представляете, Бубликов умер!
- Почему умер, я не давала такого распоряже… Как умер?
- Умер!
- Почему умер? Зачем умер?
- Я еще не выясняла. Сдайте, пожалуйста, деньги на венок!
- По 50 копеек, Новосельцев. Сдавайте деньги. На венок и на оркестр.
И тогава главният герой, все още незабраненият Андрей Мягков казва:
- Ну да, если сегодня еще кто-нибудь умрет или родится, я останусь без обеда.
Май това се случи след всички промени, Читателю. Без обяд ни оставиха. Във филма последната реплика е доста оптимистична, затова ще завърша с нея:
- Ну, вы все-таки … как себя чувствуете, Анатолий Ефремович?
- Вы знаете, я вам скажу честно: по сравнению с Бубликовым - неплохо!

Сл. ПЕШКОВ - моряк