НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
БОГДАН СТИМОВ И ГЕНЕРАЛ СИМЕОН ВАНКОВ - ДВЕ
ПРОТИВОРЕЧИВИ БИОГРАФИИ

Всъщност става дума за противоречие на едно аналогично по характер събитие в биографиите на един филмов герой и на една реална историчeска личност.
Богдан Стимов е неизвестен за морската ни история герой от едноименния български филм от 1916 г. През миналата година известният киноисторик д-р изк. Петър Кърджилов публикува резултатите от задълбочено изследване на филма „Богдан Стимов”. Той е съставен от четири части, от които втората е озаглавена „В океана” [1, с. 30] и тя е причината да го отнасям към морските филми в България. Един от най-ефектните епизоди на филма е сцената, в която „подводницата бавно се издига от дълбините” на океана. Тя „представлява такова чудесно зрелище, че публиката изпадна във възторг, а това не се случва често в кината” [1, с. 18-19].
Накратко сюжетът на филма е следният. Б. Стимов е български селянин, който е набеден в убийството на съселянин. За да избегне затвора, емигрира в САЩ. Там в продължение на двайсет години работи във фабрика за боеприпаси и се издига до поста директор. След като на 14 октомври 1915 г. [2] България обявява война на Сърбия и влиза в Първата световна война на страната на Централните сили (Германия, Австро-Унгария и Турция), Б. Стимов напуска доброволно директорския пост, „защото отказва да произвежда боеприпаси за враговете на своята родина” (болд, И.А.) [1, с. 123], [3]. Заедно с един австрийски работник,   приятелката му и един немски работник той (Б.С.) пътува с презокеански параход за Европа, но след известно време те са задържани от италиански военен кораб. После четиримата успяват да избягат от него със спасителна лодка и някъде в океана са приети на борда на съюзническа подводница, с която пристигат в Пула [4]. Когато най-после e в София, Б. Стимов успява да се срещне с цар Фердинанд I, който изслушва историята на неговото набеждаване в убийство (междувременно истинският убиец е признал злодеянието си) и го помилва. След това Б. Стимов участва на фронта в Българската армия и в края на филма царят го награждава с орден [1].    Кой е генерал-майор Симеон Ванков (1858-1937 г.)
Става дума за руския генерал-майор от български произход Семьон Николаевич Ванков [5]. За противоречивата му биография е публикувана доста литература както на български, така и на руски език. Безсмислено е да правя библиографски преглед на изписаното за него, защото тук представям изключително събития, свързани пряко или косвено със сравнителния анализ на биографията му с тази на Богдан Стимов.
Симеон Ванков е роден в Свищов. Завършва с отличие Михайловската артилерийска академия в Санкт Петербург през 1883 г. През 1884 г. е назначен за началник на Артилерийския арсенал в Русе. От октомври 1885 г. е завеждащ Флотилията и Морската част в Русе, той е първият българин командир на българския военен флот. Има принос за победата на Княжество България в Сръбско-българската война 1885 г., в

Съобщение във в. „Мир”, № 4860 от 15 май 1916 г. по повод премиерата на българския филм „Богдан Стимов” във Виена.
Генерал-майор Семьон Николаевич Ванков (1858-1937 г.) - портретът е публикуван в „История на българския Военноморски флот“ (С., Военно издателство, 1989 г.)
края на същата година е произведен в чин майор и награден с орден „Св. Александър” - III ст. с мечове. От април 1886 г. е назначен за инспектор по стрелковата и техническата част във войската.
Участва активно в неуспешния проруски държавен преврат на 9 (21) август 1886 г. След него обаче два дни преговаря с председателя на Народното събрание Ст. Стамболов дали да бъде назначен за военен министър. По време на преговорите С. Ванков поставя условие да бъдат отстранени лоялни на княз Александър I офицери като полк. Данаил Николаев и подполк. Сава Муткуров, участвали активно в успешния контрапреврат. Условието му не е прието и той се отказва да заеме министерския пост. В края на 1886 г. легално емигрира от страната и отива в Букурещ, където с други български офицери-превратаджии, под ръководството на руския посланик в Румъния Михаил Хитрово, подготвят проруския офицерски бунт в гарнизоните в Силистра и Русе през февруари 1887 г. След неуспеха на бунтарите емигрира в Русия. През 1897 г. се връща в България, за да вземе съпругата си в Русия, но тя отказва да го последва. Той е един от само няколкото офицери емигранти, които след амнистията им от 1898 г. отказват да се върнат на българска военна служба и предпочитат да бъдат верни на руския император. Загърбва семейство и Родина и остава завинаги в Русия, респ. в Съветския съюз.
Съвременни български историци и популяризатори предпочитат да изопачават биографията му (твърдят, че след Деветоавгустовския преврат бил арестуван и дори осъден на смърт) или рафинирано да премълчават нелицеприятните периоди от нея. До 1989 г. С. Ванков беше възхваляван изключително като Ленински съратник и единственият българин, който се е снимал с В. Ленин, за което поместената по-горе илюстрация е само едно от многобройните доказателства. След Десети ноември, особено от 2015 г. до наши дни, в българската литература и български интернет-сайтове ген.-майор Семьон Николаевич възторжено е рекламиран като главният организатор на известната руска „Организация на Ванков” за производство на руски снаряди по време на Първата световна война. Главната цел на тази пропаганда е да се замаскира и забрави додесетоноемрийската идеологическа възхвала у нас, респ. връзката с Ленин, като се внуши, че „Организацията на Ванков” е българско техническо постижение, с което българите трябвало да се гордеят.
За разлика от филмовия български герой Богдан Стимов, руският генерал-майор С. Н. Ванков не е пожертвал престижната си служба. Той има наистина изключителен принос за производството на руски снаряди. Не виждам нищо смущаващо в действията му като главен ръководител на производството на руски снаряди през Първата световна война, защото по онова време той отдавна е с руско самосъзнание и блестящо е изпълнил своя дълг пред руския император. …

Пълния текст на тази статия на инж. Иван АЛЕКСИЕВ (в PDF-формат) можете да прочетете тук.