НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И НАЦИОНАЛНАТА ГОРДОСТ
„Най-долнопробният вид гордост е националната гордост. Тя издава липса на лични качества, с които човек би могъл да се гордее - та как иначе би опрял до нещо, разпределено между няколко милиона души.”
Артур ШОПЕНХАУЕР (1788-1850)

Морякът е орисан да изпитва и демонстрира национална гордост поради естеството на професията си. През 1994-а, докато станахме четвърти на световното по футбол, нашият кораб, за късмет, стоеше по пристанищата на Германия, Белгия и Швеция. Гледахме мачовете по бреговите барчета или в моряшкия салет, все в компанията на местните хора и бачкери. Много гордост демонстрирахме там! Само в Хелсингборг се поумълчахме, но когато осъзнахме, че шведите около нас, никаква национална гордост не показват, пак ревнахме „българи - юнаци”, нищо че ни биха с четири на един... Най ми бе лесно да се гордея с Христо Стоичков, защото цял свят знаеше кой е „СтОичков”, а с Джон Атанасов, Силви Вартан и Жул Паскин бе по-трудно, не че не съм ги споменавал в подходящи географски ширини и моменти.
Неотдавна прочетох с интерес мемоарна книга на големия литературовед, преводач и критик Александър Балабанов, който бе много популярен по времето, когато бях дете. Някъде в началото на миналия век, виден издател помолил Балабанов да преведе на турски за важен календар, стихотворението на Христо Ботев „Моята молитва”.
Ето как е изглеждал напечатан преводът на „О, мой боже, правий боже”:
Ах аллахъм, ак аллахъм,
не ки сен не гйоклерде син,
лякин сен не юреимде син,
юреимде, ве джанъмда…
От книгата узнах, че младият Балабанов силно се е гордял с този свой първи превод.
Едно двустишие на Бродски, написано от Йосиф Александрович на английски в Ню Йорк, толкова се бе харесало на американците, че те го бяха отпечатали на плакат и разлепили в метрото. По примера на Сашо Балабанов, ще го цитирам така:
Ю ар таф, енд ай ем таф
Бат ху,л райт хус епитаф?
Личи си, че авторът е нобелов лауреат, но години по-късно и той, като Ботев, попадна в ръцете на калпав преводач, какъвто вероятно е бил и Сашо Балабанов в своята най-ранна младост. Ето как въпросният руски преводач преведе двустишието на Йосиф Бродски:
Ты - крут, и я крут,
Но кто кому напишет епитафию?
Преводът е безупречен като смисъл, но поезията тотално се е изпарила. Затова аз, българският моряк, се заех с двустишието и ето какво сътворих:
Ти си корав, и аз съм корав,
Но кой кому ще напише епитаф?
Как да не изпиташ национална гордост след такъв превод! И няма защо да скромничим. Самият Бродски е казал, че поезията е върховно постижение на всеобщия (нещо като моряшкия) език, а анализът на поезията е само размиване на фокуса. Като че ли точно моя превод е чел великият руснак...
Неотдавна във вестник „Труд”, дългогодишен знаменосец и страстен агитатор за национална гордост, прочетох следното заглавие: „На българина му е през оная работа дали Митрофанова ще е в парламента или Зеленски ще говори на депутатите.”
В духа на оня мой превод ще кажа, че изречението ми звучи като епитафия на българската журналистика. И не заради „оная работа”, а поради отвратителното пренебрежение, та чак ненавист, към Читателя, който според журналистите е равнодушен към понятия като цинизъм, простащина, справедливост, страдание и смърт. В случая никой не успя да ги изпревари, в стил „кто кому напишет”, с епитафията. Те сами си я написаха! Да ме прости „колегата” Бродски, че го омешвам с такива писачи, но сърце моряшко не трае да гледа простак, че бесней над бащин му език.
Затова предпочитам да чета спортните новини, белким някой нов СтОичков се появи. Засега няма такъв, но срещнах позната абревиатура и веднага се зачетох. Уви! Оказа се, че АйТиеФ е не само Международна Федерация на Транспортните работници, а и на тенисистите. Отгоре на всичко узнах, че и никакъв успех не сме били постигнали в тениса, а Гришо е отпаднал от турнира още след първия мач.
То и това с епитафиите не го е измислил Бродски. Още през 1967-а моите приятели Къки и Тошко, студенти по медицина във Варна, се надпреварваха кой кому по-сполучлив епитаф ще напише. Доктори, Читателю, въпреки, че те непрекъснато ми цитираха техните колеги А. Чехов и А. Кронин. Имаше „червени носове” и „мътни погледи”, но аз помня епитафа, посветен на техния съквартирант Илия:
И сутрин във мъглата мътна
Унило влачи той нозе
И червеят незрим на мисъл смътна
Спиртосана душа гризе...
В САЩ съм виждал ресторант „Лудият шапкар” и това е основателен повод за национална гордост у сънародниците на Чарлс Латуидж Доджсън. Ще ми се в някое турско пристанище да видя ресторант „Под игото” или „Чичовци”. Луис Карол да не е нещо повече от Иван Вазов?
Моят татко много се гордееше с нашия Емануил Попдимитров (1885 - 1943 г.). Притежавахме няколко книги на този автор, а негови произведения четях и в най различни литературни сборници, които татко редовно бе купувал. Баща ми казваше, че Попдимитров е истинско чудо: писал е лирика, проза, драматургия, критика, философия, превеждал е от немски, френски, италиански, руски, турски, норвежки, унгарски, латински, еврейски, румънски, сръбски, рисувал е пейзажи и портрети с различни техники.
И до днес незабравими за мен са поетичните му женски портрети, някои от които помня наизуст. В творчеството на този изключителен българин има импресионизъм, символизъм, неоромантизъм, експресионизъм, футуризъм, фолклор и реализъм.
Чак от Париж в България идва великият Константин Балмонт, за да отдаде почит и се срещне лично с „най-непосредствения, произволно-напевен и тънко-чувствителен“ български поет Емануил Попдимитров.
Ти си аз и аз съм Ти!
Ти си песен, аз съм слово,
Аз земя съм, Ти - небе,
И ще бъда аз отново
Ти което вече бе.
И това ако не е повод за национална гордост!
Днес с радост бих се гордял и с Тео Ушев, и с Георги Господинов, но за съжаление Господ вече не е българин като през 94-а и днешните национални гордости  достигат само до номинации и незначителни международни отличия.
Ще ми се да се гордея и с незабравимия Ленински випуск, и с мадамчетата от 25-а (1965 - 1970 г.) рота, но някои вече умряха, други са с единия крак в гроба, пък и напоследък не сме хубава гледка: недовиждаме, недочуваме, прекаляваме в приказките и се повтаряме в есетата.

Сл. ПЕШКОВ - моряк

И това някога бе повод за национална гордост: 2 август 1985 г., във Варна тържествено е вдигнат флагът на поредния построен в КК „Г. Димитров” 38 524-тонен кораб за Параходство БМФ - „Александър Димитров” (ALEXANDER DIMITROV - IMO: 8417766). Първи капитан на кораба е к.д.п. Иван Делчев, първи главен механик - инж. Огнян Димчев. Първият рейс на кораба е до Филаделфия, САЩ. Корабът е в експлоатация до 17 септември 2013 г. - пристига в Читагонг, Бангладеш, на 12 август 2013 г., а нарязването му за скрап започва на 18 септември 2013 г. И още нещо: на 2 август 1985 г. флагът на кораба е вдигнат от старши помощник-капитана Георги В. Георгиев (Гочето), по-късно изпълнителен директор на Параходство БМФ (1998 - 2000 г.), светла му памет!
1933 г. Татко се прощава с казармата до националния герб, който сам е изработил.
1936 г. Трифон Зарезан в Мала Кутловица. Котлето с вино държи вуйчо ми Крум Дамаджанката ...
4 януари 2003 г. Капитанът на „Кейп Бретън“ с тайландец и филипинец. Чак се е изкривил от гордост.
7 октомври 1965 г. в Осака, Япония, е спуснат на вода българският танкер „Искър“. При цялата пищност на церемонията японците не пропускат най-важната подробност - поставянето на видно място на флага на държавата, от която е корабособственика. И това е било повод за национална гордост на присъстващия на церемонията екипаж, ръководен от к.д.п. Славчо Рангелов. Снимката е от неговия личен архив и ни бе предоставена от неговата дъщеря Евгения Рангелова-Пеева (1941 - 2013 г.), светла й памет!
Ресторант „Чичовци“ в София.
Чудесно издание на великия поет. И нещо интересно от неговата биография: На 3 февруари 1942 г., в София, със слово на проф. Емануил Попдимитров е открита първата самостоятелна изложба на Стоян Рангелов - по-голям брат на капитан Славчо Рангелов. Няма случайни неща, читателю!