НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ДОВЛАТОВ
„Господи, рекох си, тук всички са ненормални.
Дори онези, които смятат другите за ненормални.“

С. Довлатов
От моряшките клубове в Канада редовно зареждах на аванта англоезична литература във вид на евтини романчета от типа „Пингуин” или „Покет букс” и стари броеве на „Тайм”, „Нюзуик”, „Пийпъл”, „Ескуайър” и „Ню Йоркър”, а от магазините си купувах редовно „Ролинг Стоун” и „Плейбой”. Последните две списания изчитах от кора до кора (пАри съм дАвал), останалите само прелиствах заради карикатурите и тук там попрочитах някоя пикантерия. От тях най-лъскав бе „ескуайъра”, най-елементарен - „пийпъла”, най-скучен - „тайма”, но пред „нюйоркъра”, направо богоговеех. Та това бе меката на високата литература, критика и карикатура! В един от „нюйоркърите”, които Америка ми даваше „халява”, видях разказ от някакъв  Sergei Dovlatov!
Бродски и Набоков ги знаех и би било нормално именно тях да срещна в уважаваното от мен списание, но в „Ню Йоркър” се оказа Сергей Довлатов. Не съм си и помислял да го чета в превод на английски и затова само запомних името му. Години по-късно се застояхме с кораб „Сакар” в Ню Йорк и бях решил да прескоча до Брайтън Бийч, за да потърся въпросния Dovlatov на руски, но докато скитах по антикварните магазинчета край Таймс Скуеър, попаднах на руски емигрантски вестник, в който имаше разказ на Сергей Довлатов! Стилът му напомняше моя любимец Зошченко, но имаше и нещо от Чехов, а и от Хемингуей - все „мои хора”. Успях да се сдобия (пак халява) и с негов роман за лагерите, но за разлика от Солженицин, Довлатов не е бил „зек”, ще рече „заключенный”, а надзирател там, докато е отбивал редовната си военна служба.
Жестока проза, ви казвам! Станах фен на автора, но скоро спрях да плавам до САЩ и Канада, а в БеГе и Русия халява книги вече не раздаваха и трябваше да изчакам електронните издания, за да се сдобия „на сметка” с „полный набор Довлатова” в оригинал и да се „надовлатя” на воля. Признавам, че бях очарован от ироничното довлатово описание на абсурдната нелепост в съветския живот, а бидейки и самият аз част от периферията на тази действителност, отново преживях трагическата безизходност на онова време. Беше тъжно и тягостно преживяване, и спрях да чета Сергей Донатович, за да се отдам на радостта от промените в моята си родина.
После дойде войната в Украйна и отново се върнах към Довлатов, за да проумея причините за случващото се между две братски държави, които помнех като страстни и непримирими борци за мир.
Този път изчетох не само книгите „на”, но и „за” писателя и се оказах прав, защото узнах, че той е син на баща - евреин и майка - арменка. Почти връстници сме и му се е наложило да изстрада всичките безумия на времето: изключване от университета, казарма, отказ да бъде публикувано написаното от него, емиграция в Ню Йорк, национална и световна слава, алкохолизъм и нелепа ранна смърт, но не с това ще те занимавам, Читателю. Толкова много е написано, казано и заснето за този човек, че по примера на „колегите” Илф и Петров, ще го нарека „Довлатовиада”. Авери са му били Йосиф Бродски и Едуард Лимонов, но те умряха преди войната в Украйна, затова се зачетох в спомените на по-неизвестните му приятели, които са още живи. Останах изумен от неистовата омраза, а може би завист, които са изпитвали тези хора помежду си. За моя изненада, най-близките му хора от времето в Ню Йорк, днес са отново в Москва, за да подкрепят яростно и всячески Русия във войната срещу съседите. Това ме разочарова и ме накара отново да се зачета в „Довлатовиадата”. Всъщност, литературната война в Русия никога не е спирала, но няма да изброявам свидните й жертви, произведенията на някои от които, дори изучавахме в училище. Какво му дреме на Довлатов, че днес го четат и издават в цял свят. Той е една от жертвите на войните вътре в това общество, войни, които гледахме, неволно подкрепяхме и подклаждахме през целия си живот, а специалната украинска операция днес, е естествено продължение на тези войни, само че с други средства, както го е казал класикът.
Помислих си какво щях да пиша аз сега, ако не бях имал възможност като моряк да виждам, чувам и чета различни мнения. Половината ми живот мина във време, когато единствената информация, която

Моторният кораб „Сакар“ (SAKAR - ІМО 9104811), за който става въпрос в настоящото есе на Сл. Пешков. От 1995 до 2018 г. е в състава на Параходство БМФ. След това се експлоатира от друг собственик, под български флаг и със същото име. Днес „Сакар“, по стечение на обстоятелствата, пристига в родината на Сергей Довлатов, по-конкретно в пристанището на Санкт Петербург.
Улица „Сергей Довлатов“, Ню Йорк.
Сергей Довлатов (1941 - 1990 г.).
Ню Йорк - гробът на Довлатов.
Селото на българските толстоисти.
„Накануне“ (И. С. Тургенев) с Любомир Кабакчиев и Ирина Милополская (1959 г.).
достигаше до мен, бе официалната съветска такава и ако бях останал на брега, дали днес и аз нямаше да призовавам да се колят и горят украински деца...
Ще ми се накрая да кажа: Таваришчи, уморен съм от вашите руски войни. Нямам повече сили да се вълнувам, а дори и интересувам, от тях. И не защото това не е интересно, а защото вие решавате полемиките, като убивате тези, които не харесвате. Не може ли да ги оставите живи, пък нека историята и времето да решат? Пенчо Славейков не е харесвал Вазов,  Росини - Верди, Тургенев - Толстой, Евтушенко - Вознесенски, но от това, че са останали живи, е спечелило човечеството, а и държавите, в които са живели.
А може би вече мислите че човечеството е само Русия?
Ще кажа няколко думи за „войната” между най-любимите за българския читател и свързани с нашата родина, Толстой и Тургенев. Един готвач от кораб „Сакар” бе от село Ясна поляна и боготвореше Лев Николаевич, а Инсаров и Елена за нас - българите, са като Бойчо Огнянов и Рада Госпожина. Мотивите за омразата между литературните титани са били лични и по време на тази война писателите са се наричали с най-обидни имена. Вече на смъртния си одър Тургенев пише на Толстой: „Радвам се да бъда ваш съвременник”. Като сравнявам тогавашните воюващи с днешните, мога единствено, като герой от руската класика, да кажа на изящен френски: „Нерде Ямбол, нерде Стамбул”, но мисля, че по-подходящо ще е да завърша с цитат на Довлатов:
ЕСЕТО „СЕ ПРЕВЪРНА В ДИСКУСИЯ С ОТТЕНЪК НА КЛАНЕ.”

Сл. ПЕШКОВ - моряк