НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И СВ. СВ. МОРСКО УЧИЛИЩЕ
Чета, гледам и слушам всичко, което се случва в Морското. В последно време някои неща не ми харесват, но кой съм аз, че да спирам прогреса и бурния медиен успех на Училището. Само дето с тия, за които днес говорят и пишат хвалебствия, май сме учили в различни учебни заведения. То наистина си е така, защото по наше време бе ВНВМУ, а днес е ВВМУ. Една буква, а каква разлика, какъв размах, какви висоти! Липсващата днес буква означава „народно”, но ако трябва да съм честен, по онова време аз съм бил точно и само от народа. Повече от половината ми съвипускници също бяха от народа. Значи ли новата абревиатура, че днес в Училището нямат място хората от народа? Още тогава някои ни убеждаваха, че ние сме Елит, но като тръгнахме да плаваме, бързо разбрахме, че това с „елита” не се е отнасяло за всички ни, особено за онези, които трябваше да работим на търговските кораби.
Идеята за елита аз и днес бих преглътнал, но откъде се взеха „полярниците, консорциумците, научноизследователите, антарктиците, универсалните бойци и челните редици на световните университети”? Или отново това не важи за онези зад абревиатурната буква „Н”? Пък и „елитни” ми звучи по-скромно и правдиво от тези измишльотини.
Впрочем, как познахте, че вие сте ПЪРВИ във всичко което направите, напИшете или помислите? Пък и не разбирам защо винаги искате да сте първи навсякъде и във всичко. Помня как преди години м/к „Раковски” бе първият наш кораб, извършил околосветско плаване. Имаше два дни думба - лумба и толкова. Днес вие сте първият военен научноизследователски кораб пресякъл линията Гибралтар - Казабланка. Трудно ми е да сравня „първо околосветско” с пресичането на горепосочената линия, защото съм сигурен, че стотици български военни и учени са извършвали всякакви плавания, включително и околосветски. Правили са го и писатели, и лекари, и търговци, и невръстни придружаващи лица. Мисля, че по-нормално беше да се поздравим с първия български военен научноизследователски кораб и да оставим военните моряци и учените да си вършат работата. Вие решихте, че целият български народ мечтае ежеминутно да бъде информиран за великото, първо и тънъ плаване. Всичко е героично в това плаване: от определянето на място, до заставането на кея.
Нема лабаво в Морското! Тия от ВеМеСе, БеМеФе и БеРеПе могат и да се шегуват със себе си, защото са просто моряци, а ние сме бойци, антарктици и... виж по-горе.
Стига простотии, бе морски, както казваше героинята от един филм с Тодор Колев! Такава екзалтация е имало след Деветосептемврийската и Октомврийската революции. Вече всички знаем как свърши това.
Неотдавна една статия в „Морски вестник“ ни разказа за обучението на двама курсанти от ВВМУ в Ливорно, Италия. Имаше и осем снимки от ежедневието им. На цели две от тях, те
Чета, гледам и слушам всичко, което се случва в Морското. В последно време някои неща не ми харесват, но кой съм аз, че да спирам прогреса и бурния медиен успех на Училището. Само дето с тия, за които днес говорят и пишат хвалебствия, май сме учили в различни учебни заведения. То наистина си е така, защото по наше време бе ВНВМУ, а днес е ВВМУ. Една буква, а каква разлика, какъв размах, какви висоти! Липсващата днес буква означава „народно”, но ако трябва да съм честен, по онова време аз съм бил точно и само от народа. Повече от половината ми съвипускници също бяха от народа. Значи ли новата абревиатура, че днес в Училището нямат място хората от народа? Още тогава някои ни убеждаваха, че ние сме Елит, но като тръгнахме да плаваме, бързо разбрахме, че това с „елита” не се е отнасяло за всички ни, особено за онези, които трябваше да работим на търговските кораби.
Идеята за елита аз и днес бих преглътнал, но откъде се взеха „полярниците, консорциумците, научноизследователите, антарктиците, универсалните бойци и челните редици на световните университети”? Или отново това не важи за онези зад абревиатурната буква „Н”? Пък и „елитни” ми звучи по-скромно и правдиво от тези измишльотини.
Впрочем, как познахте, че вие сте ПЪРВИ във всичко което направите, напИшете или помислите? Пък и не разбирам защо винаги искате да сте първи навсякъде и във всичко. Помня как преди години м/к „Раковски” бе първият наш кораб, извършил околосветско плаване. Имаше два дни думба - лумба и толкова. Днес вие сте първият военен научноизследователски кораб пресякъл линията Гибралтар - Казабланка. Трудно ми е да сравня „първо околосветско” с пресичането на горепосочената линия, защото съм сигурен, че стотици български военни и учени са извършвали всякакви плавания, включително и околосветски. Правили са го и писатели, и лекари, и търговци, и невръстни придружаващи лица. Мисля, че по-нормално беше да се поздравим с първия български военен научноизследователски кораб и да оставим военните моряци и учените да си вършат работата. Вие решихте, че целият български народ мечтае ежеминутно да бъде информиран за великото, първо и тънъ плаване. Всичко е героично в това плаване: от определянето на място, до заставането на кея.
Нема лабаво в Морското! Тия от ВеМеСе, БеМеФе и БеРеПе могат и да се шегуват със себе си, защото са просто моряци, а ние сме бойци, антарктици и... виж по-горе.
Стига простотии, бе морски, както казваше героинята от един филм с Тодор Колев! Такава екзалтация е имало след Деветосептемврийската и Октомврийската революции. Вече всички знаем как свърши това.
Неотдавна една статия в „Морски вестник“ ни разказа за обучението на двама курсанти от ВВМУ в Ливорно, Италия. Имаше и осем снимки от ежедневието им. На цели две от тях, те
1969 г. Иван Личев: „Ма ке фредо фа“ - затова единствен е с кепе.
1969 г. Венеция, каквато я видя обикновения народен випуск „Ленински“.
Корсара - моряк легенда.
2010-а. Ваньо Велков, 45 години випуск „Ленински“ от ВНВМУ.
се пъчеха пред паметник на Петко войвода в Рим. В статията Кирил (братът на Методий) е наречен просто Философ, докато въпросният Петко е титулован „капитан, хайдутин, революционер и национален герой”. За национален герой може да се спори, но подозирам, че авторът на статията бърка капитан от руската армия с морския такъв. То е все едно италианците да кажат, че Езра Паунд е техен национален герой, защото съм срещал италианци, които го боготворят! Момчетата стояха край паметника сякаш слушат ехото от изстрелите на кремъклийките и викове „Да живей”. Чудя се за какво ни стоплят новите морски командири. Дали не се канят да заменят изчезналото „н” с „п” или „в”?
Как тези момчета не намериха няколко минути да посетят паметника на Иван Вазов, човек свързан с Рим, посветил на Италия прекрасни стихове? Да отидеш в Рим, за да се снимаш до паметника на войводата Петко, а да не посетиш този на Вазов е същото като великото плаване на „Св. св. Кирил Философ и брат му - просто Методий”. Я чакай! Паметникът на народния поет е на метри от Националната галерия за модерно и съвременно изкуство. Току виж, някое от момчетата по грешка влязло в галерията. Голям срам би било за Училището! Не мога да си представя човек, който живеейки цели месеци в Италия, ще реши да впечатли местните с капитан, войвода или нещо подобно! Искрено се надявам тези статии да не изразяват душевността и културата на варненския курсант и момчетата да са видели и научили и нещо общочовешко по време на престоя си там.
Ние от Морското наистина сме велики, но и Италия си я бива. Там са се родили европейската цивилизация, операта, Ватикана, Ренесанса, Да Винчи, Армани, „Ламборгини”... Пише го в Уикипедията!
Италия е наистина една от най-интересните държави, които съм посещавал. Надявам се, че и нашите момчета, въпреки журналистическите лъкардии, са успели да се насладят на „Перони”-то, пицата, пастата, винарните и джелатото. Да почувстват италианското гостоприемство и уважение към чуждата култура.
През 1969 г. Морското реши да експериментира със зимна курсантска практика. Петима мои съвипускника заминаха с м/к „Странджа” за Венеция, там корабът бе арестуван и те изкараха повече от месец на метри от пиаца Сан Марко и палацо Дукале. Момчетата закъсняха с десет дни за учебните занятия през втория семестър и се прибраха с влак. Ние, останалите стажанти, бяхме стажували в Черно море и успяхме да се върнем навреме за началото на семестъра. Ръководител на „венецианците” бе самият капитан ІІІ ранг Христо Петров - Мадамата, а момчетата - все мои приятели. От рейса Ваньо Велков донесе прекрасни снимки пред венециански забележителности, а Иван Личев - малка плоча с песента на Нада „Ма ке фредо фа”. Изкъртихме я от слушане тази плоча в класното. Гордея се с вас, момчета от випуск „Ленински” 1965-1970!
През 2003-а година, някъде преди Коледа, с м/к „Добруджа” застанахме на кея в Генуа. Престоите тук са кратки и екипажът бързаше да прескочи до „Кооп”-а, за да зареди благини за предстоящите празници и прехода през Биская. Надвечер разбрахме, че емигрейшъна въобще не ни е посетил, за да ни даде „свободна практика” за излизане в града. Капитана почиваше след тежките маневри и екипажът ме помоли аз да се обадя на италианското длъжностно лице, за да дойде и ни „освободи”. Дежурният помощник-капитан услужливо ми подсказа, че ни липсва „клирънс”. Човекът, който вдигна телефона, си призна, че ни е забравил, но в момента го мързи да дойде до кораба. Започнах да му обяснявам за празниците, Коопа и прехода в Атлантика, но той ме прекъсна и каза да излизаме без притеснения. Ама как ще излизаме без документ, запротестирах аз.
-Нали вече сте от нашите! - отряза ме италианецът.
Ние наистина от няколко месеца бяхме в НАТО, но до ЕС имаше още време. Така и не разбрах кои сме „техните”, но веднага хукнахме по трапа...
Като че ли ме чуха ПиаРите на родното школо и следващият им репортаж бе от... Анаполис, Мериленд. Взеха ми думите от устата училищните летописци и този път „пратиха” курсантите в Музея на Американската военноморска академия! Аз се надявах поне за МоМа, но за нещо свързано с бъдещата професия на младите, дори не съм мечтал. Сигурно наблизо не се е намерило паметниче на виден български хайдутин, или поне нещо свързано със семейство Розенбърг! Линее вашто поколение, както би възкликнал народният поет, но вече стана ясно, че той не е между любимците на Морското!
През 1974 г. Дончо и съпругата му Юлия Папазови изкараха 63 дни в Атлантическия океан с корабна спасителна лодка от Гибралтар до Сантяго де Куба. На кораб „Васил Друмев” с капитан Атанас Петков - Корсара, се падна честта да върне лодката в България. В Сантяго на кораба дойдоха лично да ни изпратят семейство Папазови. Ако щете ми вярвайте, но Дончо сам взе думата и започна да ни обяснява колко велик мореплавател е той и колко жалки сме ние, обикновените моряци от търговското мореплаване. По средата на речта брадата на Корси почна да трепери, лицето му потъмня и той възмутен напусна салета. Страшни пердета са софетата - Дончо продължи да ни убеждава, че нашите плавания били песен, а неговото - подвиг, защото бил с жената и детето, което било много трудно от гледна точка на човешката съвместимост. Тук се обади Кольо Радев - първи помощник капитан, великолепен писател и моряк по призвание:
-Ако си се стремял към такова постижение, другарю Папазов, то по-добре да беше изкарал една седмица с тъща си на лодка във Варненското езеро. Това би било наистина голям подвиг...
Тук Дончо се почувства семейно обиден и почна да обяснява, че той и Юлия са първото в света младо семейство, което предприема подобно плаване.
-Какво младо семейство! И двамата сте второ издание - обади се пак главният редактор на Профиздат.
Какви моряци имаше по наше време! Оказа се, че самотните мореплаватели наистина са успели да създадат семейство чак от втория си опит.
В последните публикации за „св. св.” се появиха и цинизми. Е, вече сте истински морски вълци, скъпи колеги!
Искам да уточня: Нямам нищо против момичетата и момчетата от Морско Училище, но клишетата, с които ни информират ежедневно за тях са отвратителни. И все на войводи, пушки и мажоретки ги избива... Нима никой от вас, млади колеги, не притежава общочовешка култура и интелигентност, нима никой не се интересува от бъдещата си професия? Нима всички вие сте безпощадни бойци и безмилостни патриоти?
А дали не е дошло време разделно? Що не си наречете вашето училище на някой виден национален и тънъ юнак, парадната ви униформа да бъде „калпак, ямурлук и цървули”, а ние простосмъртните, да си останем просто Вапцаровци, с всичките негативи на името!
Защо има два пъти „св.” пред Училището, ли? Един св. вече не ни стига! С двама и нагоре работим сега. Да живей!
Ваш:
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Как тези момчета не намериха няколко минути да посетят паметника на Иван Вазов, човек свързан с Рим, посветил на Италия прекрасни стихове? Да отидеш в Рим, за да се снимаш до паметника на войводата Петко, а да не посетиш този на Вазов е същото като великото плаване на „Св. св. Кирил Философ и брат му - просто Методий”. Я чакай! Паметникът на народния поет е на метри от Националната галерия за модерно и съвременно изкуство. Току виж, някое от момчетата по грешка влязло в галерията. Голям срам би било за Училището! Не мога да си представя човек, който живеейки цели месеци в Италия, ще реши да впечатли местните с капитан, войвода или нещо подобно! Искрено се надявам тези статии да не изразяват душевността и културата на варненския курсант и момчетата да са видели и научили и нещо общочовешко по време на престоя си там.
Ние от Морското наистина сме велики, но и Италия си я бива. Там са се родили европейската цивилизация, операта, Ватикана, Ренесанса, Да Винчи, Армани, „Ламборгини”... Пише го в Уикипедията!
Италия е наистина една от най-интересните държави, които съм посещавал. Надявам се, че и нашите момчета, въпреки журналистическите лъкардии, са успели да се насладят на „Перони”-то, пицата, пастата, винарните и джелатото. Да почувстват италианското гостоприемство и уважение към чуждата култура.
През 1969 г. Морското реши да експериментира със зимна курсантска практика. Петима мои съвипускника заминаха с м/к „Странджа” за Венеция, там корабът бе арестуван и те изкараха повече от месец на метри от пиаца Сан Марко и палацо Дукале. Момчетата закъсняха с десет дни за учебните занятия през втория семестър и се прибраха с влак. Ние, останалите стажанти, бяхме стажували в Черно море и успяхме да се върнем навреме за началото на семестъра. Ръководител на „венецианците” бе самият капитан ІІІ ранг Христо Петров - Мадамата, а момчетата - все мои приятели. От рейса Ваньо Велков донесе прекрасни снимки пред венециански забележителности, а Иван Личев - малка плоча с песента на Нада „Ма ке фредо фа”. Изкъртихме я от слушане тази плоча в класното. Гордея се с вас, момчета от випуск „Ленински” 1965-1970!
През 2003-а година, някъде преди Коледа, с м/к „Добруджа” застанахме на кея в Генуа. Престоите тук са кратки и екипажът бързаше да прескочи до „Кооп”-а, за да зареди благини за предстоящите празници и прехода през Биская. Надвечер разбрахме, че емигрейшъна въобще не ни е посетил, за да ни даде „свободна практика” за излизане в града. Капитана почиваше след тежките маневри и екипажът ме помоли аз да се обадя на италианското длъжностно лице, за да дойде и ни „освободи”. Дежурният помощник-капитан услужливо ми подсказа, че ни липсва „клирънс”. Човекът, който вдигна телефона, си призна, че ни е забравил, но в момента го мързи да дойде до кораба. Започнах да му обяснявам за празниците, Коопа и прехода в Атлантика, но той ме прекъсна и каза да излизаме без притеснения. Ама как ще излизаме без документ, запротестирах аз.
-Нали вече сте от нашите! - отряза ме италианецът.
Ние наистина от няколко месеца бяхме в НАТО, но до ЕС имаше още време. Така и не разбрах кои сме „техните”, но веднага хукнахме по трапа...
Като че ли ме чуха ПиаРите на родното школо и следващият им репортаж бе от... Анаполис, Мериленд. Взеха ми думите от устата училищните летописци и този път „пратиха” курсантите в Музея на Американската военноморска академия! Аз се надявах поне за МоМа, но за нещо свързано с бъдещата професия на младите, дори не съм мечтал. Сигурно наблизо не се е намерило паметниче на виден български хайдутин, или поне нещо свързано със семейство Розенбърг! Линее вашто поколение, както би възкликнал народният поет, но вече стана ясно, че той не е между любимците на Морското!
През 1974 г. Дончо и съпругата му Юлия Папазови изкараха 63 дни в Атлантическия океан с корабна спасителна лодка от Гибралтар до Сантяго де Куба. На кораб „Васил Друмев” с капитан Атанас Петков - Корсара, се падна честта да върне лодката в България. В Сантяго на кораба дойдоха лично да ни изпратят семейство Папазови. Ако щете ми вярвайте, но Дончо сам взе думата и започна да ни обяснява колко велик мореплавател е той и колко жалки сме ние, обикновените моряци от търговското мореплаване. По средата на речта брадата на Корси почна да трепери, лицето му потъмня и той възмутен напусна салета. Страшни пердета са софетата - Дончо продължи да ни убеждава, че нашите плавания били песен, а неговото - подвиг, защото бил с жената и детето, което било много трудно от гледна точка на човешката съвместимост. Тук се обади Кольо Радев - първи помощник капитан, великолепен писател и моряк по призвание:
-Ако си се стремял към такова постижение, другарю Папазов, то по-добре да беше изкарал една седмица с тъща си на лодка във Варненското езеро. Това би било наистина голям подвиг...
Тук Дончо се почувства семейно обиден и почна да обяснява, че той и Юлия са първото в света младо семейство, което предприема подобно плаване.
-Какво младо семейство! И двамата сте второ издание - обади се пак главният редактор на Профиздат.
Какви моряци имаше по наше време! Оказа се, че самотните мореплаватели наистина са успели да създадат семейство чак от втория си опит.
В последните публикации за „св. св.” се появиха и цинизми. Е, вече сте истински морски вълци, скъпи колеги!
Искам да уточня: Нямам нищо против момичетата и момчетата от Морско Училище, но клишетата, с които ни информират ежедневно за тях са отвратителни. И все на войводи, пушки и мажоретки ги избива... Нима никой от вас, млади колеги, не притежава общочовешка култура и интелигентност, нима никой не се интересува от бъдещата си професия? Нима всички вие сте безпощадни бойци и безмилостни патриоти?
А дали не е дошло време разделно? Що не си наречете вашето училище на някой виден национален и тънъ юнак, парадната ви униформа да бъде „калпак, ямурлук и цървули”, а ние простосмъртните, да си останем просто Вапцаровци, с всичките негативи на името!
Защо има два пъти „св.” пред Училището, ли? Един св. вече не ни стига! С двама и нагоре работим сега. Да живей!
Ваш:
Сл. ПЕШКОВ - моряк