НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ЗА НАШИТЕ НЕЗАБРАВИМИ ПРЕПОДАВАТЕЛИ ОТ
МОРСКОТО УЧИЛИЩЕ, ЗА КОИТО СМЕ ДЛЪЖНИ ДА СЕ
СПОМНЯМЕ (5)
Автор: Доц. д-р. инж. Йосиф ЙОСИФОВ
Капитан І ранг Христо Петров - моят ротен командир
Интересна, изпъкваща сред ротните командири личност бе капитан І ранг Христо Петров - нашият ротен командир. Призван от партията като студент, той напуска следването си в София и започва да учи в Морското училище. Човек със солидна обща култура и свой личен поглед върху военния живот в училището. Той бе недолюбван от една част от своите колеги със значително по малък нравствено-културен багаж, на което капитан І ранг Петров със скрито пренебрежение поглеждаше и смирено приемаше действителността такава, каквато е. Недолюбван бе и от част от моите съвипускници, особено от тези, които се опитваха да се изявяват като радетели за курсантска правда, заради които той често приемаше упреците на началниците, стоящи над него. Той стоически се примиряваше с определеното му място от живота. Ще се опитам да предам няколко момента от непосредствените ми контакти с него.
В един февруарски ден на 1966 г. след храна капитан І ранг Петров ме извика в своята канцелария и без предисловие ми подаде книжката за отпуск, като ми каза, че имам четири часа да посетя баща си в болницата. Бях изненадан от това, че беше информиран за състоянието му. С тъга и днес си спомням този ден, тъй като това бе последната ми среща с него. След няколко дни той почина, Бог да го прости! Сега връщайки се назад във времето оценявам този невероятен жест и си спомням с дълбоко уважение за командира капитан І ранг Христо Петров.
Наближаваше лятната сесия на 1967 г., по някаква причина двамата с мой съвипускник бяхме изпратени в града, но трябваше навреме да се върнем за събрание на класното отделение с участието на ротния командир. В последния момент успяхме да влезем в класната стая. Не мога да си спомня точно темата на събирането, но в един момент реагирах не точно по устав, тогава капитан І ранг Петров ме погледна и се обърна към мен с думите:
- Старшина втора степен Йосифов, избягвайте да критикувате по йезуитски, няма да забравя Вашите думи!
Отиваме на лятна военна практика в Созопол. Безгрижно време, една кръчма и няколко момичета, тихо спокойно, миришещо на чирози и сладко от смокини градче.
След няколко дни ни строяват и четат имената на няколко човека в това число и моето. Съобщават ни, че сме определени за младши командири. След мъчително пътуване, облечени в бяла униформа с влак от Бургас и продължително изчакване в Карнобат, трябваше да стигнем до Варна. Това бе едно от кошмарните преживявания от годините ми в Морското училище и може да се сравни само с един поход, за който мой съвипускник
бе казал запомнящи се слова:
- Ако има още един такъв поход, баща ми да си търси друг син, който да довърши Училището!
Уморени, стояхме прави без да седнем в мръсната, неприветлива, миришеща на развалена шкембе чорба зала на гарата. Не можехме да стоим на открито, тъй като бе доста хладно, а бяхме само по фланелки и холандки. Не можехме и да седнем - щяхме да се изцапаме, а следващия ден бе за отпуск. И така, прави в залата и във влака, се добрахме до Варна. Години наред, пътувайки с кола за София и преминавайки през Карнобат, леко изнервен бързах да изляза от града. Традиционно до края на главната улица стоеше кола на КАТ и Бог да я прости жена ми, всеки път ме предупреждаваше. Докато накрая ме попита защо не обичам този град. Махнах с ръка и казах тук имам неприятна история, просто не исках да говоря! Като всяка жена тя продължи да ме пита. Докато накрая не издържах и казах, че това е една „курсантска история, в която отсъства жената“.
Така започна моето командирстване, на следващата година - главен старшина, но вече на взвод, мислех, че това ще е
МОРСКОТО УЧИЛИЩЕ, ЗА КОИТО СМЕ ДЛЪЖНИ ДА СЕ
СПОМНЯМЕ (5)
Автор: Доц. д-р. инж. Йосиф ЙОСИФОВ
Капитан І ранг Христо Петров - моят ротен командир
Интересна, изпъкваща сред ротните командири личност бе капитан І ранг Христо Петров - нашият ротен командир. Призван от партията като студент, той напуска следването си в София и започва да учи в Морското училище. Човек със солидна обща култура и свой личен поглед върху военния живот в училището. Той бе недолюбван от една част от своите колеги със значително по малък нравствено-културен багаж, на което капитан І ранг Петров със скрито пренебрежение поглеждаше и смирено приемаше действителността такава, каквато е. Недолюбван бе и от част от моите съвипускници, особено от тези, които се опитваха да се изявяват като радетели за курсантска правда, заради които той често приемаше упреците на началниците, стоящи над него. Той стоически се примиряваше с определеното му място от живота. Ще се опитам да предам няколко момента от непосредствените ми контакти с него.
В един февруарски ден на 1966 г. след храна капитан І ранг Петров ме извика в своята канцелария и без предисловие ми подаде книжката за отпуск, като ми каза, че имам четири часа да посетя баща си в болницата. Бях изненадан от това, че беше информиран за състоянието му. С тъга и днес си спомням този ден, тъй като това бе последната ми среща с него. След няколко дни той почина, Бог да го прости! Сега връщайки се назад във времето оценявам този невероятен жест и си спомням с дълбоко уважение за командира капитан І ранг Христо Петров.
Наближаваше лятната сесия на 1967 г., по някаква причина двамата с мой съвипускник бяхме изпратени в града, но трябваше навреме да се върнем за събрание на класното отделение с участието на ротния командир. В последния момент успяхме да влезем в класната стая. Не мога да си спомня точно темата на събирането, но в един момент реагирах не точно по устав, тогава капитан І ранг Петров ме погледна и се обърна към мен с думите:
- Старшина втора степен Йосифов, избягвайте да критикувате по йезуитски, няма да забравя Вашите думи!
Отиваме на лятна военна практика в Созопол. Безгрижно време, една кръчма и няколко момичета, тихо спокойно, миришещо на чирози и сладко от смокини градче.
След няколко дни ни строяват и четат имената на няколко човека в това число и моето. Съобщават ни, че сме определени за младши командири. След мъчително пътуване, облечени в бяла униформа с влак от Бургас и продължително изчакване в Карнобат, трябваше да стигнем до Варна. Това бе едно от кошмарните преживявания от годините ми в Морското училище и може да се сравни само с един поход, за който мой съвипускник
бе казал запомнящи се слова:
- Ако има още един такъв поход, баща ми да си търси друг син, който да довърши Училището!
Уморени, стояхме прави без да седнем в мръсната, неприветлива, миришеща на развалена шкембе чорба зала на гарата. Не можехме да стоим на открито, тъй като бе доста хладно, а бяхме само по фланелки и холандки. Не можехме и да седнем - щяхме да се изцапаме, а следващия ден бе за отпуск. И така, прави в залата и във влака, се добрахме до Варна. Години наред, пътувайки с кола за София и преминавайки през Карнобат, леко изнервен бързах да изляза от града. Традиционно до края на главната улица стоеше кола на КАТ и Бог да я прости жена ми, всеки път ме предупреждаваше. Докато накрая ме попита защо не обичам този град. Махнах с ръка и казах тук имам неприятна история, просто не исках да говоря! Като всяка жена тя продължи да ме пита. Докато накрая не издържах и казах, че това е една „курсантска история, в която отсъства жената“.
Така започна моето командирстване, на следващата година - главен старшина, но вече на взвод, мислех, че това ще е
Георги Велчев. Старият пристан на Варна, 1934 г.
Капитан І ранг Христо Петров.
Георги Велчев. Автопортрет, 1948 г.
Георги Велчев. Нос Света Агалина, 1934 г.
последно, но уви - вече мичман, ме направиха старшина на рота. През всичките тези години капитан І ранг Петров не ми каза нищо, докато няколко дни преди завършването на Морското училище ме извика и ми припомни казаните преди 3 години йезуитски думи. Тогава разбрах, че на дъното на моето командирско израстване стои той.
Първоначално не обърнах внимание, но след като се замислих, разбрах какво е искал да ми каже: .. ще видиш как се отговаря за 10, 25 и близо 100 човека. И това е най-големият урок, който получих за цял живот, а и за това как се е чувствал той в годините, когато ни е бил ротен командир. На няколко пъти в живота си съм имал правото на избор да ръководя повече от 20 човека, и винаги съм си спомнял за това, което е искал да ми каже капитан Петров. Мога да се нарека щастлив човек, защото живота ме спаси от подобни изкушения.
Беше ми приятно, след като се пенсионира и бе със сериозно заболяване, останал сам, да го посещавам макар и рядко, за което много съжалявам. По време на тези срещи винаги сме водели много интересни разговори. Веднъж сподели нещо, което много силно ме впечатли. Като млад лейтенант заедно със свой колега са били настанени в къщата на семейството на известния варненски художник Георги Велчев, която днес е постоянна изложба срещу вече несъществуващото кино „Култура“. За него спокойно може да се каже, че бил човек на света, посетил: Русия, Франция, Германия, САЩ, Канада, Австралия и Китай. Никога не е забравял, че е българин и варненец, въпреки несгодите и пренебрежението след 1944 г. той остава да работи в своя град. За този човек без преувеличение може да се каже, че е нарисувал най-впечатляващите морски пейзажи в България.
В къща на художника, капитан Петров и неговият колега са ползвали една стая, а в другата са живели Г. Велчев със своята съпруга. Това са били години, когато военната служба е била такава, каквато днес български военен моряк трудно би могъл да си представи. Непрекъснати дежурства, плавания, пеши походи и още куп меко казано щуротии.
Малкото вечери, в които изтощени до припадък са се връщали в дома си, винаги ги е чакала г-жа Велчева с чаша топъл чай и курабийка. На сутринта те с изненада са откривали лъснати обувките си, изгладения кител и зашити скъсаните копчета. На няколко пъти са й казвали, че не е необходимо това да го прави, а нейният отговор винаги е бил един и същ:
- Не може българският морски офицер да не е изряден!
Никога тази високо интелигентна жена не е говорела за отношението към новата власт и за това, че са им взели част от имота и са имали много други проблеми. Но с дълбоко уважение си спомняше за нейното държание към българския морски офицер. Поклон пред паметта и на двамата им!
Като курсант, преподавател и до днес обичам зала 1 в Училището, независимо лошия спомен от нея през пролетта на 1966 г., месец преди кестените да цъфнат. Събота е и последните два часа лекция са в нея, курсантът Йосифов решава да не отиде на обяд. Опрял се на един от прозорците, радва се на пъстротата на цветята в градинката пред училището (още не бе построена Спортната зала), часове го делят от така очакваната пет часова отпуска. За зла участ, дежурният по училище майор Белишки го вижда и заповядва да се яви пред него.
- Другарю курсант, знаете ли, че присъствието на обяд е задължително съгласно устава! Явете се при ротния си командир и му докладвайте за сериозното нарушение, което сте извършили!
Отивам при капитан І ранг Петров и обяснявам случая, а той със сериозен тон ми съобщава, че от днес влиза едномесечното ми наказание без отпуск. Точно след месец излязох и с радост видях, че кестените вече са цъфнали. Четири съботи и недели с други „герои“ от ротата седнали на „п.. боруна“ посрещахме и изпращахме приятелките на нашите съвипускници.
Притежавах нескрито влечение към книжарниците във Варна и част от отпуска си прекарвах в тях. Срещу тогавашния ресторант „България“ имаше такава, която носеше името на патрона на нашето Училище. Целият състав на книжарницата ме познаваше и с удоволствие по време на отпуск ми предлагаха изпод щанда някаква дефицитна книга без притурка (по него време търсената хубава книга задължително се продаваше с такива, която най-често ставаше за амбалаж и почти никога за четене).
В този период директорка на „Книгоразпространение“ - Варна, бе симпатична интелигентна жена. Ще спестя нейното име, но ще споделя, че тя е била жена на известен военноморски началник и с много лични заслуги. За това разбрах след години, когато на тържество трябваше да ми връчи някаква награда. Та тя е дала съгласието си книжарницата да разпространява книги чрез курсанти в Морското училище. Бях удостоен с тази чест от екипа на книжарницата. Започна бурна разпродажба на книги в Училището. В съзнанието ми са запечатани много интересни моменти свързани с тази ми дейност, но два се открояват и искам да ги споделя с Вас.
В класната ни стая на една от стените имаше за всеки от нас шкафче, като с малки изключения всички можеха да бъдат отключени с едно и също ключе. Парите от книгите събирах в торбичка и ги държах в своето шкафче. В един момент сумата стана застрашително голяма близо 3500 лева, по него време това бяха пари за половин едностаен апартамент. За това знаеха всички от класното отделение, а имаше и много други подобни случаи. Никога, никога не липсваха пари! Благодаря Ви, мои съвипускници и приятели, животът с някои ни раздели, но всички Вие бяхте честни момчета и никога няма да забравя това Ви качество, което много, много ценя!
По впечатляващ е вторият момент. Той се случи няколко дни преди зимната ваканция на 1968 г. От книжарницата получих много интересни книги, сред които и „Лютите чушки“ на Радой Ралин. В момента на получаването не обърнах внимание на тази малка илюстрирана от известния ни карикатурист Борис Димовски книга. Всички много бързо се разпродадоха, а ние се отправихме в отпуск.
Изненадата бе голяма, когато още първия ден след отпуска ме потърси началника на една от службите в Училището (не на тази, за която сигурно си мислите). Влизайки от вратата той със заплашителен тон започна да ми обяснява, как с книгите, които разпространявам в Училището можело да проникне западното разузнаване. Учудването ми бе толкова голямо, че не можах да кажа нищо. Успях само да чуя неговите заканителни думи:
- Свободен си, но искам в най-кратък срок да събереш всички екземпляри на посочената книга и ги върнеш в книжарницата!
Как да си спомня кой е купил тази книга, като такива се купуваха от цялото Училище в това число и от преподавателите. Почна едно безкрайно питане едни ми казаха, че книгите са купили за приятелките си и няма как вече да ги поискат, други, че са ги занесли в родното си място и т.н. В крайна сметка се събраха няколко от тях и бяха върнати в книжарницата.
За случая уведомих моя ротен командир, а той многозначително поклати глава, с което явно искаше да ми каже нещо, но запазвайки както винаги хладнокръвие, каза „добре“ и че случаят е приключил и да продължа с тази си дейност.
По ирония на съдбата много години след това трябваше да изпитвам сина на този началник: умно симпатично момче и с удоволствие му писах шестица, но не забравих да го помоля:
- Специално да поздравиш баща си!
По това време той вече бе пенсионер.
(Край)
Първоначално не обърнах внимание, но след като се замислих, разбрах какво е искал да ми каже: .. ще видиш как се отговаря за 10, 25 и близо 100 човека. И това е най-големият урок, който получих за цял живот, а и за това как се е чувствал той в годините, когато ни е бил ротен командир. На няколко пъти в живота си съм имал правото на избор да ръководя повече от 20 човека, и винаги съм си спомнял за това, което е искал да ми каже капитан Петров. Мога да се нарека щастлив човек, защото живота ме спаси от подобни изкушения.
Беше ми приятно, след като се пенсионира и бе със сериозно заболяване, останал сам, да го посещавам макар и рядко, за което много съжалявам. По време на тези срещи винаги сме водели много интересни разговори. Веднъж сподели нещо, което много силно ме впечатли. Като млад лейтенант заедно със свой колега са били настанени в къщата на семейството на известния варненски художник Георги Велчев, която днес е постоянна изложба срещу вече несъществуващото кино „Култура“. За него спокойно може да се каже, че бил човек на света, посетил: Русия, Франция, Германия, САЩ, Канада, Австралия и Китай. Никога не е забравял, че е българин и варненец, въпреки несгодите и пренебрежението след 1944 г. той остава да работи в своя град. За този човек без преувеличение може да се каже, че е нарисувал най-впечатляващите морски пейзажи в България.
В къща на художника, капитан Петров и неговият колега са ползвали една стая, а в другата са живели Г. Велчев със своята съпруга. Това са били години, когато военната служба е била такава, каквато днес български военен моряк трудно би могъл да си представи. Непрекъснати дежурства, плавания, пеши походи и още куп меко казано щуротии.
Малкото вечери, в които изтощени до припадък са се връщали в дома си, винаги ги е чакала г-жа Велчева с чаша топъл чай и курабийка. На сутринта те с изненада са откривали лъснати обувките си, изгладения кител и зашити скъсаните копчета. На няколко пъти са й казвали, че не е необходимо това да го прави, а нейният отговор винаги е бил един и същ:
- Не може българският морски офицер да не е изряден!
Никога тази високо интелигентна жена не е говорела за отношението към новата власт и за това, че са им взели част от имота и са имали много други проблеми. Но с дълбоко уважение си спомняше за нейното държание към българския морски офицер. Поклон пред паметта и на двамата им!
Като курсант, преподавател и до днес обичам зала 1 в Училището, независимо лошия спомен от нея през пролетта на 1966 г., месец преди кестените да цъфнат. Събота е и последните два часа лекция са в нея, курсантът Йосифов решава да не отиде на обяд. Опрял се на един от прозорците, радва се на пъстротата на цветята в градинката пред училището (още не бе построена Спортната зала), часове го делят от така очакваната пет часова отпуска. За зла участ, дежурният по училище майор Белишки го вижда и заповядва да се яви пред него.
- Другарю курсант, знаете ли, че присъствието на обяд е задължително съгласно устава! Явете се при ротния си командир и му докладвайте за сериозното нарушение, което сте извършили!
Отивам при капитан І ранг Петров и обяснявам случая, а той със сериозен тон ми съобщава, че от днес влиза едномесечното ми наказание без отпуск. Точно след месец излязох и с радост видях, че кестените вече са цъфнали. Четири съботи и недели с други „герои“ от ротата седнали на „п.. боруна“ посрещахме и изпращахме приятелките на нашите съвипускници.
Притежавах нескрито влечение към книжарниците във Варна и част от отпуска си прекарвах в тях. Срещу тогавашния ресторант „България“ имаше такава, която носеше името на патрона на нашето Училище. Целият състав на книжарницата ме познаваше и с удоволствие по време на отпуск ми предлагаха изпод щанда някаква дефицитна книга без притурка (по него време търсената хубава книга задължително се продаваше с такива, която най-често ставаше за амбалаж и почти никога за четене).
В този период директорка на „Книгоразпространение“ - Варна, бе симпатична интелигентна жена. Ще спестя нейното име, но ще споделя, че тя е била жена на известен военноморски началник и с много лични заслуги. За това разбрах след години, когато на тържество трябваше да ми връчи някаква награда. Та тя е дала съгласието си книжарницата да разпространява книги чрез курсанти в Морското училище. Бях удостоен с тази чест от екипа на книжарницата. Започна бурна разпродажба на книги в Училището. В съзнанието ми са запечатани много интересни моменти свързани с тази ми дейност, но два се открояват и искам да ги споделя с Вас.
В класната ни стая на една от стените имаше за всеки от нас шкафче, като с малки изключения всички можеха да бъдат отключени с едно и също ключе. Парите от книгите събирах в торбичка и ги държах в своето шкафче. В един момент сумата стана застрашително голяма близо 3500 лева, по него време това бяха пари за половин едностаен апартамент. За това знаеха всички от класното отделение, а имаше и много други подобни случаи. Никога, никога не липсваха пари! Благодаря Ви, мои съвипускници и приятели, животът с някои ни раздели, но всички Вие бяхте честни момчета и никога няма да забравя това Ви качество, което много, много ценя!
По впечатляващ е вторият момент. Той се случи няколко дни преди зимната ваканция на 1968 г. От книжарницата получих много интересни книги, сред които и „Лютите чушки“ на Радой Ралин. В момента на получаването не обърнах внимание на тази малка илюстрирана от известния ни карикатурист Борис Димовски книга. Всички много бързо се разпродадоха, а ние се отправихме в отпуск.
Изненадата бе голяма, когато още първия ден след отпуска ме потърси началника на една от службите в Училището (не на тази, за която сигурно си мислите). Влизайки от вратата той със заплашителен тон започна да ми обяснява, как с книгите, които разпространявам в Училището можело да проникне западното разузнаване. Учудването ми бе толкова голямо, че не можах да кажа нищо. Успях само да чуя неговите заканителни думи:
- Свободен си, но искам в най-кратък срок да събереш всички екземпляри на посочената книга и ги върнеш в книжарницата!
Как да си спомня кой е купил тази книга, като такива се купуваха от цялото Училище в това число и от преподавателите. Почна едно безкрайно питане едни ми казаха, че книгите са купили за приятелките си и няма как вече да ги поискат, други, че са ги занесли в родното си място и т.н. В крайна сметка се събраха няколко от тях и бяха върнати в книжарницата.
За случая уведомих моя ротен командир, а той многозначително поклати глава, с което явно искаше да ми каже нещо, но запазвайки както винаги хладнокръвие, каза „добре“ и че случаят е приключил и да продължа с тази си дейност.
По ирония на съдбата много години след това трябваше да изпитвам сина на този началник: умно симпатично момче и с удоволствие му писах шестица, но не забравих да го помоля:
- Специално да поздравиш баща си!
По това време той вече бе пенсионер.
(Край)