НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И НЕУДАЧНИЦИТЕ
Господ се грижи само за своите!
Моряшка мъдрост
През 1973 г. цели два месеца изкарахме в братска Куба със стария „Вола“. Че се случи и една жега - не се диша! Първо стояхме трийсе дена в Сиенфуегос, дето местните си му викаха Санта Клара. После ни пратиха в Хавана, където бе още по - жежко. На петия ден от престоя в столицата, няколко моряка се сетиха, че имат да довършват „некои работи“ във Фуегос - Клара, качиха се на автобус и тръгнаха „по задачи“. Оказало се, че автобусите, наследство от империалистическа Америка, са снабдени с мощни климатици. Още в първите минути момчетата замръзнали, защото тръгнали по къси гащи, фланелки с къс ръкав и джапанки, и със завист гледали добре екипираните кубинци.
Водач на тези кутсузлии бе мотористът Лъчезар Лазаров, пО известен като Лъки Лучиано, който във връзка със спецификата на предстоящите задачи, единствен бил с панталон и трандафори. Събул си Лъки чепиците и с Наско Танина нахлузили по един найлонов чорап на главите си, защото точно там духали климатиците, а на моряците това е им е „слабото място“... В Сиенфуегос слезли като ледени шушулки. След полярното преживяване, нищо не свършили българите в Санта Клара, а Лъки се оправдаваше, че мозъците им така и не успели да се размразят по време на краткия им престой там.
Такъв топлик в България щеше да се отбележи като „рекордни температури“ и „ужасни жеги“, а вестниците щяха да се пъчат с клишета от сорта „палещо слънце“ и „убийствени горещини“, но кубинците хич не се вълнуваха от климата и просто мързелуваха през по-голямата част от деня, докато ние на кораба, беряхме душа, защото нямахме климатик.
Историята с автобуса и чорапите ми разказа самият Лъчезар - моторист по екипажен списък, когато при едно колективно излизане в Хавана, го попитах защо се е навлякъл с кожено яке в тая жега. Още на изхода на митницата, Лъчо съблече якето, защото зАдухата бе ужасяваща. Докато пиехме сервеса в „Насионал“, няколко кубинци проявиха интерес към шарената риза на Лъки. Той все им предлагаше якето, но те си бяха харесали ризата. Накрая, когато сметката набъбна, Лъки шитна шаренията и много бира изпихме благодарение на дрешката. Благодетелят ни обаче, остана гол до кръста и всичко щеше да свърши добре, но когато тръгнахме по Малекон, ни спря милицията и каза, че гол до кръста не може, пък и Лъки не бе кой знае какъв секс символ в телосложението! Облече Лъчезар Лазаров якето и цяла вечер се потИ в центъра на Хавана, навлечен с кожено яке, което трябва да е чувствал като огромна влажна прегръдка.
Лъки Лучиано бе абсолютен неудачник, но не съдбата имаше пръст в това, а активното участие на самия моторист в премеждията, които го сполетяваха...
Един съвипускник бе блъснат от кола. Трийсе години минаха оттогава, а той все куца. Абе, викаме му, виж Алтъпармаков - от третия етаж падна още в Морското, сума чаркове от ходовия механизъм му смениха докторите, а и до днес като кон тича по магазините да дебне промоции, че и мъкне купеното пеш през целия град с една раница на гърба. Алтъто е бамбашка работа, оправдава се блъснатият, той и от Айфеловата кула да падне, пак ще препуска по магазините, защото се е родил късметлия.
Понякога си мисля, че цялата световна литературна класика винаги е отреждала на нас - моряците, ролята на неудачници. Ще цитирам английския класик Едмънд Спенсър, живял в края на 16-и век:
В море от черна скръб и мъка се носи крехката ми ладия.
Далеч съм от надежда и от светъл лъч.
Защо понасям тези удари жестоки,
защо пред мен се сключват черни планини,
заплашващи да ме погълнат в своя мрак?
Морякът и мой приятел Алекси Филипов пък твърдеше, че ние - моряците, и за аутсайдери не ставаме, защото сме си прости сайдери...
Спомням си съвипускника Гого Манолов, с челото му, отрано плъзнало нагоре към темето, нарочен за неудачник, но винаги весел и усмихнат авер, какъвто всъщност бе и Лъки от стария „Вола“. Когато се обадих на Гого да му съобщя, че наш общ приятел, отнесен също като него, е починал, той замълча и помислих, че се е пренесъл в спомените си за времето в Морското, но в следващия миг чух:
- Пешков, приятелите не умират!
Неудачници ли...
Помъчих се да уточня, че починалият всъщност се бе самоубил и аз също имам право да тъгувам, защото с него бяхме съученици още преди Морското, и по тази причина мога да го нарека мой приятел...
- Той беше МОЙ приятел - прекъсна ме Гого Манолов, - а за теб беше човек, когото си познавал цял живот.
Не възразих, защото това бе истината, но защо не бях я проумял толкова години!
В живота има неща, които можеш да промениш - теглото си, външността си, дори името си - но ако си неудачник, то е за цял живот.
В пети курс на Морското, докато няколко курсанти от 522-ро четяхме за държавни изпити в класната стая, някой се обади, че ние сме единствените, които цели пет години никога не сме отивали на консултации, по кабинети, зали и дупки, за по-добра подготовка и по-високи оценки. Решихме да се снимаме,
Господ се грижи само за своите!
Моряшка мъдрост
През 1973 г. цели два месеца изкарахме в братска Куба със стария „Вола“. Че се случи и една жега - не се диша! Първо стояхме трийсе дена в Сиенфуегос, дето местните си му викаха Санта Клара. После ни пратиха в Хавана, където бе още по - жежко. На петия ден от престоя в столицата, няколко моряка се сетиха, че имат да довършват „некои работи“ във Фуегос - Клара, качиха се на автобус и тръгнаха „по задачи“. Оказало се, че автобусите, наследство от империалистическа Америка, са снабдени с мощни климатици. Още в първите минути момчетата замръзнали, защото тръгнали по къси гащи, фланелки с къс ръкав и джапанки, и със завист гледали добре екипираните кубинци.
Водач на тези кутсузлии бе мотористът Лъчезар Лазаров, пО известен като Лъки Лучиано, който във връзка със спецификата на предстоящите задачи, единствен бил с панталон и трандафори. Събул си Лъки чепиците и с Наско Танина нахлузили по един найлонов чорап на главите си, защото точно там духали климатиците, а на моряците това е им е „слабото място“... В Сиенфуегос слезли като ледени шушулки. След полярното преживяване, нищо не свършили българите в Санта Клара, а Лъки се оправдаваше, че мозъците им така и не успели да се размразят по време на краткия им престой там.
Такъв топлик в България щеше да се отбележи като „рекордни температури“ и „ужасни жеги“, а вестниците щяха да се пъчат с клишета от сорта „палещо слънце“ и „убийствени горещини“, но кубинците хич не се вълнуваха от климата и просто мързелуваха през по-голямата част от деня, докато ние на кораба, беряхме душа, защото нямахме климатик.
Историята с автобуса и чорапите ми разказа самият Лъчезар - моторист по екипажен списък, когато при едно колективно излизане в Хавана, го попитах защо се е навлякъл с кожено яке в тая жега. Още на изхода на митницата, Лъчо съблече якето, защото зАдухата бе ужасяваща. Докато пиехме сервеса в „Насионал“, няколко кубинци проявиха интерес към шарената риза на Лъки. Той все им предлагаше якето, но те си бяха харесали ризата. Накрая, когато сметката набъбна, Лъки шитна шаренията и много бира изпихме благодарение на дрешката. Благодетелят ни обаче, остана гол до кръста и всичко щеше да свърши добре, но когато тръгнахме по Малекон, ни спря милицията и каза, че гол до кръста не може, пък и Лъки не бе кой знае какъв секс символ в телосложението! Облече Лъчезар Лазаров якето и цяла вечер се потИ в центъра на Хавана, навлечен с кожено яке, което трябва да е чувствал като огромна влажна прегръдка.
Лъки Лучиано бе абсолютен неудачник, но не съдбата имаше пръст в това, а активното участие на самия моторист в премеждията, които го сполетяваха...
Един съвипускник бе блъснат от кола. Трийсе години минаха оттогава, а той все куца. Абе, викаме му, виж Алтъпармаков - от третия етаж падна още в Морското, сума чаркове от ходовия механизъм му смениха докторите, а и до днес като кон тича по магазините да дебне промоции, че и мъкне купеното пеш през целия град с една раница на гърба. Алтъто е бамбашка работа, оправдава се блъснатият, той и от Айфеловата кула да падне, пак ще препуска по магазините, защото се е родил късметлия.
Понякога си мисля, че цялата световна литературна класика винаги е отреждала на нас - моряците, ролята на неудачници. Ще цитирам английския класик Едмънд Спенсър, живял в края на 16-и век:
В море от черна скръб и мъка се носи крехката ми ладия.
Далеч съм от надежда и от светъл лъч.
Защо понасям тези удари жестоки,
защо пред мен се сключват черни планини,
заплашващи да ме погълнат в своя мрак?
Морякът и мой приятел Алекси Филипов пък твърдеше, че ние - моряците, и за аутсайдери не ставаме, защото сме си прости сайдери...
Спомням си съвипускника Гого Манолов, с челото му, отрано плъзнало нагоре към темето, нарочен за неудачник, но винаги весел и усмихнат авер, какъвто всъщност бе и Лъки от стария „Вола“. Когато се обадих на Гого да му съобщя, че наш общ приятел, отнесен също като него, е починал, той замълча и помислих, че се е пренесъл в спомените си за времето в Морското, но в следващия миг чух:
- Пешков, приятелите не умират!
Неудачници ли...
Помъчих се да уточня, че починалият всъщност се бе самоубил и аз също имам право да тъгувам, защото с него бяхме съученици още преди Морското, и по тази причина мога да го нарека мой приятел...
- Той беше МОЙ приятел - прекъсна ме Гого Манолов, - а за теб беше човек, когото си познавал цял живот.
Не възразих, защото това бе истината, но защо не бях я проумял толкова години!
В живота има неща, които можеш да промениш - теглото си, външността си, дори името си - но ако си неудачник, то е за цял живот.
В пети курс на Морското, докато няколко курсанти от 522-ро четяхме за държавни изпити в класната стая, някой се обади, че ние сме единствените, които цели пет години никога не сме отивали на консултации, по кабинети, зали и дупки, за по-добра подготовка и по-високи оценки. Решихме да се снимаме,
„Вола“, 1975 - Лъки и Танина са в левия край на двете редици.
Малекон - жегата се усеща и от снимката.
Между Киро Дългото и Петко Дългия, дребосъци като мен и Ники Събев винаги се чувстват неудачно.
С Васко Владев удачно пийнали пред храма ...
С приятеля ми Станко.
Чак пък непригодна ...
написах подходящ лозунг на черната дъска, а по време на аранжировката и заснемането, изпълних с ножовка на стъклено шише „симфония за обикновения курсант“. Ако тогава бях на днешния си акъл, трябваше да взема китарата и по време на церемонията щеше а звучи „Неудачник блус“, а от съседните класни отделения щяхме да извикаме Гого и Приятели, които със сигурност като нас са се спотайвали по класните стаи, за да играят табла, четат романи или просто да мързелуват.
На моя приятел Станко се падна няколко години да изучава в Москва политически дисциплини за военния флот. Жаля го за скучните науки, които е бил принуден да изучава, а той ми вика, че това нищо не е. Част от колегите му идвали от ленинградското военноморско подводничарско училище с абревиатура ВВМУПП и всички произнасяли последните букви „за Песни и Пляски“!
Роден съм в малко градче, в нарочения за западнал и нуждаещ се от допълнително внимание северозапад. Това бе цивилизованата характеристика за райони, които предлагат повече проблеми, отколкото решения, а и до днес не съм забелязал допълнителното внимание да е дало някакви резултати. Благородно завиждах на момчетата, родени в столицата и големите български градове, но мисля, че за доброто име на родината сме допринесли и ние, хората от малки селца и градчета.
Защото и ние като другите носехме в сърцето си спомена и представата за България. Това беше, а и до някаква степен си оставаше идеал, дори и само като сантиментална и абстрактна представа.
Но отвъд носталгията, малките градчета доминираха по-голямата част от историята на българския жизнен опит; в стотиците едикойси град или село, като Михайловград и близкото Ново село, пръснати по цялата страна и обградени от малки ниви и ферми, се формираше българската идея. Ние не бяхме продукт на специални кръжоци, курсове и спортни зали и още помнехме производствената гимнастика по радиото: „Коленете високо и дълбоко вдишване“ ...
Зная, че столичани трудно ще ме разберат. Да си роден в село Мала Кутловица, си бе направо проклятие, но учих във ВНВМУ „Вапцаров“, а на село живеех на единствената селска улица, която също се казваше „Вапцаров“.
Наско Николов от Клуба пък е роден в Скопие. Горе долу - бива, но днес живее на улица „Лерин“, а град Лерин е родното място на дядо му. Съдба!
Прекрасният ми съвипускник Васко Владев е роден в село Върбово, Смолянско. Той дълги години плава, а накрая работи в голяма пловдивска ТЕЦ. Неотдавна ми се обади от ... Върбово! Живее в тишината и самотата на родното си село...
Помня един велик филм на режисьора Джон Хюстън от 1961-а с участието на Кларк Гейбъл и Мерилин Монро. Казва се „Мисфитс”, ще рече „Непригодните”, и разказва за група неудачници, които се опитват да съхранят каквото е останало от достойнството им. Впрочем, Гейбъл не доживя до премиерата, а Мерилин устиска само една година след това ...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
На моя приятел Станко се падна няколко години да изучава в Москва политически дисциплини за военния флот. Жаля го за скучните науки, които е бил принуден да изучава, а той ми вика, че това нищо не е. Част от колегите му идвали от ленинградското военноморско подводничарско училище с абревиатура ВВМУПП и всички произнасяли последните букви „за Песни и Пляски“!
Роден съм в малко градче, в нарочения за западнал и нуждаещ се от допълнително внимание северозапад. Това бе цивилизованата характеристика за райони, които предлагат повече проблеми, отколкото решения, а и до днес не съм забелязал допълнителното внимание да е дало някакви резултати. Благородно завиждах на момчетата, родени в столицата и големите български градове, но мисля, че за доброто име на родината сме допринесли и ние, хората от малки селца и градчета.
Защото и ние като другите носехме в сърцето си спомена и представата за България. Това беше, а и до някаква степен си оставаше идеал, дори и само като сантиментална и абстрактна представа.
Но отвъд носталгията, малките градчета доминираха по-голямата част от историята на българския жизнен опит; в стотиците едикойси град или село, като Михайловград и близкото Ново село, пръснати по цялата страна и обградени от малки ниви и ферми, се формираше българската идея. Ние не бяхме продукт на специални кръжоци, курсове и спортни зали и още помнехме производствената гимнастика по радиото: „Коленете високо и дълбоко вдишване“ ...
Зная, че столичани трудно ще ме разберат. Да си роден в село Мала Кутловица, си бе направо проклятие, но учих във ВНВМУ „Вапцаров“, а на село живеех на единствената селска улица, която също се казваше „Вапцаров“.
Наско Николов от Клуба пък е роден в Скопие. Горе долу - бива, но днес живее на улица „Лерин“, а град Лерин е родното място на дядо му. Съдба!
Прекрасният ми съвипускник Васко Владев е роден в село Върбово, Смолянско. Той дълги години плава, а накрая работи в голяма пловдивска ТЕЦ. Неотдавна ми се обади от ... Върбово! Живее в тишината и самотата на родното си село...
Помня един велик филм на режисьора Джон Хюстън от 1961-а с участието на Кларк Гейбъл и Мерилин Монро. Казва се „Мисфитс”, ще рече „Непригодните”, и разказва за група неудачници, които се опитват да съхранят каквото е останало от достойнството им. Впрочем, Гейбъл не доживя до премиерата, а Мерилин устиска само една година след това ...
Сл. ПЕШКОВ - моряк