НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ТРИЛЪРЪТ
Първата книга, която прочетох, а не ми я прочетоха, бе трилър. Самата книга се казваше „Фантомът на операта” и имаше много „трил” фасон. По онова време (1950-а) най-много харесвах книгите на издателство „Модерна домакиня”. Само не се усмихвайте, защото те бяха жестоки, оръфани криминалета от слепени изрезки от вестник или списание. Това ги правеше апокрифни от онзи трил вид, за който споменах. Предполагам, че „Модерна домакиня” е било издание за мода и женски съвети, но за да разширят пазара и читателите си, те са отпечатвали по страниците си и цели книги от известни писатели или поредици.
Тези книги са се помествали в долния край на списанието, така че след отрязване, лепене и шиене, абонатът да се сдобие евтино с нашумял роман. Баща ми със сигурност е бил абонат на списанието, защото от оцелелите страници съм чел стихове на Багряна, Мара Белчева, Ем. Попдимитров (там „срещнах” Ирен), Дора Габе. Белетристиката също бе преимуществено женска: Анна Каменова, Ф. Попова-Мутафова и Калина Малина, но се срещаха и Св. Минков, и Константин Константинов. Някои от творбите бяха без подпис, а повечето от авторите ползваха красиви и звучни псевдоними. Това внасяше допълнителен трил в спокойното женско списание. „Оперният фантом” обаче си имаше автор - Гастонъ Льору. Много трил звучи!
Горките чуждоезични автори. Анонимните преводачи бяха осакатили някои от тях, а други - наивно побългарили, но и на това бях благодарен, защото къде другаде по онова време можех да „срещна” Алфонс Доде, М. Слепцова, Селма Лагерльоф, Франсоа Копе и О, Хенри.
Неотдавна си изтеглих сборник разкази на Гастон Льору (1868 - 1927) и с радост констатирах, че всички герои „в сянка” са моряци. Сборникът носи интригуващото заглавие „Златната секира” и ето как започват някои от разказите:
„Жената с кадифената панделка на шията”:
-Казвате, че всички истории за корсикански вендети си приличали! - възкликна бившият капитан на далечно плаване Гобер, като се взря в стария капитан Мишел.
„Вечерята на бюстовете”:
-Капитан Мишел имаше само една ръка и с нея държеше лулата си. Беше стар морски вълк, запознах се с него и с четирима други морски вълци привечер, докато си пиехме веднъж питиетата пред едно кафене край старото тулонско пристанище.
„Коледата на малкия Венсан-Венсан”:
-Той изглеждаше дори по-стар морски вълк от Зензен, дето се бе мотал двайсет години с крайбрежната флота из китайските морета, от Дора (бившия капитан на дълго плаване Дора), от Багател (дето се бе оженил за сиамка), от Шанлио (пустият му Шанлио, който дарил навремето благата на цивилизацията на туземците от Западна Африка между Нигер и Конго), от капитан Мишел (който още помнеше вкуса на човешкото месо след историята, свързана с няколкоседмичния престой на корабокрушенски сал, където бедстващите се поизяли малко един друг и се завърнали кой без ръце, кой без крака).
„Ужасяващата странноприемница”:
-Бях двайсет години капитан на дълго плаване, за да спазя семейната традиция и защото старците така искаха, ама от самото начало направо ме хващаше морска болест при тая мисъл.
Бива го Льору нали, Читателю! Той никога не е бил моряк, дори не е роден край морето, а във влак през 1868 г. Ама какво тънко познаване на нашата гилдия и какво типично моряшко чувство за хумор!
Когато Андрю Лойд Уебър създаде мюзикъл по „Фантомът на Операта” не можех да се нагледам по света на страховитите афиши за представлението. После изгледах и различните филмови версии на „Фантомът” и „Мистерията на жълтата стая”. Почувствах се горд, че съм отдавнашен съмишленик с такива велики творци като Марсел Л'Ербие, Луи Дакен, Брайън Де Палма и Дарио Ардженто - все майстори на трилъра.
Някой може да попита защо всички моряци си падат по трилърите. Мисля, че тази страст идва от професията ни: работим в атмосфера на силно напрежение, безпокойство, тревожно очакване и непреодолима живото-застрашаваща опасност - все елементи на класическия трилър. Да, ама между пишещите моряци няма нито един автор на трилъри. Единствен приятелят ми - главният механик Алекси Филипов - още приживе издаде един чисто морски трилър, с елементи на хумор и самоирония, каквито, ако се позамислим, присъстват и в класиката „Фантомът на операта”. Алекси написа „Червеният кабел” цели десет години преди издаването му и дълго бях обикалял с ръкописа из софийските издателства, молейки маститите писатели да отпечатат първия български морски трилър. Тези писатели бяха мои приятели, но все ме насочваха (може би правилно) към Панко Анчев - главен редактор на варненското издателство „Георги Бакалов”. Нищо общо обаче нямаше между Алекси и Панко, и „Червеният кабел” чака дълго, докато през 1993-а уважаваната от мен издателска къща „Бард” го издаде с финансовата подкрепа на БМФ. Нептун дълги години със здраве и успехи да ги дарява!
Много години минаха, а Алекси си остана единственият моряк, написал и издал трилър. Затова, в негова памет, ще разкажа история, която започва страшно, после става смешна и завършва философски. Досущ като моряшка съдба. И като самият Алекси.
По онова време АйеСеМ кода още не беше измислен, не бяха почнали да ни плашат и с МАРПОЛ-а, корабите спокойно се застояваха по пристанищата, защото там нищо не ги заплашваше, така че и АйеСПиеС-а още го нямаше. Стояхме на някакъв забутан кей в централното Варненско пристанище с кораб „Гоце Делчев”, в очакване да отплаваме за Далечния Изток. Бяхме изкарали почти половин година по ремонти и товарене във Варна, затова голяма част от екипажа бе сменен преди предстоящия дълъг рейс. Аз дори бях успял да сляза по време на престоя, да изкарам годишния си отпуск и сега отново да се върна на кораба. Вечерта екипажът се отдаде на тъжен прощален запой преди отплаването.
Кеят бе не само забутан, но и неработен, мрачен и тъжен. По едно време свърши мезето и готвачът излезе. Той бе от новите и не бе от приказливите, затова решихме, че отива до камбуза. Мина повече от час и някои вече бяха направили главите, когато готвачът се появи на вратата на салета. Стори ми се малко разчорлен, но после видях, че в ръката си държи отрязана вълча глава. От главата капеше кръв… Това от какво животно е главата, го уточни после самият готвач, защото в началото някои заложиха на куче. Единодушни бяхме само в едно - това не беше мезе...
Първата книга, която прочетох, а не ми я прочетоха, бе трилър. Самата книга се казваше „Фантомът на операта” и имаше много „трил” фасон. По онова време (1950-а) най-много харесвах книгите на издателство „Модерна домакиня”. Само не се усмихвайте, защото те бяха жестоки, оръфани криминалета от слепени изрезки от вестник или списание. Това ги правеше апокрифни от онзи трил вид, за който споменах. Предполагам, че „Модерна домакиня” е било издание за мода и женски съвети, но за да разширят пазара и читателите си, те са отпечатвали по страниците си и цели книги от известни писатели или поредици.
Тези книги са се помествали в долния край на списанието, така че след отрязване, лепене и шиене, абонатът да се сдобие евтино с нашумял роман. Баща ми със сигурност е бил абонат на списанието, защото от оцелелите страници съм чел стихове на Багряна, Мара Белчева, Ем. Попдимитров (там „срещнах” Ирен), Дора Габе. Белетристиката също бе преимуществено женска: Анна Каменова, Ф. Попова-Мутафова и Калина Малина, но се срещаха и Св. Минков, и Константин Константинов. Някои от творбите бяха без подпис, а повечето от авторите ползваха красиви и звучни псевдоними. Това внасяше допълнителен трил в спокойното женско списание. „Оперният фантом” обаче си имаше автор - Гастонъ Льору. Много трил звучи!
Горките чуждоезични автори. Анонимните преводачи бяха осакатили някои от тях, а други - наивно побългарили, но и на това бях благодарен, защото къде другаде по онова време можех да „срещна” Алфонс Доде, М. Слепцова, Селма Лагерльоф, Франсоа Копе и О, Хенри.
Неотдавна си изтеглих сборник разкази на Гастон Льору (1868 - 1927) и с радост констатирах, че всички герои „в сянка” са моряци. Сборникът носи интригуващото заглавие „Златната секира” и ето как започват някои от разказите:
„Жената с кадифената панделка на шията”:
-Казвате, че всички истории за корсикански вендети си приличали! - възкликна бившият капитан на далечно плаване Гобер, като се взря в стария капитан Мишел.
„Вечерята на бюстовете”:
-Капитан Мишел имаше само една ръка и с нея държеше лулата си. Беше стар морски вълк, запознах се с него и с четирима други морски вълци привечер, докато си пиехме веднъж питиетата пред едно кафене край старото тулонско пристанище.
„Коледата на малкия Венсан-Венсан”:
-Той изглеждаше дори по-стар морски вълк от Зензен, дето се бе мотал двайсет години с крайбрежната флота из китайските морета, от Дора (бившия капитан на дълго плаване Дора), от Багател (дето се бе оженил за сиамка), от Шанлио (пустият му Шанлио, който дарил навремето благата на цивилизацията на туземците от Западна Африка между Нигер и Конго), от капитан Мишел (който още помнеше вкуса на човешкото месо след историята, свързана с няколкоседмичния престой на корабокрушенски сал, където бедстващите се поизяли малко един друг и се завърнали кой без ръце, кой без крака).
„Ужасяващата странноприемница”:
-Бях двайсет години капитан на дълго плаване, за да спазя семейната традиция и защото старците така искаха, ама от самото начало направо ме хващаше морска болест при тая мисъл.
Бива го Льору нали, Читателю! Той никога не е бил моряк, дори не е роден край морето, а във влак през 1868 г. Ама какво тънко познаване на нашата гилдия и какво типично моряшко чувство за хумор!
Когато Андрю Лойд Уебър създаде мюзикъл по „Фантомът на Операта” не можех да се нагледам по света на страховитите афиши за представлението. После изгледах и различните филмови версии на „Фантомът” и „Мистерията на жълтата стая”. Почувствах се горд, че съм отдавнашен съмишленик с такива велики творци като Марсел Л'Ербие, Луи Дакен, Брайън Де Палма и Дарио Ардженто - все майстори на трилъра.
Някой може да попита защо всички моряци си падат по трилърите. Мисля, че тази страст идва от професията ни: работим в атмосфера на силно напрежение, безпокойство, тревожно очакване и непреодолима живото-застрашаваща опасност - все елементи на класическия трилър. Да, ама между пишещите моряци няма нито един автор на трилъри. Единствен приятелят ми - главният механик Алекси Филипов - още приживе издаде един чисто морски трилър, с елементи на хумор и самоирония, каквито, ако се позамислим, присъстват и в класиката „Фантомът на операта”. Алекси написа „Червеният кабел” цели десет години преди издаването му и дълго бях обикалял с ръкописа из софийските издателства, молейки маститите писатели да отпечатат първия български морски трилър. Тези писатели бяха мои приятели, но все ме насочваха (може би правилно) към Панко Анчев - главен редактор на варненското издателство „Георги Бакалов”. Нищо общо обаче нямаше между Алекси и Панко, и „Червеният кабел” чака дълго, докато през 1993-а уважаваната от мен издателска къща „Бард” го издаде с финансовата подкрепа на БМФ. Нептун дълги години със здраве и успехи да ги дарява!
Много години минаха, а Алекси си остана единственият моряк, написал и издал трилър. Затова, в негова памет, ще разкажа история, която започва страшно, после става смешна и завършва философски. Досущ като моряшка съдба. И като самият Алекси.
По онова време АйеСеМ кода още не беше измислен, не бяха почнали да ни плашат и с МАРПОЛ-а, корабите спокойно се застояваха по пристанищата, защото там нищо не ги заплашваше, така че и АйеСПиеС-а още го нямаше. Стояхме на някакъв забутан кей в централното Варненско пристанище с кораб „Гоце Делчев”, в очакване да отплаваме за Далечния Изток. Бяхме изкарали почти половин година по ремонти и товарене във Варна, затова голяма част от екипажа бе сменен преди предстоящия дълъг рейс. Аз дори бях успял да сляза по време на престоя, да изкарам годишния си отпуск и сега отново да се върна на кораба. Вечерта екипажът се отдаде на тъжен прощален запой преди отплаването.
Кеят бе не само забутан, но и неработен, мрачен и тъжен. По едно време свърши мезето и готвачът излезе. Той бе от новите и не бе от приказливите, затова решихме, че отива до камбуза. Мина повече от час и някои вече бяха направили главите, когато готвачът се появи на вратата на салета. Стори ми се малко разчорлен, но после видях, че в ръката си държи отрязана вълча глава. От главата капеше кръв… Това от какво животно е главата, го уточни после самият готвач, защото в началото някои заложиха на куче. Единодушни бяхме само в едно - това не беше мезе...
На борда на „Гоце Делчев“ (в „Тексим“ - „Аргус“): „Хубаво почнахме с отрязана вълча глава, а я докарахме до нецензурни псувни и лемурски дупета“... Картината е нарисувана от корабния агент Димчо ПИШМАНОВ (1953 - 2020 г.).
Гастон Льору и „Фантомът“.
Книгата, която Алекси надписа.
1929-а. Английският вариант на „Модерна домакиня“.
Интригуващата корица и мекият хумор в псевдонима на Алекси Филипов.
Мюзикълът по „Фантомът“.
Януари, 2021-а. Този филм сме го играли на кораба преди половин век!
Указ № 345 от 19 февруари 1970 г. на Президиума на Народното събрание, с който моторният кораб „Аргус“ получава името „Гоце Делчев“.
Отплавахме в късния следобед и главите ни се бяха пооправили, а когато няколко моряка ме попитаха какво стана с отрязаната глава, странни спомени изплуваха в съзнанието ми. Не помнех, пък и не знаех нищо конкретно, но неясен спомен човъркаше мозъка ми, защото там наистина се мяркаше отрязана глава, от която капе кръв по прага, линолеума и масата в салета.
След Босфора и Дарданелите главите ни съвсем се избистриха и някой пак подхвана темата с отрязаната глава, но готвачът бачкаше по цял ден в кухнята, а на Гибралтар пак се отрязахме и чак на траверс на Кабо Верде, един камериер отново заприказва за кръвта по канижела, салета и масата. Трябвало да чисти за контролата, та затова. Готвачът почти не го виждахме, но някои мотористи по време на вахта „четири - осем” бяха си лафили с него през ранните самотни утрини. Един от тях ни каза, че готвачът бил зоотехник по професия, после се уточни - ветеринар, а накрая мотористът ни светна, че последното му работно място бил варненският зоопарк. Какви трилър фенове са моряците: Някой пусна слух, че готвачът в нощта преди отплаването, на пияна глава, е заклал вълка от Зоологическата градина. Не че ни пукаше за животното, но и по моряшките стандарти, вълк за мезе - не бива! Слухът обикаляше канижели и салети (виж Алекс Филпи), но готвачът продължаваше да мълчи. Наложи се Капитана да го викне „на килимчето” и там някои от слуховете се оказаха верни и най-вече тези за бившата професия и последното работно място. Само дето вълкът бил умрял от естествена смърт в деня преди отплаването и готвачът бил извикан за оформяне на сакралния документ и последни процедури с вълчето тяло...
От първото индийско пристанище „колячът на вълци” си купи двойка папагали, но те мълчаха, докато индийската майна, закупена пак от там, говореше непрекъснато и такива псувни бе научила от зоотехника, че си отдъхнахме, когато я откраднаха във Виетнам и спряхме да чуваме глупостите й. То и виетнамците щяха да ги слушат, но нали нямаше да ги разбират. Да, но от Виетнам готвачът се сдоби с малко мече. Тук вече се намеси корабното ръководство - мечето нямаше да е вечно мъничко, нали? До края на рейса кабината на готвача обитаваха кучета, гълъби и два лемура. Тия, последните, само се пулеха и изобщо не се движеха. Някой натри дупетата им с люта чушка и те цяла седмица препускаха по палуби и канижели. Кръстихме ги Марио и Клей - на Андрети и Регацони - велики автомобилни пилоти по онова време.
Нали ви казах: Хубаво почнахме с отрязана вълча глава, а я докарахме до нецензурни псувни и лемурски дупета...
Свършвам, че кой знае къде още може да се озовем...
Изминаха тридесет години от деня, в който получих от самия автор, първия български морски трилър. Корицата и до днес е запазена, но страниците силно пожълтяха и сега книгата изглежда досущ като „Фантомът на операта”, издаден от „Модерна домакиня”, първият трилър, който прочетох в живота си...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
След Босфора и Дарданелите главите ни съвсем се избистриха и някой пак подхвана темата с отрязаната глава, но готвачът бачкаше по цял ден в кухнята, а на Гибралтар пак се отрязахме и чак на траверс на Кабо Верде, един камериер отново заприказва за кръвта по канижела, салета и масата. Трябвало да чисти за контролата, та затова. Готвачът почти не го виждахме, но някои мотористи по време на вахта „четири - осем” бяха си лафили с него през ранните самотни утрини. Един от тях ни каза, че готвачът бил зоотехник по професия, после се уточни - ветеринар, а накрая мотористът ни светна, че последното му работно място бил варненският зоопарк. Какви трилър фенове са моряците: Някой пусна слух, че готвачът в нощта преди отплаването, на пияна глава, е заклал вълка от Зоологическата градина. Не че ни пукаше за животното, но и по моряшките стандарти, вълк за мезе - не бива! Слухът обикаляше канижели и салети (виж Алекс Филпи), но готвачът продължаваше да мълчи. Наложи се Капитана да го викне „на килимчето” и там някои от слуховете се оказаха верни и най-вече тези за бившата професия и последното работно място. Само дето вълкът бил умрял от естествена смърт в деня преди отплаването и готвачът бил извикан за оформяне на сакралния документ и последни процедури с вълчето тяло...
От първото индийско пристанище „колячът на вълци” си купи двойка папагали, но те мълчаха, докато индийската майна, закупена пак от там, говореше непрекъснато и такива псувни бе научила от зоотехника, че си отдъхнахме, когато я откраднаха във Виетнам и спряхме да чуваме глупостите й. То и виетнамците щяха да ги слушат, но нали нямаше да ги разбират. Да, но от Виетнам готвачът се сдоби с малко мече. Тук вече се намеси корабното ръководство - мечето нямаше да е вечно мъничко, нали? До края на рейса кабината на готвача обитаваха кучета, гълъби и два лемура. Тия, последните, само се пулеха и изобщо не се движеха. Някой натри дупетата им с люта чушка и те цяла седмица препускаха по палуби и канижели. Кръстихме ги Марио и Клей - на Андрети и Регацони - велики автомобилни пилоти по онова време.
Нали ви казах: Хубаво почнахме с отрязана вълча глава, а я докарахме до нецензурни псувни и лемурски дупета...
Свършвам, че кой знае къде още може да се озовем...
Изминаха тридесет години от деня, в който получих от самия автор, първия български морски трилър. Корицата и до днес е запазена, но страниците силно пожълтяха и сега книгата изглежда досущ като „Фантомът на операта”, издаден от „Модерна домакиня”, първият трилър, който прочетох в живота си...
Сл. ПЕШКОВ - моряк