НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СРЕДНОЩЕН ФЛИРТ (РАЗКАЗ)
Редиците на флота ни ежегодно се попълваха с нови и различни по клас кораби. Така, освен към традиционната амалгама от танкери, карго, траулери и пасажерски, се добавяха контейнеровози, ло-ро, ро-ро и други типове. Екипажите предимно се набираха от плавсъстава на Параходството, където основно се „ковяха“ или „дялкаха“ така нужните специалисти. И по силата на стеклите се обстоятелства, в един ранен мързелив следобед на лятото, откъм коридора домашният телефон иззвъня някак неочаквано и странно. Стрелките на стенният часовник, реплика на радиовахтен, недоумяващо се прескачаха в червеният сектор, намеквайки за пикът на свещения Адмиралтейски час? Този факт накара мъничката сигнална лампичка, забутана в някоя гънка на съдържанието над ушите ми, да светне. Разполагах с още няколко секунди на условен рефлекс и логическо мислене, докато стана от дивана, изляза в коридора и вдигна слушалката.
На кого ли притрябвах баш сега? Но първият и винаги най-верен отговор е бил: За какво го канят магарето на сватба? - за работа! Да носи чеиза на булката! Познах без жокер! Търсеше ме кадровикът на плавсъстава. Офертата, поднесена с лишен от емоции глас беше такава, че щеше да е пълна глупост, ако я откажех. Докато държах слушалката, мислено се простих с отпуската и настъпващото лято и дадох съгласие. В късния следобед се спуснах до „Кадри“, взех заповедта и записката и на другият ден се насадих в служебният автобус за Бургас. След обичайните спирки-капии за кафенце или биричка, малко преди обед се изсипах благополучно на кея в западното пристанище. Тихата огледална вода лениво отразяваше корпуса на кораба, боядисан в светло „о дьо нил“, застанал на котва и кърма. Приличаше ми на авионосец в предполетна подготовка, тъй като горната палуба беше по-широка от бордовете а ремаркетата се подреждаха като самолети.
По рампата постоянно излизаха или качваха влекачи, мъкнещи огромните прицепи, а лифтът ги вдигаше или спускаше, като цялата тази операция се съпровождаше от оглушителното дрънчене на сигналните звънци и проблясъците на червените лампи. Вътре в огромният гараж проблясъците на сигналните лампи пробождаха в жълто и червено мъглата от синкавия дим на работещите „термокинги“ и създаваха илюзия на атмосфера в претъпкана плажна дискотека. Тук какофонията на децибелите от съчетаната работа на винтовертите с които натягаха талрепите от лашинга, моторите, термокингите и вентилаторите твърдо убиваха дискотечните си събратя от „Слънчака“. Дори кратко застояване без антифони носеше риска да осакатееш слухово.
След натоварване всичко щеше да е по-различно, но темпът на работа следваше своят динамичен ритъм. Бригадата укрепваше ремаркетата, а виковете и псувните си пробиваха път в работната атмосфера на задушевното общуване. Изкачих се до жилищната палуба и се нанесох в освободената кабина. Колегата, когото щях да сменям, спешно си беше изнесъл партакешите и делегирал правата по приемане на дежурният помощник. Тук се знаеха отдавна, само аз бях нов. Набързо ми обясниха какво трябва да правя и къде е салета. Като начало това беше достатъчно, тъй като колегите бяха много приветливи и отзивчиви. Като членове на екипажа се причисляваха и двамата шофьори на влекачите, „маневристите“ Жоро-Мотовилката и Геша-Биелата: жилави, стари слаботелесни тираджии, кръстосали шосетата на целият Евразийски континент. И те като нас имаха в запас торби с безкрайни случки и истории, та във вахтеното време не се скучаеше. Случихме на конкуренция!
В късния следобед Капитана се качи на борда, разписа съответните документи и „рол де екипаже“. Третият помощник беше улеснен в дългата си разходка до „Карантинна“ и ДИК-а за заверка. Имаше на свое разположение единият влекач „Волво“ (без прицеп), като такси! Вечерта, някъде под водолинията забумтяха двата дизела, качи се пилотът, вдигнахме рампата, отдадоха кърмовите и обрахме котвата. Корабът беше изключително маневрен, два винта с регулируема стъпка, плюс два носови подрулващи. Изнизахме се от западния басейн, снехме пилота около входни фарове и покрай о. Болшевик (дн. Света Анастасия) ударихме камшика за към Босфора и Лимасол. На пролива Капитана не ползваше услугите на пилот, така че го минахме самостоятелно и спокойно поради ранният час и слабото все още движение. Бързо прецапахме Мармара и Дарданелите, отдавна не бях виждал лага да отчита 14,5 - 15 възла! От Кумкале завихме на ляво, покрай Лесбос, между Хиос и Чешме, Самос и Икария, източно от Кос и Родос към Акротири и Лимасол.
Тук отдавна лятото беше в разгара си. Щедро слънце и тюркоазено море! Лодки, платноходки, яхти на чиито лакирани палуби чаровни нимфи излагаха на показ това, що ги е дарила природата. Идилия! Може би тези кратки видения караха много от сухоземните хора да ни завиждат? Едва ли обаче техните очи биха видели вахтения механик, избягал за кратко от „мазата“ до горна палуба. Облечен в изцапан гащеризон, превързал като Рамбо, парцал на челото, да не му смъди потта в очите, отривайки омазнените си пръсти в паклите, да хвърли фаса, за да вдиша порция свеж въздух. Орисията ни на „пампорджии“ и „пътуващи“ изключваше скритите, неафиширани детайли от битието ни.
Към пилотска Лимасол пристигнахме сутринта и от ход застанахме на специализирания кей. Контролата премина като миг и започнаха товаро-разтоварните операции. На кея ни чакаха готовите, натоварени с ранно грозде, прицепи. Изпращачът предвидливо дари на всеки един от нас по щайга с кехлибарен „киш-миш“, с надеждата да не бъркаме в товара за Европа!? Освен стоката, на борда се качиха и пасажери. Последните всъщност се прибираха от гурбет. Подлъгани от пропагандата на скоро затихналата у нас „розова демокрация“ бяха тръгнали неподготвени за „свободният“ свят, нарамили дисагите пълни с инфантилни надежди. Тук не ги бяха посрещнали с бозуки и сувлаки, полято обилно с узаки. Гнилата капиталистическа мушмула се оказала горчива! „Двойно гнила вишна“!, както се бе изцепила една наша позната, по повод цвета на тоалета за абитуриентската рокля. Добре, че предвидливо си бяха купили билети за връщане, докато са имали пари! След три дена, от родна земя, ще можеха отново да кроят оптимистични планове. Дано бяха вдянали нещо!
Тръгването за Понт еуксинос и Бургас стана толкова експедитивно, както и пристигането. След ден и половина вече стоях на палубата под разветия флаг „квебек“. Стисках чантата документи в очакване на катера за санитарната контрола на Дарданелите. „Гастарбайтерите“ се бяха скупчили на палуба юта и от там ме наблюдаваха с нарастващо любопитство. Боцманът се друсна на първата степенка за проверка на щормтрапа и даде знак, че е надеждно закрепен. Катерът ни доближи от дясно и изравни скоростта си с нашата. Дежурният „санитар“ излезе да ме посрещне. Подадох му чантата и скочих след нея съпроводен от възмутителното възклицателно ахване на гурбетчиите, провесени през леерите. Какво ли си помислиха? „Айде, този духна с пълната чанта мангизи“?!
Карантинният инспектор попълни бланката, като пресмяташе дължимата такса на една достолепна антика, механично „Фаци“ с манивела! Ударих печата и му се разписах в счетоводната книга. Натиках квитанциите в чантата, подарих един картон от служебните папироси и излязох от рубката съпроводен от „санитаря“. Нашият боцман, вече заграден от тройка прелюбопитни пасажери, пое чантата и буквално ме издърпа по щормтрапа. Стъпването ми на родната палуба се съпроводи с шумно изпускане на дъх на облекчение. „Този не въза с мангите“!
Бях моментално заграден от тройката, като най-среброкосият от тях държеше да ми измъкне ръката от пищяла, тръскайки я енергично или поне да смачка показалеца и кутрето, вкопчил като с менгеме дланта ми. Така емоционално и радушно той изразяваше гордостта си от срещата и контакта с един достоен българин, не продал татковината за шепа сребърници! Гледах го и едвам се сдържах да не прихна, докато възстановявах кръвообръщението на бедните си пръсти. Тоя гъбаркаше ли се или … трите му дъски се крепяха с два гвоздея?
След около двадесет часа взехме бургаския пилот и зашляпахме към западното крило на порта. Швартовахме се рутинно, контролата не ни забави, защото всеки си знаеше своето. Получи се и заданието за следващият рейс, до Каен, Франция. Разтоварването започна докато още си бай-байкахме с пасажерите. Капитанът слезе с колата на контролата, като ми каза, че отива да си докара неговата „Волга“ и много няма да се бави. Беше към ийкиндия и вече здраво напичаше. Реших набързо да прескоча до бюфета на столовата, където Стефания (Чефи), бюфетчийката, кръстата странжанска „пръчка“, силно наш човек, ни гощаваше без надценка, със студена вносна бира „Будвар“ или „Радебергер“ (Радин Герги) в „дупинца“, хем да вкуси и тя от първото за сезона грозде. Чефито беше много добра християнка и самарянка и вършеше още куп други добри дела. Включително лекуваше и „душевни“ болки. Хит беше станал лафът и към един, отдал се на душевното и „лечение“, хардбрейкър, излязъл да запали цигара след първи рунд: „Гергеее!... ша ма пуфтаргаш ли, или да са огащвам?“
Глътнах едно „дупинци“ и се върнах на хладничко в кабината, да дочакам Капитана. Не след дълго уокито пропука, за да ме информира, че барото вече е на кея. Докато прекося през салета и изляза на кърмата, по рампата вече бавно се катереше черната „Волга“ с еленче. На прима виста си личеше, че в отсъствие на стопанина си, колата споделяше с гларусите и другите пернати, някой забравен кьорсокак. От попаденията на гуано дори не бе пощадено и еленчето. Ариегард беше едно кученце-играчка, което поклащаше главата си в такт с купето. Зад волана стиснат на „два без десет“, надянал тъмни цайси, седеше Капитана. До него се бе разположила представителка на по-добрата половина от човечеството. На главата и се кипреше леко накривена на фантазия, лятна широкопола шапка на цветя и червена кордела.
След малко бях запознат с настоящата спътница в живота му. Нина. Беше симпатяга в златната си възраст, светлокоса с лунички по шията и ръцете. Капитана ме помоли, да не ГИ безпокоя излишно, а само да му се обадя, когато измият „Волгата“, която е оставил в гаража на грижите на боцмана. Надолу по веригата молбата извести съответните ангажирани.
След около час и половина едрата осанка на боцмана зае рамката на вратата. От анти дъждовното му облекло още се стичаха закъснели вадички сапунена вода, която се събираше на малки езерца около жълтите ботуши. Ухилената му физиономия явно подсказваше, че таралясникът е измит и обгрижен като закъсал лорд в частен хоспис. Е, че и бригадата може да приеме на драго сърце една „парса“ за здравето на собственика. За второто не давах гаранция, макар че Капитана беше „ларж“ и с широки пръсти.
Позвъних, според уговорката, и предадох добрия хабер. Барото ми каза, че щом си допият кафето и ще излязат да се поразходят на въздух.
Стоях на рампата без да отдавам чест, когато отражението ми се плъзна по полираното купе и тасовете на „Волга“-та. Еленчето направо щеше да скочи от капака, изкъпано с италиански автошампоан и лакирано с паста „Джонсън енд Джонсън“.
Помощниците си гледаха най-съвестно задълженията, така че моята работа се свеждаше в това, да не им се меся. Корабната видеотека беше достатъчно богата, щото да задоволи и най-капризните киномани и пасажери. В националният ефир пак тъпо се чоплеше поредното дребнотемие, затова си избрах една комедия и така съм задрямал от смях. Някъде към полунощ, полусънен смених стола и пъдарската си поза в салета с меката койка в кабината. И отново се предадох в обятията на Морфея. Сън спомен няма, затова само усетих, че някой леко ме побутва по рамото. Отворих очи и видях над себе си угрижената физиономия на Капитана. Погледнах с все още невиждащи очи часовника си, стрелките бяха легнали в една права? Десет и двадесет или четири без десет или единадесет и двадесет и пет или пет без пет? Но навън все още беше тъмно.
- Чиф, извинявай, кой трябва да е дежурен маневрист от шофьорите ?
Въпроса на Капитана, изречен макар и тихо, окончателно ме разбуди. Станах и машинално нахлузих дънките. Последно си спомних, че Геша, Биелата, ми каза да го търся, ако трябва, в един хладилен прицеп, където щеше да си отспива на рахат.
- Да, Биелата трябва да е. Какво да му кажа?
- Да пали камиона и да ме чака! Ела и ти с нас.
Нахлузих тениската и излязох в канижела. Нина кимна минавайки тихо покрай нас. Видимо зверски уморена отиваше към каютата на капитана. Стъпките на босите и крака оставяха пясъчни следи по тъмната мокетена пътека. Беше без шапката, а косата й стоеше сплъстена и залепнала по шията и деколтето на роклята. В едната си ръка развяваше мокрите еспадрили. Погледнах Капитана, и той беше бос. По краката му до глезените пробляскваха песъчинки. Лентата на спомена ми върна картината доста назад: така се прибирахме от един „Дичовски“ тридневен поход до Шерба. „Зад кърмата прах се вдига“! - беше написал след това един училищен стихоплетец и отнесе седмица арест!
Слязох на кея и отидох до паркинга. Без усилия открих Биелата по работещият термокинг на прицепа. Вратата не беше дръпната до край и от утробата на фургона излизаше приятна хладинка и юнашко хъркане. Регистърът на децибелите напомняше изкачването на Еверест с ловешко балканче. В паузата между два регистъра усуках палеца, облещен от скъсаният чорап на завития през глава Геш. Последва къч и отмятане на завивката. Геша беше натегнат като струна „томастик“!
-Капитана те вика, спешно е, чака на спредера !
Биелата придърпа и нахлузи маратонките си, които гвардейски будуваха до главата му и омайно го приспиваха с аромата на спарени нозе. Не след дълго в леката омара на настъпващата лятна утрин се чу стартирането на мотор, светнаха фаровете и „Волвото“ изпълзя от паркинга и спря пред рампата. Качихме се и се наместихме на одъра отзад.
- Накъде да карам ? - попита Геша и потегли.
- Черноморка, Созопол , в това направление! - уточни маршрута Барото. Че тя стана една, аман ти е работата - продължи изповедта си той. Тръгнахме уж на разходка и реших още от начало да не влизам с „бутонките“ в играта с поетесата. Направихме спирка в капанчето по пътя, на Пасата, ама той нали бил влашка пръчка, а не тропически вятър, демек мамалига. Рибата му прост сафрид, ама панирана с царевично брашно, просто убиец. Пихме по една халба за преглъщане. Бях взел бяло „Ла крима Кристи“. Беше почти тъмно, когато стъпихме на пясъка. Бриза топъл, плясък на вълни. Затрепкаха първите ярки звезди. Изгря луната и прокара пътека. Седнахме на голямата хавлия върху още загретия пясък. Цуни-гуни, мляс-мляс. Отворих бутилката и се отплеснахме поетично. Отначало платонично, сетне физично акробатично. Да ама пясъка жули, та се пренесохме на задната седалка на таралясника. След изчерпване на физичните и поетичните сили, реших, че е време да се прибираме. И бам! Греда! И то до ушите! Запалих и подкарах съвсем леко. Ядец! Мръдна малко напред и се дръпна като магаре на мост. Дадох заден! Същата работа. Амбицирах се, но стана още по-зле! Затънах до праговете! Нина се уплаши и се сви на задната седалка. Не мога да я изгоня! Реших да подложа постелките. Кутик! „Танкът“ се беше самоокопал?! Гледам и времето напредва, беше вече към два. Дааа, прав излезе онзи чукча в тайгата - НАДА ТРАКТОР! Наоколо НИКОЙ! Тръгнахме! Как да я зарежа сама? И никой не ти спира. В два посред нощ. По топлият асфалт, боси!...
- О-о-оо-п! Намали! Тук май беше, на тази отбивка - прекъсна монолога си Капитана. - Тъмно беше, ама ей това ударено от мълния дърво го запомних.
Биелата завъртя волана и се заспускахме по неравният път през поляната към морето. След малко излязохме на широката пясъчна дюна. Някъде по средата на плажа, изгряващото слънце си играеше с отблясъци върху стъклата на „Волгата“. Приближихме на около четири, пет метра и слязохме да завържем теглича. От задното стъкло, захлюпена до кученцето, ни гледаше засрамено широкополата шапка с корделата. Постелките стояха разхвърляни наоколо, обърнали гръб … също от срам.
- Ръгам ти го на флирта! - промърмори Капитана, като срита ядосано едната постелка и се наведе да закачи шегела на колана.
Капитан Росен ЛОДОЗОВ
Илюстрации: Христо Н. БОТЕВ / De Botte
Редиците на флота ни ежегодно се попълваха с нови и различни по клас кораби. Така, освен към традиционната амалгама от танкери, карго, траулери и пасажерски, се добавяха контейнеровози, ло-ро, ро-ро и други типове. Екипажите предимно се набираха от плавсъстава на Параходството, където основно се „ковяха“ или „дялкаха“ така нужните специалисти. И по силата на стеклите се обстоятелства, в един ранен мързелив следобед на лятото, откъм коридора домашният телефон иззвъня някак неочаквано и странно. Стрелките на стенният часовник, реплика на радиовахтен, недоумяващо се прескачаха в червеният сектор, намеквайки за пикът на свещения Адмиралтейски час? Този факт накара мъничката сигнална лампичка, забутана в някоя гънка на съдържанието над ушите ми, да светне. Разполагах с още няколко секунди на условен рефлекс и логическо мислене, докато стана от дивана, изляза в коридора и вдигна слушалката.
На кого ли притрябвах баш сега? Но първият и винаги най-верен отговор е бил: За какво го канят магарето на сватба? - за работа! Да носи чеиза на булката! Познах без жокер! Търсеше ме кадровикът на плавсъстава. Офертата, поднесена с лишен от емоции глас беше такава, че щеше да е пълна глупост, ако я откажех. Докато държах слушалката, мислено се простих с отпуската и настъпващото лято и дадох съгласие. В късния следобед се спуснах до „Кадри“, взех заповедта и записката и на другият ден се насадих в служебният автобус за Бургас. След обичайните спирки-капии за кафенце или биричка, малко преди обед се изсипах благополучно на кея в западното пристанище. Тихата огледална вода лениво отразяваше корпуса на кораба, боядисан в светло „о дьо нил“, застанал на котва и кърма. Приличаше ми на авионосец в предполетна подготовка, тъй като горната палуба беше по-широка от бордовете а ремаркетата се подреждаха като самолети.
По рампата постоянно излизаха или качваха влекачи, мъкнещи огромните прицепи, а лифтът ги вдигаше или спускаше, като цялата тази операция се съпровождаше от оглушителното дрънчене на сигналните звънци и проблясъците на червените лампи. Вътре в огромният гараж проблясъците на сигналните лампи пробождаха в жълто и червено мъглата от синкавия дим на работещите „термокинги“ и създаваха илюзия на атмосфера в претъпкана плажна дискотека. Тук какофонията на децибелите от съчетаната работа на винтовертите с които натягаха талрепите от лашинга, моторите, термокингите и вентилаторите твърдо убиваха дискотечните си събратя от „Слънчака“. Дори кратко застояване без антифони носеше риска да осакатееш слухово.
След натоварване всичко щеше да е по-различно, но темпът на работа следваше своят динамичен ритъм. Бригадата укрепваше ремаркетата, а виковете и псувните си пробиваха път в работната атмосфера на задушевното общуване. Изкачих се до жилищната палуба и се нанесох в освободената кабина. Колегата, когото щях да сменям, спешно си беше изнесъл партакешите и делегирал правата по приемане на дежурният помощник. Тук се знаеха отдавна, само аз бях нов. Набързо ми обясниха какво трябва да правя и къде е салета. Като начало това беше достатъчно, тъй като колегите бяха много приветливи и отзивчиви. Като членове на екипажа се причисляваха и двамата шофьори на влекачите, „маневристите“ Жоро-Мотовилката и Геша-Биелата: жилави, стари слаботелесни тираджии, кръстосали шосетата на целият Евразийски континент. И те като нас имаха в запас торби с безкрайни случки и истории, та във вахтеното време не се скучаеше. Случихме на конкуренция!
В късния следобед Капитана се качи на борда, разписа съответните документи и „рол де екипаже“. Третият помощник беше улеснен в дългата си разходка до „Карантинна“ и ДИК-а за заверка. Имаше на свое разположение единият влекач „Волво“ (без прицеп), като такси! Вечерта, някъде под водолинията забумтяха двата дизела, качи се пилотът, вдигнахме рампата, отдадоха кърмовите и обрахме котвата. Корабът беше изключително маневрен, два винта с регулируема стъпка, плюс два носови подрулващи. Изнизахме се от западния басейн, снехме пилота около входни фарове и покрай о. Болшевик (дн. Света Анастасия) ударихме камшика за към Босфора и Лимасол. На пролива Капитана не ползваше услугите на пилот, така че го минахме самостоятелно и спокойно поради ранният час и слабото все още движение. Бързо прецапахме Мармара и Дарданелите, отдавна не бях виждал лага да отчита 14,5 - 15 възла! От Кумкале завихме на ляво, покрай Лесбос, между Хиос и Чешме, Самос и Икария, източно от Кос и Родос към Акротири и Лимасол.
Тук отдавна лятото беше в разгара си. Щедро слънце и тюркоазено море! Лодки, платноходки, яхти на чиито лакирани палуби чаровни нимфи излагаха на показ това, що ги е дарила природата. Идилия! Може би тези кратки видения караха много от сухоземните хора да ни завиждат? Едва ли обаче техните очи биха видели вахтения механик, избягал за кратко от „мазата“ до горна палуба. Облечен в изцапан гащеризон, превързал като Рамбо, парцал на челото, да не му смъди потта в очите, отривайки омазнените си пръсти в паклите, да хвърли фаса, за да вдиша порция свеж въздух. Орисията ни на „пампорджии“ и „пътуващи“ изключваше скритите, неафиширани детайли от битието ни.
Към пилотска Лимасол пристигнахме сутринта и от ход застанахме на специализирания кей. Контролата премина като миг и започнаха товаро-разтоварните операции. На кея ни чакаха готовите, натоварени с ранно грозде, прицепи. Изпращачът предвидливо дари на всеки един от нас по щайга с кехлибарен „киш-миш“, с надеждата да не бъркаме в товара за Европа!? Освен стоката, на борда се качиха и пасажери. Последните всъщност се прибираха от гурбет. Подлъгани от пропагандата на скоро затихналата у нас „розова демокрация“ бяха тръгнали неподготвени за „свободният“ свят, нарамили дисагите пълни с инфантилни надежди. Тук не ги бяха посрещнали с бозуки и сувлаки, полято обилно с узаки. Гнилата капиталистическа мушмула се оказала горчива! „Двойно гнила вишна“!, както се бе изцепила една наша позната, по повод цвета на тоалета за абитуриентската рокля. Добре, че предвидливо си бяха купили билети за връщане, докато са имали пари! След три дена, от родна земя, ще можеха отново да кроят оптимистични планове. Дано бяха вдянали нещо!
Тръгването за Понт еуксинос и Бургас стана толкова експедитивно, както и пристигането. След ден и половина вече стоях на палубата под разветия флаг „квебек“. Стисках чантата документи в очакване на катера за санитарната контрола на Дарданелите. „Гастарбайтерите“ се бяха скупчили на палуба юта и от там ме наблюдаваха с нарастващо любопитство. Боцманът се друсна на първата степенка за проверка на щормтрапа и даде знак, че е надеждно закрепен. Катерът ни доближи от дясно и изравни скоростта си с нашата. Дежурният „санитар“ излезе да ме посрещне. Подадох му чантата и скочих след нея съпроводен от възмутителното възклицателно ахване на гурбетчиите, провесени през леерите. Какво ли си помислиха? „Айде, този духна с пълната чанта мангизи“?!
Карантинният инспектор попълни бланката, като пресмяташе дължимата такса на една достолепна антика, механично „Фаци“ с манивела! Ударих печата и му се разписах в счетоводната книга. Натиках квитанциите в чантата, подарих един картон от служебните папироси и излязох от рубката съпроводен от „санитаря“. Нашият боцман, вече заграден от тройка прелюбопитни пасажери, пое чантата и буквално ме издърпа по щормтрапа. Стъпването ми на родната палуба се съпроводи с шумно изпускане на дъх на облекчение. „Този не въза с мангите“!
Бях моментално заграден от тройката, като най-среброкосият от тях държеше да ми измъкне ръката от пищяла, тръскайки я енергично или поне да смачка показалеца и кутрето, вкопчил като с менгеме дланта ми. Така емоционално и радушно той изразяваше гордостта си от срещата и контакта с един достоен българин, не продал татковината за шепа сребърници! Гледах го и едвам се сдържах да не прихна, докато възстановявах кръвообръщението на бедните си пръсти. Тоя гъбаркаше ли се или … трите му дъски се крепяха с два гвоздея?
След около двадесет часа взехме бургаския пилот и зашляпахме към западното крило на порта. Швартовахме се рутинно, контролата не ни забави, защото всеки си знаеше своето. Получи се и заданието за следващият рейс, до Каен, Франция. Разтоварването започна докато още си бай-байкахме с пасажерите. Капитанът слезе с колата на контролата, като ми каза, че отива да си докара неговата „Волга“ и много няма да се бави. Беше към ийкиндия и вече здраво напичаше. Реших набързо да прескоча до бюфета на столовата, където Стефания (Чефи), бюфетчийката, кръстата странжанска „пръчка“, силно наш човек, ни гощаваше без надценка, със студена вносна бира „Будвар“ или „Радебергер“ (Радин Герги) в „дупинца“, хем да вкуси и тя от първото за сезона грозде. Чефито беше много добра християнка и самарянка и вършеше още куп други добри дела. Включително лекуваше и „душевни“ болки. Хит беше станал лафът и към един, отдал се на душевното и „лечение“, хардбрейкър, излязъл да запали цигара след първи рунд: „Гергеее!... ша ма пуфтаргаш ли, или да са огащвам?“
Глътнах едно „дупинци“ и се върнах на хладничко в кабината, да дочакам Капитана. Не след дълго уокито пропука, за да ме информира, че барото вече е на кея. Докато прекося през салета и изляза на кърмата, по рампата вече бавно се катереше черната „Волга“ с еленче. На прима виста си личеше, че в отсъствие на стопанина си, колата споделяше с гларусите и другите пернати, някой забравен кьорсокак. От попаденията на гуано дори не бе пощадено и еленчето. Ариегард беше едно кученце-играчка, което поклащаше главата си в такт с купето. Зад волана стиснат на „два без десет“, надянал тъмни цайси, седеше Капитана. До него се бе разположила представителка на по-добрата половина от човечеството. На главата и се кипреше леко накривена на фантазия, лятна широкопола шапка на цветя и червена кордела.
След малко бях запознат с настоящата спътница в живота му. Нина. Беше симпатяга в златната си възраст, светлокоса с лунички по шията и ръцете. Капитана ме помоли, да не ГИ безпокоя излишно, а само да му се обадя, когато измият „Волгата“, която е оставил в гаража на грижите на боцмана. Надолу по веригата молбата извести съответните ангажирани.
След около час и половина едрата осанка на боцмана зае рамката на вратата. От анти дъждовното му облекло още се стичаха закъснели вадички сапунена вода, която се събираше на малки езерца около жълтите ботуши. Ухилената му физиономия явно подсказваше, че таралясникът е измит и обгрижен като закъсал лорд в частен хоспис. Е, че и бригадата може да приеме на драго сърце една „парса“ за здравето на собственика. За второто не давах гаранция, макар че Капитана беше „ларж“ и с широки пръсти.
Позвъних, според уговорката, и предадох добрия хабер. Барото ми каза, че щом си допият кафето и ще излязат да се поразходят на въздух.
Стоях на рампата без да отдавам чест, когато отражението ми се плъзна по полираното купе и тасовете на „Волга“-та. Еленчето направо щеше да скочи от капака, изкъпано с италиански автошампоан и лакирано с паста „Джонсън енд Джонсън“.
Помощниците си гледаха най-съвестно задълженията, така че моята работа се свеждаше в това, да не им се меся. Корабната видеотека беше достатъчно богата, щото да задоволи и най-капризните киномани и пасажери. В националният ефир пак тъпо се чоплеше поредното дребнотемие, затова си избрах една комедия и така съм задрямал от смях. Някъде към полунощ, полусънен смених стола и пъдарската си поза в салета с меката койка в кабината. И отново се предадох в обятията на Морфея. Сън спомен няма, затова само усетих, че някой леко ме побутва по рамото. Отворих очи и видях над себе си угрижената физиономия на Капитана. Погледнах с все още невиждащи очи часовника си, стрелките бяха легнали в една права? Десет и двадесет или четири без десет или единадесет и двадесет и пет или пет без пет? Но навън все още беше тъмно.
- Чиф, извинявай, кой трябва да е дежурен маневрист от шофьорите ?
Въпроса на Капитана, изречен макар и тихо, окончателно ме разбуди. Станах и машинално нахлузих дънките. Последно си спомних, че Геша, Биелата, ми каза да го търся, ако трябва, в един хладилен прицеп, където щеше да си отспива на рахат.
- Да, Биелата трябва да е. Какво да му кажа?
- Да пали камиона и да ме чака! Ела и ти с нас.
Нахлузих тениската и излязох в канижела. Нина кимна минавайки тихо покрай нас. Видимо зверски уморена отиваше към каютата на капитана. Стъпките на босите и крака оставяха пясъчни следи по тъмната мокетена пътека. Беше без шапката, а косата й стоеше сплъстена и залепнала по шията и деколтето на роклята. В едната си ръка развяваше мокрите еспадрили. Погледнах Капитана, и той беше бос. По краката му до глезените пробляскваха песъчинки. Лентата на спомена ми върна картината доста назад: така се прибирахме от един „Дичовски“ тридневен поход до Шерба. „Зад кърмата прах се вдига“! - беше написал след това един училищен стихоплетец и отнесе седмица арест!
Слязох на кея и отидох до паркинга. Без усилия открих Биелата по работещият термокинг на прицепа. Вратата не беше дръпната до край и от утробата на фургона излизаше приятна хладинка и юнашко хъркане. Регистърът на децибелите напомняше изкачването на Еверест с ловешко балканче. В паузата между два регистъра усуках палеца, облещен от скъсаният чорап на завития през глава Геш. Последва къч и отмятане на завивката. Геша беше натегнат като струна „томастик“!
-Капитана те вика, спешно е, чака на спредера !
Биелата придърпа и нахлузи маратонките си, които гвардейски будуваха до главата му и омайно го приспиваха с аромата на спарени нозе. Не след дълго в леката омара на настъпващата лятна утрин се чу стартирането на мотор, светнаха фаровете и „Волвото“ изпълзя от паркинга и спря пред рампата. Качихме се и се наместихме на одъра отзад.
- Накъде да карам ? - попита Геша и потегли.
- Черноморка, Созопол , в това направление! - уточни маршрута Барото. Че тя стана една, аман ти е работата - продължи изповедта си той. Тръгнахме уж на разходка и реших още от начало да не влизам с „бутонките“ в играта с поетесата. Направихме спирка в капанчето по пътя, на Пасата, ама той нали бил влашка пръчка, а не тропически вятър, демек мамалига. Рибата му прост сафрид, ама панирана с царевично брашно, просто убиец. Пихме по една халба за преглъщане. Бях взел бяло „Ла крима Кристи“. Беше почти тъмно, когато стъпихме на пясъка. Бриза топъл, плясък на вълни. Затрепкаха първите ярки звезди. Изгря луната и прокара пътека. Седнахме на голямата хавлия върху още загретия пясък. Цуни-гуни, мляс-мляс. Отворих бутилката и се отплеснахме поетично. Отначало платонично, сетне физично акробатично. Да ама пясъка жули, та се пренесохме на задната седалка на таралясника. След изчерпване на физичните и поетичните сили, реших, че е време да се прибираме. И бам! Греда! И то до ушите! Запалих и подкарах съвсем леко. Ядец! Мръдна малко напред и се дръпна като магаре на мост. Дадох заден! Същата работа. Амбицирах се, но стана още по-зле! Затънах до праговете! Нина се уплаши и се сви на задната седалка. Не мога да я изгоня! Реших да подложа постелките. Кутик! „Танкът“ се беше самоокопал?! Гледам и времето напредва, беше вече към два. Дааа, прав излезе онзи чукча в тайгата - НАДА ТРАКТОР! Наоколо НИКОЙ! Тръгнахме! Как да я зарежа сама? И никой не ти спира. В два посред нощ. По топлият асфалт, боси!...
- О-о-оо-п! Намали! Тук май беше, на тази отбивка - прекъсна монолога си Капитана. - Тъмно беше, ама ей това ударено от мълния дърво го запомних.
Биелата завъртя волана и се заспускахме по неравният път през поляната към морето. След малко излязохме на широката пясъчна дюна. Някъде по средата на плажа, изгряващото слънце си играеше с отблясъци върху стъклата на „Волгата“. Приближихме на около четири, пет метра и слязохме да завържем теглича. От задното стъкло, захлюпена до кученцето, ни гледаше засрамено широкополата шапка с корделата. Постелките стояха разхвърляни наоколо, обърнали гръб … също от срам.
- Ръгам ти го на флирта! - промърмори Капитана, като срита ядосано едната постелка и се наведе да закачи шегела на колана.
Капитан Росен ЛОДОЗОВ
Илюстрации: Христо Н. БОТЕВ / De Botte
