НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И САМОУБИЙСТВОТО
„Резултатът от всеки живот е смърт.”
Геша Петров - ротен регистратор на смъртните случаи във випуск 1965 - 1970
Няма регистриран случай на самоубийство в наше село. Поне официално. Моята стринка Иванка спря да се храни и месец по-късно почина, но тя гонеше стоте. Нашият съсед Дани, и той умря по собствено желание, но причината бе любовна мъка, а такова животно в Кутловица нЕма. Значи не се е случило! Виж, в селото на Цецо Громошинския, бе пълно с хора, страдащи от суициден комплекс. Ако това ще е някакво оправдание за моя съученик от ТеМеТето и Морското, то и баща му, и брат му, бяха свършили по този начин. И за тримата, съселяните им твърдяха, че слуховете за самоубийство са силно преувеличени, защото „они сАмо са си помогнАли да Умрат”.
Мисля, че стремежът на громшинчани да оправдаят акта на Санко Бръснаро, Бочагата и Цецо, се дължи на популярната в нашия край „громшинска темница”, ще рече - невежество и простотия. Как може да знаят селяните от това село, че велики личности, които са били номер едно за милиони хора по земята, доброволно са избирали смъртта. На друг ги разправяй ти тия! Громшинчани добре помнеха, как недалеч от тяхното село властта бе „самоубила” местния герой Горуня. Не помогнаха и искрените разкази на високопоставени партийни другари, станали „неволни очевидци” на доброволния самоубийствен акт. В някое по-просветено време, Санко и двамата му сина можеха да се превърнат в знаме на народната съпротива срещу комунистическата диктатура. Та нали Людмила Исаева бе съпруга на нашия „градски” Младен Исаев, Иван Бурин е роден в съседното на Громшин село Ребърково, от недалечното село Трудовец е и Николай Ракитин, а за Горуня вече разказах. Но кой, кой да им каже на громшинчани истината за Яворов, Маяковски, Фадеев, Пеньо Пенев и Веселин Андреев? Да не говорим за Дилан Томас, Силвия Плат, Ван Гог и Артур Рубинщайн. За Джанис Джоплин и Джим Морисън няма да отворя и дума! Все хора, които „сАмо са си помогнАли да Умрат”.
Ние, моряците, сме по-зле и от громшинчани. Още в Морското, трима от нашия випуск посегнаха на живота си. Двама от тях - успешно. Това се случваше и в съседните роти, но с по-слаба успеваемост. Тази тъжна традиция продължи и по корабите, но тук неуспешни опити липсваха. Водната шир правеше смъртта леснодостъпна. Имаше и изключения: Жоро Пача се заключи в камбуза, но не посегна на марковия алкохол и за по-сигурно, изпи всичкия син спирт за горене, а Иван Брадата се гръмна с пистолета на граничния турски полицай. Смъртта на онези, които изчезнаха в океана и до днес е забулена в тайнственост, а за някои от тях се носят легенди. Да бяха громшинчани моряците, и до днес техните съселяни щяха да разправят как „изчезнАлите още си плИват из океано, щото един моряк и да сака да се удави, не мое, оти плИвньето му е занаят.”
Интересна интерпретация на моряшкия живот, като вид доброволно самоубийство, прави великия гръцки поет - морякът Никос Кавадиас. Ще цитирам един куплет от „Mal De Depart” в превод на Д. Василев:
Но след като тъй страстно исках да си найда гроба
във някое море далечно, в Индии зелени,
от смърт най-проста ще умра, смърт скучна и банална,
и като всички смъртни и аз ще имам погребение.
Приятелят ми Алекси Филипов - главен механик, моряк и писател, бе близък с известния поет Андрей Германов. Когато го попитах верен ли е слухът, че Германов е направил опит да се самоубие, Алекси призна, че и той е задал същия въпрос на Андрей. Отговорът бил: „За съжаление ние не приключваме живота си със самоубийство, ние самоубийствено живеем.”
Когато стринка ми Иванка реши да прекрати земния си път, отказвайки да се храни, синът й Дарин разтревожен ми се обади във Варна. Само преди година бях разговарял със съпругата на татковия брат. Тя бе на доста години, останала последна от петимата братя и съпругите им. Единствена от тези съпруги, тя бе образована и начетена, без да се фука с това. Тогава тя бе неподвижна, без да е болна от нищо и лежеше кротко в леглото. Обичах я заради веселия й, та чак хаплив характер и се опитвах да я ободря с няколко смешни думи. Тя каза, че ме разбира, но животът й е изгубил смисъл. „Нямам вече желание да съм жива”, така ми каза тя.
След обаждането на Дарин се качих на влака и на другия ден по обяд бях в Мала Кутловица. Стринка ми все така лежеше неподвижна. Взех ръката й и заговорих. Никаква реакция. Синът й ми каза, че от десет дена е така. Изпитах огромна тъга. Така и не успях да се простя с никой от петимата братя и съпругите им. Бях в Морското, а след това - все на плаване. Тя бе последната ми надежда и я помолих да ми даде знак, че ме чува и разбира. Тогава стринка се усмихна за миг и отново се запъти натам, закъдето бе тръгнала. Така успях да се простя с любимата ми стринка - Иванка.
Напоследък в редиците на симпатичните родни суициди се наместиха терористите самоубийци. Пълни идиоти! За тия, дори и громшинчани добра дума няма да кажат. Щото е греотА да трепеш ората! Това и громшичани го знаят.
Неотдавна, в навечерието на празниците, почина Димитър Стефанов Иванов. Всички го помним като ДеСеИ, защото имахме още и ДъГъДъ, и ДъХъДъ, и ДъПъДъ, ДъАГъ - все Митковци, а тези от неговото трето класно му викаха Дейзи. Нас от 25-а рота пък ни знаеха като „Самоубийците”, заради обвиненията (някои пресилени, а други - направо несправедливи) от страна на Училищното ръководство. Цял ден обсъждах с Ники Събев как да стигнем до централните варненски гробища за погребението на Дейзи, точно в деня на Бъдни Вечер. После се сетихме как по време на опелото на Плугчо в Суворово, аз и Ники не издържахме и седнахме на пода на тамошната черква, а това бе преди доста години. Да отидем на погребението на ДеСеИ-то в този студ си бе чисто самоубийство. Лек път, скъпи Дейзи, и почивай в мир в строя на небесната 25-а (1965 - 1970) рота. Някои сигурно ще кажат, че помнят този механик като винаги усмихнат човек.
Цецо бе фен предимно на криминалната литература, но най-добрите му авери Гого Светкавицата и Иван Добрев, много си падаха по Жан Пол Сартр. Ето какво е казал великият философ по въпроса: „Човекът се отличава от животното по това, че може да завърши живота си със самоубийство.”
Сл. ПЕШКОВ - моряк
„Резултатът от всеки живот е смърт.”
Геша Петров - ротен регистратор на смъртните случаи във випуск 1965 - 1970
Няма регистриран случай на самоубийство в наше село. Поне официално. Моята стринка Иванка спря да се храни и месец по-късно почина, но тя гонеше стоте. Нашият съсед Дани, и той умря по собствено желание, но причината бе любовна мъка, а такова животно в Кутловица нЕма. Значи не се е случило! Виж, в селото на Цецо Громошинския, бе пълно с хора, страдащи от суициден комплекс. Ако това ще е някакво оправдание за моя съученик от ТеМеТето и Морското, то и баща му, и брат му, бяха свършили по този начин. И за тримата, съселяните им твърдяха, че слуховете за самоубийство са силно преувеличени, защото „они сАмо са си помогнАли да Умрат”.
Мисля, че стремежът на громшинчани да оправдаят акта на Санко Бръснаро, Бочагата и Цецо, се дължи на популярната в нашия край „громшинска темница”, ще рече - невежество и простотия. Как може да знаят селяните от това село, че велики личности, които са били номер едно за милиони хора по земята, доброволно са избирали смъртта. На друг ги разправяй ти тия! Громшинчани добре помнеха, как недалеч от тяхното село властта бе „самоубила” местния герой Горуня. Не помогнаха и искрените разкази на високопоставени партийни другари, станали „неволни очевидци” на доброволния самоубийствен акт. В някое по-просветено време, Санко и двамата му сина можеха да се превърнат в знаме на народната съпротива срещу комунистическата диктатура. Та нали Людмила Исаева бе съпруга на нашия „градски” Младен Исаев, Иван Бурин е роден в съседното на Громшин село Ребърково, от недалечното село Трудовец е и Николай Ракитин, а за Горуня вече разказах. Но кой, кой да им каже на громшинчани истината за Яворов, Маяковски, Фадеев, Пеньо Пенев и Веселин Андреев? Да не говорим за Дилан Томас, Силвия Плат, Ван Гог и Артур Рубинщайн. За Джанис Джоплин и Джим Морисън няма да отворя и дума! Все хора, които „сАмо са си помогнАли да Умрат”.
Ние, моряците, сме по-зле и от громшинчани. Още в Морското, трима от нашия випуск посегнаха на живота си. Двама от тях - успешно. Това се случваше и в съседните роти, но с по-слаба успеваемост. Тази тъжна традиция продължи и по корабите, но тук неуспешни опити липсваха. Водната шир правеше смъртта леснодостъпна. Имаше и изключения: Жоро Пача се заключи в камбуза, но не посегна на марковия алкохол и за по-сигурно, изпи всичкия син спирт за горене, а Иван Брадата се гръмна с пистолета на граничния турски полицай. Смъртта на онези, които изчезнаха в океана и до днес е забулена в тайнственост, а за някои от тях се носят легенди. Да бяха громшинчани моряците, и до днес техните съселяни щяха да разправят как „изчезнАлите още си плИват из океано, щото един моряк и да сака да се удави, не мое, оти плИвньето му е занаят.”
Интересна интерпретация на моряшкия живот, като вид доброволно самоубийство, прави великия гръцки поет - морякът Никос Кавадиас. Ще цитирам един куплет от „Mal De Depart” в превод на Д. Василев:
Но след като тъй страстно исках да си найда гроба
във някое море далечно, в Индии зелени,
от смърт най-проста ще умра, смърт скучна и банална,
и като всички смъртни и аз ще имам погребение.
Приятелят ми Алекси Филипов - главен механик, моряк и писател, бе близък с известния поет Андрей Германов. Когато го попитах верен ли е слухът, че Германов е направил опит да се самоубие, Алекси призна, че и той е задал същия въпрос на Андрей. Отговорът бил: „За съжаление ние не приключваме живота си със самоубийство, ние самоубийствено живеем.”
Когато стринка ми Иванка реши да прекрати земния си път, отказвайки да се храни, синът й Дарин разтревожен ми се обади във Варна. Само преди година бях разговарял със съпругата на татковия брат. Тя бе на доста години, останала последна от петимата братя и съпругите им. Единствена от тези съпруги, тя бе образована и начетена, без да се фука с това. Тогава тя бе неподвижна, без да е болна от нищо и лежеше кротко в леглото. Обичах я заради веселия й, та чак хаплив характер и се опитвах да я ободря с няколко смешни думи. Тя каза, че ме разбира, но животът й е изгубил смисъл. „Нямам вече желание да съм жива”, така ми каза тя.
След обаждането на Дарин се качих на влака и на другия ден по обяд бях в Мала Кутловица. Стринка ми все така лежеше неподвижна. Взех ръката й и заговорих. Никаква реакция. Синът й ми каза, че от десет дена е така. Изпитах огромна тъга. Така и не успях да се простя с никой от петимата братя и съпругите им. Бях в Морското, а след това - все на плаване. Тя бе последната ми надежда и я помолих да ми даде знак, че ме чува и разбира. Тогава стринка се усмихна за миг и отново се запъти натам, закъдето бе тръгнала. Така успях да се простя с любимата ми стринка - Иванка.
Напоследък в редиците на симпатичните родни суициди се наместиха терористите самоубийци. Пълни идиоти! За тия, дори и громшинчани добра дума няма да кажат. Щото е греотА да трепеш ората! Това и громшичани го знаят.
Неотдавна, в навечерието на празниците, почина Димитър Стефанов Иванов. Всички го помним като ДеСеИ, защото имахме още и ДъГъДъ, и ДъХъДъ, и ДъПъДъ, ДъАГъ - все Митковци, а тези от неговото трето класно му викаха Дейзи. Нас от 25-а рота пък ни знаеха като „Самоубийците”, заради обвиненията (някои пресилени, а други - направо несправедливи) от страна на Училищното ръководство. Цял ден обсъждах с Ники Събев как да стигнем до централните варненски гробища за погребението на Дейзи, точно в деня на Бъдни Вечер. После се сетихме как по време на опелото на Плугчо в Суворово, аз и Ники не издържахме и седнахме на пода на тамошната черква, а това бе преди доста години. Да отидем на погребението на ДеСеИ-то в този студ си бе чисто самоубийство. Лек път, скъпи Дейзи, и почивай в мир в строя на небесната 25-а (1965 - 1970) рота. Някои сигурно ще кажат, че помнят този механик като винаги усмихнат човек.
Цецо бе фен предимно на криминалната литература, но най-добрите му авери Гого Светкавицата и Иван Добрев, много си падаха по Жан Пол Сартр. Ето какво е казал великият философ по въпроса: „Човекът се отличава от животното по това, че може да завърши живота си със самоубийство.”
Сл. ПЕШКОВ - моряк
1966 г. С Цецо в Морското.
Автопортрет на свързалия творческата си съдба с морето художник Тодор Петров. Ако някой случайно съзре в него суицидални елементи, може и да не греши.
Жоро Пача е най в ляво.
Димитър Стефанов Иванов - Дейзи.
Моята стринка Иванка.
Иван Тодоров - Горуня.