НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СТАРИЯТ КАПИТАН
Беше приятно юнско утро. Привършвах утринния си крос по крайбрежната алея. В края й имаше няколко пейки, все още незаети. Реших да отдъхна за малко. Седнах и забелязах, че по алеята към мен се приближава някаква женска фигура. Казвам „фигура“ защото бялата широкопола шапка не позволяваше да се види лицето й. Разкошна бяла дълга рокля, чийто шлейфове равномерно в някакъв бавен ритъм танцуваха заедно с вървежа й. Ръстът и изяществото на фигурата създаваха впечатляваща грация, която задължаваше да я гледаш. Тъй като краката й не се виждаха, плавният и равен ход създаваше илюзията, че не върви, а се плъзга по алеята.
Неволно сравних това с фрегата на платна при безветрие, на която при най-лекият полъх на вятъра, платната лениво се издуват за миг и после бавно падат, но тя упорито, с лек шум, продължава да пори водите на гладкото блестящо море.
Жената приближи, погледна съседната пейка и като остави чантата си, седна на нея. Слънцето току що бе изплавало над хоризонта. Златното му зарево караше съвсем тихото, като огледало, море да хвърля хиляди пурпурни отблясъци по обкръжаващата го природа. Жената отметна шапката си, вгледа се в хоризонта, затвори очи и застина като мумия.
Възкликнах от удивление. Такава красота не бях виждал до сега. Светлите проблясъци на морето пробягваха по
Беше приятно юнско утро. Привършвах утринния си крос по крайбрежната алея. В края й имаше няколко пейки, все още незаети. Реших да отдъхна за малко. Седнах и забелязах, че по алеята към мен се приближава някаква женска фигура. Казвам „фигура“ защото бялата широкопола шапка не позволяваше да се види лицето й. Разкошна бяла дълга рокля, чийто шлейфове равномерно в някакъв бавен ритъм танцуваха заедно с вървежа й. Ръстът и изяществото на фигурата създаваха впечатляваща грация, която задължаваше да я гледаш. Тъй като краката й не се виждаха, плавният и равен ход създаваше илюзията, че не върви, а се плъзга по алеята.
Неволно сравних това с фрегата на платна при безветрие, на която при най-лекият полъх на вятъра, платната лениво се издуват за миг и после бавно падат, но тя упорито, с лек шум, продължава да пори водите на гладкото блестящо море.
Жената приближи, погледна съседната пейка и като остави чантата си, седна на нея. Слънцето току що бе изплавало над хоризонта. Златното му зарево караше съвсем тихото, като огледало, море да хвърля хиляди пурпурни отблясъци по обкръжаващата го природа. Жената отметна шапката си, вгледа се в хоризонта, затвори очи и застина като мумия.
Възкликнах от удивление. Такава красота не бях виждал до сега. Светлите проблясъци на морето пробягваха по
лицето й и се събираха в цветен букет върху периферията на шапката й. Кичурът коса, който падаше на лицето, създаваше един допълнителен ореол на изящество. Профил на гръцка богиня. Безмълвна и величествена. Това лице можеше да бъде муза за фантазията на всеки художник.
За миг жената се сепна, извади от чантата си кутия цигари и запали.
Усетих се, че зяпам като хлапак и преместих погледа си. Тогава забелязах, че по алеята се приближава възрастен мъж. Беше над шестдесетте, висок на ръст, строен. С осанка, която доказваше, че някога е бил фигура. Носеше бомбе и луксозен костюм. Бастунът който носеше по-скоро като атрибут, създаваше чувство за баланс и равновесие.
В момента, в който подминаваше жената, той се спря, свали бомбето си, направи реверанс и запита :
- Извинете, с Ваше позволение, ще мога ли да поседна за малко на пейката докато съзерцавам изгрева ?
Тя изобщо не му обърна внимание, но машинално с ръка му направи жест, да седне. Възмутих се. Аз не смеех да я загледам, а този навлек се натресе най-безцеремонно! Старият седна, подпря бастуна си на пейката, загледа се в морето и след малко започна някакъв монолог.
- Когато бях млад, красотата ме съпътстваше навсякъде, защото и аз бях хубавец. Хубави жени, весели приятели, които грабеха с пълни шепи даровете на младостта. Песни, смях, празници. Някои ни завиждаха, но това за нас не беше критерий за гордост. Ние бяхме щастливи. Може би времената бяха такива - безгрижни! Но в целият този въртоп от емоции, чувствата като че ли останаха на заден план. Тогава случайно прочетох книгата на някакъв автор, който казваше: „човек, който търси красотата, може да я намери и в локвата с кал“! Това се заби като гвоздей в главата ми. И аз започнах да я търся. Първо започнах да се вглеждам в цветята. Всяко едно от тях си има свой цвят, свой мирис, своя форма. Но всички казват едно: Възхити ми се! Аз съм създадено за да нося радост на човешките очи!
Започнах да заглеждам природата във всичките и нюанси и багри. Обикнах изгревите и залезите. Но кръгозорът ми искаше повече. Така станах пътешественик. Възхищавах се от флората и фауната на всички географски ширини. От чара на южните морета до трепкащите сияния на севера. От тъмните дебри на джунглата до светлите оазиси на пустинята. Създадох приятелства с много националности. Изпитах нежната любов на черната, бялата и жълтата раса. Но над всичко това преминах като волен вятър, без да се спирам. И когато спрях, видях, че младостта е отлетяла. И разбрах, че красотата ще бъде за мен един вече недосегаем мираж. А тя не иска само да я съзерцаваш. Тя иска да я приютиш и да я съхраняваш. И да я сложиш на пиедестал! И тя ще ти се отблагодари. Защото полека, полека ще започнеш да носиш нейните черти.
Жената се беше обърнала към него и го гледаше с широко отворени очи. Той също я погледна и каза:
- Виждате ли разцъфналият розов храст зад Вас?
Тя машинално се обърна. Не беше го забелязала.
- Ако можех да върна младостта, щях да откъсна една роза и да Ви я подаря ! Но сега това ще е кощунство !
- Кой Ви научи така да говорите? - запита тя.
- Живота! Но той ме научи и на нещо друго. Да се вглеждам в човешките очи! А очите не са само органи на възприятието. Те са органи на отражението. На вътрешният мир на човека, на окръжаващата го среда. А ако разбираш езика им, можеш да кажеш какво мисли в момента гледащият в теб!
- А на мен, може ли да ми кажете, какво виждате ?
- Ще бъде малко неетично, но щом настоявате.
Той се вгледа в очите й и каза:
-Природата така бляскаво иска твоето отражение, че даже го обожествява. Но в горният ъгъл има някакво буреносно облаче, което съдбата съвсем занемарено е нарисувала.
Тя изтърва цигарата.
- Е, аз много се разприказвах, трябва да тръгвам.
- Чакайте, чакайте, имате ли телефон ?
- Мразя телефона. Той е един натрапчив апостроф, който в най-неподходящият момент почва да ти дрънчи на главата.
-Добре, нека Ви оставя визитката си. Аз съм отседнала в близкия хотел. Обадете ми се, каня Ви на кафе или обяд.
- Поласкан съм приятно и Ви благодаря, но ще откажа. За Ваше добро! Защото всяко отклонение от инерцията и нормите на младостта са в ущърб на нейният устрем! А Вие заслужавате тази привилегия, да бъдете щастлива.
- Тогава ще Ви помоля да повървя за малко с Вас по алеята!
И фрегатата бавно премина покрай мен, държейки подръка Стария Капитан.
Георги СТОЯНОВ - Жоро ЧАЙКАТА
Илюстрация: Христо Н. БОТЕВ / De Botte
За миг жената се сепна, извади от чантата си кутия цигари и запали.
Усетих се, че зяпам като хлапак и преместих погледа си. Тогава забелязах, че по алеята се приближава възрастен мъж. Беше над шестдесетте, висок на ръст, строен. С осанка, която доказваше, че някога е бил фигура. Носеше бомбе и луксозен костюм. Бастунът който носеше по-скоро като атрибут, създаваше чувство за баланс и равновесие.
В момента, в който подминаваше жената, той се спря, свали бомбето си, направи реверанс и запита :
- Извинете, с Ваше позволение, ще мога ли да поседна за малко на пейката докато съзерцавам изгрева ?
Тя изобщо не му обърна внимание, но машинално с ръка му направи жест, да седне. Възмутих се. Аз не смеех да я загледам, а този навлек се натресе най-безцеремонно! Старият седна, подпря бастуна си на пейката, загледа се в морето и след малко започна някакъв монолог.
- Когато бях млад, красотата ме съпътстваше навсякъде, защото и аз бях хубавец. Хубави жени, весели приятели, които грабеха с пълни шепи даровете на младостта. Песни, смях, празници. Някои ни завиждаха, но това за нас не беше критерий за гордост. Ние бяхме щастливи. Може би времената бяха такива - безгрижни! Но в целият този въртоп от емоции, чувствата като че ли останаха на заден план. Тогава случайно прочетох книгата на някакъв автор, който казваше: „човек, който търси красотата, може да я намери и в локвата с кал“! Това се заби като гвоздей в главата ми. И аз започнах да я търся. Първо започнах да се вглеждам в цветята. Всяко едно от тях си има свой цвят, свой мирис, своя форма. Но всички казват едно: Възхити ми се! Аз съм създадено за да нося радост на човешките очи!
Започнах да заглеждам природата във всичките и нюанси и багри. Обикнах изгревите и залезите. Но кръгозорът ми искаше повече. Така станах пътешественик. Възхищавах се от флората и фауната на всички географски ширини. От чара на южните морета до трепкащите сияния на севера. От тъмните дебри на джунглата до светлите оазиси на пустинята. Създадох приятелства с много националности. Изпитах нежната любов на черната, бялата и жълтата раса. Но над всичко това преминах като волен вятър, без да се спирам. И когато спрях, видях, че младостта е отлетяла. И разбрах, че красотата ще бъде за мен един вече недосегаем мираж. А тя не иска само да я съзерцаваш. Тя иска да я приютиш и да я съхраняваш. И да я сложиш на пиедестал! И тя ще ти се отблагодари. Защото полека, полека ще започнеш да носиш нейните черти.
Жената се беше обърнала към него и го гледаше с широко отворени очи. Той също я погледна и каза:
- Виждате ли разцъфналият розов храст зад Вас?
Тя машинално се обърна. Не беше го забелязала.
- Ако можех да върна младостта, щях да откъсна една роза и да Ви я подаря ! Но сега това ще е кощунство !
- Кой Ви научи така да говорите? - запита тя.
- Живота! Но той ме научи и на нещо друго. Да се вглеждам в човешките очи! А очите не са само органи на възприятието. Те са органи на отражението. На вътрешният мир на човека, на окръжаващата го среда. А ако разбираш езика им, можеш да кажеш какво мисли в момента гледащият в теб!
- А на мен, може ли да ми кажете, какво виждате ?
- Ще бъде малко неетично, но щом настоявате.
Той се вгледа в очите й и каза:
-Природата така бляскаво иска твоето отражение, че даже го обожествява. Но в горният ъгъл има някакво буреносно облаче, което съдбата съвсем занемарено е нарисувала.
Тя изтърва цигарата.
- Е, аз много се разприказвах, трябва да тръгвам.
- Чакайте, чакайте, имате ли телефон ?
- Мразя телефона. Той е един натрапчив апостроф, който в най-неподходящият момент почва да ти дрънчи на главата.
-Добре, нека Ви оставя визитката си. Аз съм отседнала в близкия хотел. Обадете ми се, каня Ви на кафе или обяд.
- Поласкан съм приятно и Ви благодаря, но ще откажа. За Ваше добро! Защото всяко отклонение от инерцията и нормите на младостта са в ущърб на нейният устрем! А Вие заслужавате тази привилегия, да бъдете щастлива.
- Тогава ще Ви помоля да повървя за малко с Вас по алеята!
И фрегатата бавно премина покрай мен, държейки подръка Стария Капитан.
Георги СТОЯНОВ - Жоро ЧАЙКАТА
Илюстрация: Христо Н. БОТЕВ / De Botte