НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПРЕДИ 110 Г. Е ИЗДАДЕНА БРОШУРАТА „ГОВОРЕТЕ
БЪЛГАРСКИ!”
На 15 септември 1913 г. [1] във Варна е основано Варненското национално и културно дружество. Непосредствено след това то насочва усилията си преди всичко към необходимостта варненци да ползват официалния език на страната, като издава брошурата „Говорете български!” [2]. Изминали са 35 години от Освобождението от петвековното турско робство (наричано в наши дни гальовно „османско владичество”) и за мнозина съвременни български читатели подобен призив положително изглежда куриозен, но за онова време той е колкото тъжна, толкова и срамна реалност.
През 1888 г. във Варна пристига юристът Александър Дякович (1860 -1931 г.), който е назначен за председател на Варненския окръжен съд. Той е болградски българин, като опълченец участва в отбраната на връх Шипка, след Освобождението работи като съдия и прокурор в София, Русе и Търново [3]. В тези три града през първото свободно десетилетие българският език вероятно е бил на почит много повече, отколкото във Варна, за което свидетелстват спомените на Ал. Дякович за първите му впечатления при пристигането му с кораб от Бургас: „още със слизането си чува от лодкарите само турски и гръцки думи. „На тези два езика - спомня си той - бях посрещнат на суша, с тях ме съпроводиха и до хотела. И дори в митницата […] Чудно! Влизам в хотел „Комерсиал” и до тука българска дума [не чух], па и нрави особени, ориенталски! Споходихме надвечер приморската градина […] Поръчките стават много шумно и с рев по гръцки […] Разговорът и тук е на тия два езика (турски и гръцки, И.А.)” [4, с. 35]. Ако към 1888 г. във Варна българите са най-малобройната етническа група, това би обяснило що-годе причината за загърбването на официалния език в страната. Но към тази година местните жители са 25 256, от които най-много - 8 449 (33 на сто), имат за майчин език българския, 7569 (30 на сто) - турски, 5 243 (22 на сто) - гръцки и 3 815 (15 на сто) - други [5, с. 7].
През 1893 г. Варненският Градски общински съвет приема решение за годишните такси на надписи:
„[…] а) Само на Български език Годишно 3 лв
б) На Български и друг„ 10 лв
в) Само на друг език„ 50 лв […]” [6, с. 3].
БЪЛГАРСКИ!”
На 15 септември 1913 г. [1] във Варна е основано Варненското национално и културно дружество. Непосредствено след това то насочва усилията си преди всичко към необходимостта варненци да ползват официалния език на страната, като издава брошурата „Говорете български!” [2]. Изминали са 35 години от Освобождението от петвековното турско робство (наричано в наши дни гальовно „османско владичество”) и за мнозина съвременни български читатели подобен призив положително изглежда куриозен, но за онова време той е колкото тъжна, толкова и срамна реалност.
През 1888 г. във Варна пристига юристът Александър Дякович (1860 -1931 г.), който е назначен за председател на Варненския окръжен съд. Той е болградски българин, като опълченец участва в отбраната на връх Шипка, след Освобождението работи като съдия и прокурор в София, Русе и Търново [3]. В тези три града през първото свободно десетилетие българският език вероятно е бил на почит много повече, отколкото във Варна, за което свидетелстват спомените на Ал. Дякович за първите му впечатления при пристигането му с кораб от Бургас: „още със слизането си чува от лодкарите само турски и гръцки думи. „На тези два езика - спомня си той - бях посрещнат на суша, с тях ме съпроводиха и до хотела. И дори в митницата […] Чудно! Влизам в хотел „Комерсиал” и до тука българска дума [не чух], па и нрави особени, ориенталски! Споходихме надвечер приморската градина […] Поръчките стават много шумно и с рев по гръцки […] Разговорът и тук е на тия два езика (турски и гръцки, И.А.)” [4, с. 35]. Ако към 1888 г. във Варна българите са най-малобройната етническа група, това би обяснило що-годе причината за загърбването на официалния език в страната. Но към тази година местните жители са 25 256, от които най-много - 8 449 (33 на сто), имат за майчин език българския, 7569 (30 на сто) - турски, 5 243 (22 на сто) - гръцки и 3 815 (15 на сто) - други [5, с. 7].
През 1893 г. Варненският Градски общински съвет приема решение за годишните такси на надписи:
„[…] а) Само на Български език Годишно 3 лв
б) На Български и друг„ 10 лв
в) Само на друг език„ 50 лв […]” [6, с. 3].
Рисунка инж. Николай В. ГЕОРГИЕВ, главен корабен механик в Параходство БМФ АД. Публикувана е за първи път през 1986 г. на страниците на нашия предшественик сп. „Морски свят“ (1986 - 1992 г.).
Както виждате, за надпис само на чужд език по онова време годишната такса е близо 17 пъти по-висока! Като се има предвид, че в наши дни по варненските улици все по-рядко се забелязват търговски обекти с рекламни надписи на български език, въвеждането на тази такса за чуждопоклонничество положително би осигурило приличен приход за общинския бюджет.
Към 1905 г. Тутракан има десетхилядно население (към септ. 2022 г. - 9 000 души), от които повечето са румънци (наричани тогава ромъни). Затова „из улиците се чува повече ромънски език (болд, И.А.), та не на малцина посетители Тутракан е правил впечатление на ромънски град” [7]. През 1907 г. учителят по музика Александър Кръстев се премества със семейството си от Лом във Варна. След години дъщеря му си спомня за първите впечатления от пристигането в морския град: „Град конгломерат: навред се чува турска, гръцка, арменска, албанска реч. Латерни, мандолини… А в учрежденията - табелки: „Говорете български!” На Добри Христов сигурно му е било по-лесно - знаел е турски език от майка си” [8, с. 22]. На следващата година Варненският Градски общински съвет назначава тричленна комисия, „на която се възлага да проучи въпросът за преименуване на всички махали, улици и площади, лозя и пр. в гр. Варна, които имат турски наименования с български имена и да намери подходящи за това български такива” [9]. Един от членовете на тази комисия е Иван Церов, който година по-късно става варненски кмет и още в началото на мандата си заявява решимостта си да защитава българщината, като на 6 юли 1909 г. издава забележителната заповед № 471:
„Подписаният Варненски Градски Кмет, понеже забелязах, че навсякъде из града продажбата на разни стоки, съестни предмети и др., става не на официалния български език, а на чужд и че, ако това се остави да продължава и за в бъдеще, зле ще атестира нашите национални чувства и стремежи (болд, И.А.), на основание чл. 64 от закона за градските общини,
Заповядвам,
Занапред строго забранявам продажбите из града и околностите му, на разнос, на сергия и пр., да става на чужд език, освен на официалния български език.
Нарушителите на тая ми заповед ще се наказват с глоба от 1 до 50 лв, съгласно чл. 72 от зак. за градските общини. […].” [10]. …
Пълния текст на тази статия на инж. Иван АЛЕКСИЕВ (в PDF-формат) можете да прочетете тук.
Към 1905 г. Тутракан има десетхилядно население (към септ. 2022 г. - 9 000 души), от които повечето са румънци (наричани тогава ромъни). Затова „из улиците се чува повече ромънски език (болд, И.А.), та не на малцина посетители Тутракан е правил впечатление на ромънски град” [7]. През 1907 г. учителят по музика Александър Кръстев се премества със семейството си от Лом във Варна. След години дъщеря му си спомня за първите впечатления от пристигането в морския град: „Град конгломерат: навред се чува турска, гръцка, арменска, албанска реч. Латерни, мандолини… А в учрежденията - табелки: „Говорете български!” На Добри Христов сигурно му е било по-лесно - знаел е турски език от майка си” [8, с. 22]. На следващата година Варненският Градски общински съвет назначава тричленна комисия, „на която се възлага да проучи въпросът за преименуване на всички махали, улици и площади, лозя и пр. в гр. Варна, които имат турски наименования с български имена и да намери подходящи за това български такива” [9]. Един от членовете на тази комисия е Иван Церов, който година по-късно става варненски кмет и още в началото на мандата си заявява решимостта си да защитава българщината, като на 6 юли 1909 г. издава забележителната заповед № 471:
„Подписаният Варненски Градски Кмет, понеже забелязах, че навсякъде из града продажбата на разни стоки, съестни предмети и др., става не на официалния български език, а на чужд и че, ако това се остави да продължава и за в бъдеще, зле ще атестира нашите национални чувства и стремежи (болд, И.А.), на основание чл. 64 от закона за градските общини,
Заповядвам,
Занапред строго забранявам продажбите из града и околностите му, на разнос, на сергия и пр., да става на чужд език, освен на официалния български език.
Нарушителите на тая ми заповед ще се наказват с глоба от 1 до 50 лв, съгласно чл. 72 от зак. за градските общини. […].” [10]. …
Пълния текст на тази статия на инж. Иван АЛЕКСИЕВ (в PDF-формат) можете да прочетете тук.