МВ "Компас", новини, май 2023 г. :: МОРЯКЪТ И НИКОДИМ ВОИНОВ ::

Воин имаше брат Никодим, по-мълчалив и от него, но двамата бяха успели да се договорят, че когато им се родят синове (може ли малакутловчанин без мъжка рожба), да ги нарекат на брат си. Пръв се сдобил с момче Никодим и веднага го кръстил Воин. На Воин първо се родило момиче, гореспоменатата Милка, а когато му се родило момче, го нарекъл Никодим. Мъжката дума в селото е по-силна и от конституцията, но не мисля, че тя или някой друг закон са имали значение за моите съселяни.
Ето за този Никодим ще ти разкажа, Читателю, макар никога да не съм говорил или да съм се срещал официално с него. Със сестра му седем години седяхме на два съседни чина, но надали сме разменили повече от седем думи за това време, ама това си е цяла говорилня, като кажа, че никога не съм разменил дума и с никое друго момиче от класа, с Воин, или с Никодим Воинов. Днес вече зная, че аз и сестрата на Никодим сме били прекалено стеснителни деца. Майка им пък бе някак тъжно красива, но не съм я чул да говори, дори не помня името й.
Селската кръчма също нямаше име, а над двойната врата имаше грозна табела с огромен надпис „Хоремаг“. Дълги години мислех, че това е името на заведението, докато Наско от Клуба не ме открехна за съветското абревиатурно сричкосъчетание „хотели, ресторанти, магазини”. Малакутловчани му викаха „При Воин” и това име категорично бе по-подходящо, защото сградата нямаше нищо общо с изброените в съкращението. През деня там посетители почти липсваха, тъй като хората бачкаха от сутрин до вечер. Най много някое дете да си купи „фафла” за бърза консумация или бира и лимонада за дома, по поръчка на родителите. Надвечер покрай хоремага минаваха текезесарите (само жени), които се връщаха от полска работа. Те гаврътваха по едно малко юсче мента за прочистване на гърлото и с това присъствието на жените и малките юсчета приключваше. После идваха мъжете. Всеки си имаше маса, любимо питие и добре познат репертоар от приказки, песни и игри на карти. От онези години помня Кусай бай Дани, Тошко Касиерецо, Данчо Фундата, Пош и Ганьо на Дуна, все горди, несговорчиви и наистина опасни селски инатчии.
В началото на Воин му помагаше моята съученичка Милка, но това не продължи дълго. Твърде умна, скромна и срамежлива беше тя за кръчмарски чирак. После я замести брат й Никодим и всички забелязахме, че момчето просто е орисано за тази работа. Беше удоволствие да те обслужи малкият Никодим. Бързина, коректност и тихо уважение към клиента имаше в действията на това дете и то бързо спечели симпатиите на малакутловчани.
В кръчмарския бизнес Милка наистина не можеше да се сравнява с брат си, но аз бях по-смотан и от нея, та нямам никакви лични контакти с бъдещата монтанска звезда Никодим Воинов. Да, днес името на Никодим стои редом с тези на Йордан Радичков, Галилей Симеонов, Данчето Благоева, и други видни жители на нашия град, но по онова време в Мала Кутловица, най-популярни бяха селските пияндета и зевзеци, с които Никодим е поддържал мирно „бизнес” съществуване в кръчмата.
Семейството на Милка и Никодим тогава живееше в далечния край на селото, но после се преместиха някъде между нас и Черния мост - по близо до града.
Признавам, че веднъж почти се срещнах с видния монтанчанин. Беше в началото на деветдесетте. След едногодишен рейс на „Кейп Бретън”, в една петъчна вечер кацнах на софийското летище с „пълни джобове с пари”, както се пее в песента. Цяла събота със сина ми скитахме из столицата, пихме бира, заредихме яко хладилника и се наприказвахме за видяното, прочетеното и чутото през моето тъй дълго отсъствие. Оказа се, че на другия ден той ще ходи със „смесена студентска компания” (преведох си го като „той и тя”) на предварително планиран излет до Витоша, който можело да се проточи във времето чак до вторник, затова решихме аз през това време да прескоча до Монтана, за да видя приятели и роднини.
Рано сутринта в неделя на монтанската гара ме чакаха моите стари приятели д-р Кръстьо Кръстев и инж. Огнян Милчев. Титлите им изписвам, за да не обяснявам колко уважавани граждани на града бяха те и техните семейства (все началници, адвокати, агрономи, хирурзи, архитекти и видни стопански ръководители) в Михайловград. Пихме по едно кафе и се разделихме с уговорката вечерта да се срещнем в някой ресторант по техен избор, а аз хукнах да се видя със сестра ми, племенниците и многобройната родА. Добре, че бях купил подаръци от летището в Амстердам, защото се оказа, че в неделя е невъзможно да сменя валута. За вечерта бях сигурен, че всеки келнер ще приеме безпроблемно зелените пари.
Къки и Оги избраха любимия ни ресторант от детството „Монтанезиум”, редом с който те и живееха. Храната се оказа чудесна, напитките - също, а аверите ми споменаха, че „Монтето” сега е собственост на богат малакутловчанин. Това си го спомних, когато келнерът категорично отказа да признае „зеленчука” за разплащателно средство, затова го попитах как се казва чорбаджията. Никодим Воинов, бе отговорът и аз веднага наредих да му предадат, че Славчо Пешков, съученик на сестра му, иска да плати с долари, защото вчера се е върнал от едногодишно плаване, а днес банки и чендж бюра не работят. Момчето се върна след десетина минути и каза, че господин Воинов също не одобрява плащането с валута, като ми праща и официални извинения в запечатан неадресиран плик. Дискретно отворих плика под масата и там намерих солидна сума в български левове...
Оказа се, че „Монтето” за финал предлага прекрасни сладоледени десерти, та дълго се глезихме с тях и с маркови шотландски ракии (Къки все повтаряше, че сладоледът е прекрасно мезе за тях), а на раздяла помолих приятелите ми да се срещнем утре вечер на същото място. На сутринта смених достатъчно пари, купих си пачка красиви пощенски пликове и се обадих на Къки и Оги да пием кафе. Те отново избраха наша любима от детството сладкарница. Поръчах и пастички, които се оказаха сладоледени, също като онези от „Монтето”, а чорбаджията - отново г-н Воинов. Аверите ми уточниха, че това е цяла верига от сладоледени сладкарници...
Осъзнах, че снощи в ресторант „Монтанезиум” съм се държал като човек, който моли сърдечен хирург да му измери кръвното...
Вечерята в „Монтето” мина по познатия начин, като накрая повторихме следоледената феерия и шотландската алкохолиада, а аз дадох на келнера красив запечатан плик с молба да го предаде на Никодим. Тук Оги многозначително намигна на Къки, в смисъл „малакутловчани са голяма работа”.
Бях забравил за това събитие, но днес си спомних последното есе за мошетата и думите на оня мой съвипускник, който ме упрекваше, че имам влиятелни приятели в Монтана, а не се възползвам от това. Единственият мой познат, при когото би отишъл ротният тарикат, е Никодим. Това, че братът на Милка е казал, че сме приятели няма значение, важното е, че мошето не го е огряло!
Сега се вгледай в снимката на нашето първо отделение от 1953-а, уважаеми Читателю. „Мъжете” седим удобно на земята, а всички момичета са прави. Цели седемдесет години ни делят от Истанбулската!
Докато списвах това есе, си спомних Спас - най-тихият, скромен и незабележим съученик от времето на Милка, сестрата на Никодим. Той е седмият от „мъжката” група и вторият със сако, освен Ванката Немия на десния фланг. Една типично тъмна малакутловска вечер на 1986 г. бях тръгнал да навестя братовчед ми Данци (третият от мъжете, а аз съм следващият) и на няколко метра пред „Хоремаг“-а чух глас зад гърба си: „Това може да бъде само Славчо от нашия клас.” Попитах чий е гласът и когато Спас се представи, очите ми се навлажниха (добре, че беше тъмница), прегърнах го и влязохме в кръчмата, където се оказаха Немката, Истатко Бети (следващият до Спас), Шушун (най-широко усмихнатият) и Байо (точно над него), та им викнах по няколко реда по техен избор. Спомних си и за Севда и Литка - най-добрите аверки на Милка, които при всяка среща с мен в новото време, с уважение и любопитство ме разпитваха за морските ми пътешествия. Христина (с най-голямата бяла панделка) не съм я срещал, но веднъж един млад мъж, в присъствието на други видни монтанчани каза, че за него и сестра му Христина, аз съм бил най-умното и смело момче от селото. Това със сигурност не е така, но присъстващите вече го бяха чули и аз не го отрекох официално, а само се засрамих...
Мисля, че съм в края на живота си, който не беше прекрасен, но и лош не беше. Просто живот.
А сега искам да кажа на моите малакутловски съученици, че винаги съм ги обичал!

Сл. ПЕШКОВ - моряк