НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ПОКАЯНИЕТО
„Покайте се, защото се приближи царството небесно”
Исус

На последния Никулден се оказа, че младият моряк, който седи на съседната маса, е син на Цвятко Джерманов. Побързах да му се представя и му казах, че съм плавал с баща му и винаги ще го помня като образец на професионална култура и честност. Някак несъзнателно пропуснах да изрека, че тази честност понякога ми се струваше прекалена, та чак дребнава, без да ме дразни или смущава, но не за това е моят разказ.
Механикът Джерманов ми бе „главен” такъв, докато бях трети на стария „Богдан”, а после отиде на брегова служба в Параходството. Той бе представител на БМФ по време на един малък ремонт на „моя” кораб „Оборище” в Анверс през 1972-ра, където бях впечатлен именно от безпрецедентната му принципност и честност. Две години по-късно, докато плавах на един малък японец, се случи сериозна авария долу в машината. На борда ни се изсипа половината техотдел да разследва кой е виновен за случилото се. Цял ден давахме писмени и устни показания, преписвахме машинния журнал, а надвечер проверяващите си заминаха. На другата сутрин пак дойдоха и ни разпитаха отново, но много строго, поотделно и подробно. Целта им бе наистина да разберат кой конкретно и персонално е допуснал фаталната грешка. Единствен, който не ни разпитваше бе Джермана. Той не седеше край червената покривка в приемния салон, а все се въртеше долу около авариралия технически възел, човъркаше, бършеше с парцал и гледаше с лупа повърхностите. Накрая попита знае ли някой от екипажа от какво е една подбитост по неработна метална повърхност на буталния щок. Изстинах...
Бях втори механик на кораба и знаех защо се е случила аварията, но не споделих това с никого. Преди по-малко от месец смених титуляра за ползване на дълъг годишен отпуск, харесах целия екипаж и дори не съм си помислял да топя някого, а онова петънце по лъскавия метал, хем оневиняваше настоящия екипаж, хем доказваше, че „виновна” е системата за поддържане техническото състояние на корабите, тоест виновните бяха самите проверяващи - нашите командири от техотдела на фирмата, а не екипажа. За щастие, нито началниците, нито някой от екипажа, обърна внимание на скромно и тихо зададения въпрос от Джермана. Пак за наш късмет, Цвятко Джерманов не бе от най-дружелюбните, популярни и гласовити хора сред моряците, а като част от техотдела, не се ползваше с голяма подкрепа от началството.
Когато всичко затихна и вече не бях на този кораб, написах в рейсов корабен рапорт витиевато обяснение за „страничните” кусури на нелошата и наистина прогресивна система за НТО - непрекъснато техническо обслужване.
Може да ти се стори смешно, Читателю, но истинският виновник за аварията, от позицията на днешното време, е била точка първа в конституцията на НеРеБе, ама нали не мислиш, че съм осъзнавал това през 1974-та? Та единственият моряк от екипажа, когото никой не разпитваше и не подозираше, бе първият помощник капитан, чиято партия бе измислила безумните правила за идеологическа партийност и ръководна роля във всички сфери на живота ни. Дори в техническата експлоатация! Дори поезията тогава ни внушаваше, че партията е невинна, “когато съгреши дори”! С моето мълчание, всъщност защитавах моряците от кораба - все добри хора и мои приятели, а Джермана бе странична жертва или Collateral damage, както фръцкаво биха го формулирали приятелите ми навигатори и специалисти по оценка на риска.
Въпросът е можех ли неотдавна да разкажа всичко това на младия Джерман и щеше ли той да ме разбере. Нали му казах, че баща му беше не само интелигентен, но и честен мъж. Днес това звучи кухо, но по онова време, си бе истински героизъм!
В неотдавнашното „ново” време станах свидетел на едно неочаквано покаяние. На погребението на нашия ротен командир капитан ІІ ранг Христо Петров - Мадамата, до мен се доближи Петко Ганчев Петков - Дългия и тъжно ме попита:
-Дали Мадамата ми е простил за всички глупости, които извърших по време на петгодишната ми служба под негово командване?
Бях толкова ошашавен, че в първия момент не успях да кажа нищо. Дългия наистина често си навличаше гнева на ротния и бе активен член на неформалния клуб на неговите врагове. Не членувах в „клуба”, не бях и сред феновете на Мадамата, но изпитвах чисто човешка симпатия към този горд и интелигентен човек. Да, но с Петко винаги сме били авери и съучастници в пакостите, а в момента ми се стори развълнуван, та чак насълзен - нещо твърде нетипично за него.
- Слушай, Петко - внимателно почнах аз - не можеш да отречеш, че капитан ІІ ранг Петров нямаше любимци сред нас. Не си спомням да ни е делил по успех, поведение или произход. Мисля, че той ни обичаше всичките като свои деца и е глупаво да се надяваме на прошка, защото не вярвам, че някога се е чувствал обиден от нас...
Петко живя още десетина години. Когато се разбра, че няма да го бъде, той поиска персонално прошка от всеки от випуска и Клуба на механиците, дори и за най - невинни разногласия възниквали през годините. На отбелязването на 40 дни от неговата смърт, споделих в кратко изречение това със съпругата му, с която се познавах още от Училището.
- Той наистина много се промени през последната година - каза ми Пепа. -  От теб разбирам, че е уредил човешките си взаимоотношения и с випуска, а ние, неговите най-близки хора, след смъртта му с изненада открихме, че е уредил справедливо и съгласно закона, всичките въпроси по наследството на своето имущество и финанси ...

Старият „Богдан“, на който Цвятко Джерманов е бил главен механик.
Цвятко Джерманов е вдясно.
1968-а. Весела група питомци на Мадамата. Дългия е най долу.
Младият Джерманов.
Надгробният паметник на Хрушчов.
Илач „Покаяние“ е добър отговор.
Писал съм няколкократно за паметника на моряка. Кога гневно, кога с усмивка, а паметникът още го няма. Колко още години ще си говорим глупости за това кой е моряк и кой не е и как изглежда тази човек, при условие, че всеки ден го срещаме по улиците на нашия град. Не е ли време да се покаем! Или да се допитаме до хора, чийто занаят е създаването на паметници! Че то си е същото. Нали чудесният паметник на цар освободител в центъра на столицата е реализиран от първият мъж на държавата тогава, първият художник и най-добрият европейски скулптор, все хора, които нямат нищо общо с патакламите около онази война ... В създаването на огромния паметник, който неотдавна бе нарязан на парчета, също са участвали добри скулптори, но решенията са взимали онези, които държат автомати, шмайзери и знамена, все хора от паметника.
Сега ще разкажа за впечатляващия надгробен паметник на Никита Хрушчов (1894 - 1971), който съвсем справедливо можем да наречем, паметник на покаянието. Автор на творбата е световноизвестният днес руски скулптор Ернст Неизвестни, който през 1976 г. напусна СССР и до края на живота си през 2016-а, живя и твори в САЩ.
Приживе Никита Сергеевич Хрушчов грубо бе ругал и преследвал талантливия творец. След смъртта на държавния глава, семейството му се обърна с молба именно към Неизвестни да изработи надгробния знак на Хрушчов. В резултат, днес на Новодевическото гробище се издига харесван от всички паметник, който изразява противоречивата същност на големия комунистически вожд. Да прочетохте нещо за фондации, комитети, общини и пари, а те със сигурност са съпътствали създаването на паметника? Време е за покаяние, приятели.
Покаянието не винаги е велик библейски акт. Има и по-дребни покаяния като моето, което дори не е общокорабно, а мехАническо - долу в машината, където дори да е изговорено честно и на висок глас, няма да се чуе от ужасния шум там...
Помня, че след Големата Промяна от 1989-та комунистите заявиха, че ще приемат своята вина, но трябвало първо да им осигурим мезе, защото те само така пиели вината.
Това беше есето, а по казуса с Цвятко Джерманов, нека отчетем, че съм се покаял, поне на страниците на Морския Вестник...

Сл. ПЕШКОВ - моряк