НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ПАРТИИТЕ
Господи Боже! Каква огромна дистанция между знанието за светлината и способността да се използва това знание!
ГОГОЛ, „Мъртви души”

„На борба, на борба и пак на борба за опазване на традиционната същност на партията.” Тези думи на Хю Гейтскел през 1960-та изправиха на крака делегатите на партийната конференция на лейбъристите в Лондон. Хю беше председател на партията, политик в червата, както се казва и неуморен агитатор на левите икономически идеи. За съжаление той почина внезапно само три години след онази конференция и днес никой у нас не го помни. В паметта ни, а и по площадите, са увековечени завинаги други партийни водачи, все на „трудови” партии, именували се през годините като лейбъристки, социалистически, комунистически, работнически, народни, патриотични и европейски... Мижи да те лажем, ще каже морякът, но и той не можеше да избяга от партиите.
Имаше длъжности, които бяха недостъпни, ако не си партиен член: капитан, журналист, писател, началник. За щастие не изпитвах никакво влечение към изброените професии и постове, и днес разбирам, че това е бил страхотен късмет. Някои приятели бяха избрали партийния път за своя живот и кариерно развитие, и често са ми казвали, че ми завиждат за безпартийната ми свобода на мисли и действия. Трябваше да минат много години, за да разбера какво са искали да ми кажат онези момчета. Далеч съм от мисълта, че всички успели хора, са продавали съвестта си. Пример е моят приятел Алекси Филипов. Той френетично вярваше в честността и справедливостта на БеКаПе, може би защото самият той бе почтен човек. На „Оборище” Алекси бе втори, а аз трети механик. „Не мога да си представя, че Партията ще решава важни корабни проблеми, а главният механик няма да присъства там.” Така ми говореше той, а аз не разбирах какво, по дяволите, иска да ми каже този неглупав човек. Пък и щеше ли да ми повярва, ако му кажех, че мисълта да бъда главен, първи или генерален, та дори член, все популярни и желани звания в партията му, направо ме отвращава. И какво пречи на Партията да покани шефа при вземането на тези решения? Подозирам, че той ме е разбирал по някакъв начин, защото никога не ме е агитирал за членство или за каквото и да е участие в партийния им живот.
Алекси не е единственият умен и честен партиец, когото познавах. Дълго мислех, че и Вапцаров е в този списък, но един ден Наско Панайотов ми каза, че колегата Никола Йонков никога не е членувал в Партията. Това прави чест на великия колега (нали сме моряци), но говори лошо за обожаваната от него партия, която половин век ни остави с партийното грешно впечатление. После самите партийци измислиха за такива като Алекси, понятието полезен идиот, а когато се усетиха, че те май повечето са такива, нарочиха мен и подобните ми, за безпартийни комунисти. Този безумен оксиморон издържА дълго на въоръжение в БеКаПето, защото за тях всичко е въоръжена борба, кръв и война. Когато и „безпартийният комунист” се изтърка, ни нарекоха просто дебили...
Пет години в Морското бях част от една организация, която много прилича на партия. Иде реч за армията. Ако човек прочете „Швейк” и „Параграф 22”, може да реши, че в армията е пълно с идиоти. Истината е, че там има много свестни хора, това вероятно важи и за партиите, но и двете институции не обичат някой да им се меша в работата, а това понякога е лошо. Най-лошото в армията бе, че нещата се променяха много бавно. Предполагам, че в партията това никога не се случва. Сега се сещам, че членовете на БеКаПе

„Оборище“ в Анверс, 1972 г. Аз и Алекси сме последните двама.
1972 г. Партийно събрание на борда. Обичайните атрибути: портретът на „Вожда и учителя“ и флагчето за първенец в социалистическото съревнование.
1977 г. Партийно събрание на борда на „Перущица“. За любознателните: лозунгът горе вляво гласи: „Борбата за повишаване на обществената производителност на труда е в пълния смисъл на думата класова борба. Т. Живков“.
1982 г. Партийно събрание на борда на „Стефан Караджа“. Тук лозунг не се вижда, но фотографът е оставил вдясно част от портрета на Станко Тодоров - министър-председател и член на политбюро на ЦК на БКП.
Хю Гейтскел.
Дай им врагове и войни на партийците!
обичаха да се наричат войници на партийната борба, сякаш нещо все ги влечеше към уставите и заповедите.
Мъча се да си спомня „големите” партийци в моето детство. Повечето от тях бяха неуки, некултурни и небрежно облечени хора, като това бяха положителните им характеристики. Доста по-късно и някои мои приятели станаха партийци. Те сякаш запазиха ума и интелигентността си, но беше тъжно да ги гледам как се гърчат, докато оправдават безумията на партийното им поведение. Сякаш чавка им бе изпила акъла! Не че днешните партийци са по-различни...
Помня един неглупав, че дори и честен партиен секретар в БМФ, който през 1990-та бе издал безумната заповед: Членовете на БКП да се приемат в Параходството безконтролно, с предимство и веднага. Години по-късно, любимата му партия му го върна тъпкано...
Имаше един случай, когато партийното членство се оказа спасителен пояс за много момчета. По време на „големите промени” се прие закон, съгласно който партийните членове не можеха да служат в армията. Онези, които декларираха, че „без Партията не могат”, бяха уволнявани безпроблемно, независимо от подписаните договори. От военния флот при нас, цивилните, дойдоха много колеги. В БМФ те бяха назначавани на приемливи длъжности в съответствие с образованието и стажа им, но западните фирми им предлагаха откровено унизителни назначения. Имам прекрасни спомени от механиците, дошли при нас по „партийна” линия, но помня един моторист, който ми пратиха в „Зодиак” на голям презокеански кораб. Той бе завършил Морското седем години след мен, бе служил повече от десет години на военните кораби, а когато дойдоха „промените”, бе изпитал „непреодолима любов” към БеКаПето... Казваше се Гунчо Гунчев, о.з. капитан-лейтенант вероятно, и веднага го пратих на вахта долу в машината. Машинарията не бе лоша, но не от най-успешните японски лицензи. Настоящите лондонски собственици бяха брали доста ядове с главния двигател и някои от екипажите, та не си даваха много зор да ни снабдяват с резервни части. Още през първата седмица, Гунчо възстанови електронното табло за контрол на температурния режим, като използва платки от стар телевизор „Филипс”, после поправи една отдавна захвърлена като безнадеждна охлаждаща помпа, а когато отказаха да „слушат” товарните биги, ги „съживи”, което бе жизнено важно не само за нас, но и за фирмата. Говорих с Гунчо и го предупредих, че ще го предложа за бърза промяна статута му в „Зодиак”. Написах рапорт до Лондон, а за по-сигурно се обадих и по телефона, момчето да бъде преназначено за механик, а още по добре - за електромеханик, какъвто ценз той също притежаваше. Мисля, че убедих чорбаджиите какъв ценен кадър притежават и колко важно е да го задържат във фирмата.
След по-малко от месец се смених и не зная какво е станало с „партийния фен” Гунчо Гунев, но съм сигурен, че англичаните са ме послушали, защото някои от моите „препоръки” им бяха служили дълго и вярно. Спомням си, че по душа Гунчо бе истински моряк, но така и не стана партиен член, въпреки, че именно „членството” го бе отървало от армейския флот.
На „Оборище” не само аз, но и главният механик не бе член на БКП. Спомням си, че веднъж Алекси издейства поне аз, като комсомолец, да присъствам на тяхно събрание, където се обсъждаше нещо за машината. Забравил съм каква бе темата, но помня, че в оня половин час, се чувствах като помияр на изложба за расови кучета...  Веднъж в порт Анверс, аз и Алекси участвахме в международен моряшки турнир по футбол. За мое изумление, той се оказа чудесен футболист. Затова днес декларирам, че ако Партията бе футболен отбор, на Алекси Филипов отдавна да бе присъдена Златна обувка!
Чудя се колко от читателите на „Морски вестник“ са безпартийни, а може би и днес вече има безпартийни партийци? Вероятно така са били включени в списъците им Вапцаров, Ботев, Левски, Раковски, а защо не и Исус? Последният отговаря на всичките им изисквания, както казваше моят татко. Само дето нито веднъж не ме уведомиха, че съм „съпартиец” на такива достойни люде.
Партиите нямат граници на срама, съвестта. Те нямат чукче и червен бутон зад стъклото, които се прилагат в аварийни ситуации.
Оказа се, че не притежавам никакви снимки от корабния партиен живот. Дано на Наско му се намират...

Сл. ПЕШКОВ - моряк