НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ТРУДЪТ
„Нему всичко ний дължиме,
да живей, живей труда!”
Георги КИРКОВ

Ако щете ми вярвайте, но когато бяхме малки, мечтата ни бе да се цаним амалЕта, ще рече „момчета за всичко”, на някой от семейните строежи в селото.
В Мала Кутловица, щом си момче, не можеш дълго да се офлянкваш и да не се хващаш на някаква работа. Момичетата ли? Че кой е обръщал внимание на момичета, на тази възраст и на онова място? За щастие, нямаше защита на детския труд и затова Пако и Насо правеха тухли, Данчо и Пашата бъркаха боза в Занкооп, Байо и Видко бяха бояджии в стройобединението, малкият Насов брат Сашко, дори караше трактор, а малцината мои връстници, оцелели за обучение в родното училище, през лятото се хващахме амалета в непривлекателната професия носач на вар, тухли и цимент... Селяните с усмивка одобряваха нашето подранило трудолюбие и редовно ни поздравяваха на улицата с „дай вар!” и „дай кал!” Образователният ценз не бе пречка да ни наемат и за копаене на шахти, канали и шосета, а Шушун изкарваше по някой лев, свирейки на акордеон по сватби и кръщенета, но както вече съм казвал, в селото това не се броеше за работа. „Немаше лабаво” у Кутловица!
В Морското работехме по заповед, най-често за закъсали текезесета, а при окончателното завършване на съседната спортна зала, няколко дена си спомних детството като амале, на най-модерната и красива сграда във Варна.
По корабите някои тарикати ни ползваха за извършване на опасни дейности като почистване на горивни танкове и цистерни, без никакво обезопасяване и контрол, докато бяхме на стаж, но тях ги помня с усмивка, защото бяхме много млади, яки и глупави. Не се усмихвам обаче, при спомена за онези наши ръководители и корабни ръководства, които не се интересуваха изобщо дали се обучаваме да извършваме труда, който всъщност бе в основата на бъдещия ни живот! Това го списвам сега, но признавам, че тогава мислех различно!
Помниш ли, Читателю, бемефейския цербер Стефан Данаилов Велчев, който всеотдайно и стриктно следеше за коси, униформи, бради и мустаци в бялата сграда на Червеноармейска едно? Този човек бе изключително благосклонен към мен, нещо абсурдно, при моята тогавашна визия. Причината е много проста: През лятото на 1971-ва  се оказах без кораб, защото „Родопито” го вързаха за вечни времена в езерото, а друг толкова скапан и подходящ за мен кораб в Параходството, нямаше. Ходех всеки ден „на разположение” пред БМФ и киснех там по осем часа в очакване да се освободи място за мен на някоя бракма. Всяка сутрин другарят Велчев ни преброяваше, през деня пак ни наглеждаше по няколко пъти, а в 17.00 ч. ни освобождаваше. Понякога ни пращаше да свършим фирмена куриерска задача, но избираше моряк с кола, а аз никога не съм притежавал такава, та за цял месец никаква работа не свърших, докато бях на разположение, което моряците с усмивка наричаха „разложение”. Имаше моряци, които кръшкаха и от „разложението”, но аз бях новобранец и по цял ден съвестно киснех пред Параходството. Когато в края на месеца си получих заплатата, изпитах срам, въпреки че сумата от 105 лева си бе направо мизерна. Та аз нищо не бях свършил за тези 30 дни. В Кутловица щях да стана за смях и подигравки. Още на другия ден, по време на утринната проверка, помолих Велчев да ми възложи някаква работа. Човекът ме изгледа учудено и каза, че и „разположението е работа”. Реших, че той не ме е разбрал и на другата сутрин го помолих да ми даде поне да рисувам нещо за украсата на бялата сграда, защото в родното ми село това не бе работа. Учудването му нямаше граници, дори го даде сериозно обиден! Фирмата си имала щатни художници и те ежедневно се грижели за въпросната украса.
Предполагам, че Велчев впоследствие е преосмислил реакцията си на моето безумно желание, защото започна да се отнася към мен, почти приятелски. За разлика от Стефан Д. Велчев, обществото трябваше да чака още цели двадесет години, за да проумее, че трудът не е дума от лозунг на първомайска манифестация, а сериозно усилие на тялото и ума, в полза на държавата или фирмата и размерът на нашето възнаграждение не зависи от поста, ранга и партийната ни принадлежност, а от стойността и количеството на това усилие. Нов и безмилостен смисъл придобиха елементите на прословутата формула от ОМеЛето (основи на марксизма-ленинизма) „Пари - стока - пари прим”. Появиха се и нови видове труд: имиджмейкър, източване на дедесе, крадене на субсидии, заобикаляне на закони, евроатлантик, антарктически труженик... В тези нови професии се преквалифицираха, писатели, адвокати, счетоводители, лекари, строители и каквито още се сетиш, Читателю, но за обикновените моряци свободни места в тарикатските видове труд, нямаше. Останахме си с опасната и нискодоходна кокошкарска марфа, където „примът” най-често отсъстваше, че и по-лошо ... Марфата вече не бе моряшка работа, а СПЕЦиална политическа дейност с огромни печалби и нея я „работеха” високопостови другари, а не прости моряци като нас. Сбъдна се мечтата на някои тарикати, ние да станем страната с неограничените възможности.
Аз се надявах, че поне за атлантици ще се цаним, но се оказа, че офертата важи само за северните такива, а ние плаваме по целия Атлантически океан, пък и откровено казано, предпочитаме Южния Атлантик, заради климатичния койтулук там. И с Южния полюс не случихме - за там се изискваше военен пагон, нещо от което се бяхме отказали още с дипломирането в Морското. 
Тарикатските мисли настрана, но именно на чуждите и частни кораби, ми припомниха какво е да си амале при строеж на селска къща. Само дето вече бях над петдесе и някои от необходимите усилия, не бяха по

„... по едно време трудът ни бе оценен като първа категория!“
Великото дело е в разпад.
Моряшко трудово ежедневие на кораб „Мед Леричи“.
Майка и татко с помощници от родАта, 1935 г.
Пако е с пробитото барабанче, Насо и аз сме в края, а невръстният младеж - бъдещият тракторист Сашко.
Героят на социалистическия труд капитан Никола Вълков.
Героят на социалистическия труд главен механик Добри Байчев.
1971 г. Шушун работи с акордеон, а майка ми е беквокалистката вляво.
1967 г., кокът на м/к „Русе“ (ако някой знае името му, нека ни пише!). Трудът на корабните готвачи винаги е бил уважаван от екипажите.
Тошо Съра и Чочо - герои на труда.
възможностите ми. Оказа се, че все още не сме доживели до мечтата от втората част на популярния комунистически лозунг „всекиму според потребностите”, за да бъдат оценени по старому нашите „възможности” и аз скоро се оказах в периферията на трудовия пазар. И въпреки че според някои стари лозунги, ние вече живеехме в комунизма, разминаването между заплатите и потребностите ни, ставаше все по-осезаемо.
Не зная защо, но тогавашната власт съвсем справедливо квалифицираше всички моряци като работници, а не служещи и то за всички корабни длъжности, което от днешна гледна точка, си е много справедливо. С благодарност ще изпиша, че по едно време трудът ни бе оценен като първа категория!
Корабният моряшки демос - моряци, кърмчии, мотористи, фитери, готвачи и камериери, винаги са ми напомняли за леярите от Михайловград и дори за амалетата от Мала Кутловица. Бях приятно изненадан, когато приятелят ми от Морското Стойко Дянков - Чочо се захвана с леярство във Флотския арсенал. Нашият общ приятел Бат Тошо Съра пък, не се срамуваше, да припечелва някой честен лев, копаейки лозята на варненските тузари. Дупе се иска за тази работа, а Чочо и Съра преди Морското бяха работили като баушлосери - труд по-тежък и от моряшкия!
Когато някои префърцунени съвипускници се бъзикаха с Тодор Ласков за копаенето на богаташките лозя, той казваше
-Копайте и вие, сър! Колкото по-мързелив е един човек, толкова повече трудът му прилича на подвиг...
Дойде време да дам обяснение и за писателския труд, да ме прощават малакутловчани за оксиморона. Само едно мога да напиша за мое оправдание - ако писаниците ми, както ги наричаше Любен Любенов, бяха лоши, Наско Панайотов нямаше да си направи труда да ги публикува, а ако бяха много добри - аз щях да съм намазан автор и постоянен гост на сутрешните телевизионни блокове, но в моето село, това също не се счита за труд...
Днес вече вярвам, че успях да направя най-доброто, на което съм способен, с малкото даден ми талант за писане. Тук възниква въпросът труд ли е четенето. Трудно ще отговоря на него, но съм безкрайно благодарен на всички, които си ПРАВЯТ ТРУДА да отделят няколко минути седмично за мен!

Сл. ПЕШКОВ - моряк