НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ОТПЛАВАЛИТЕ
„Смъртта е по-велика от живота, защото всички умират, но не всички живеят.”
Иван ЛАМБИЧА - корабен капитан

Неотдавна се обадих на стар авер от корабите и много се зарадвах, когато чух в слушалката гласа му, макар и малко колеблив. Слава Богу, рекох си, не е отплавал морякът, с когото пет години бяхме на стария „Вола”, а после неколкократно се засичахме по японските въглищари или край бялата сграда на Параходството. Той бе от палубна команда, та го помолих за незначителна информация „от мостика” на кораб, на който бяхме преди двайсетина години и зачаках. Последва необичайно дълга пауза, а когато не чух нищо смислено след нея, разбрах, че приятелят ми вероятно вече плава в последния си рейс. Е, поне е дал „внимание на машината”, за да тръгне натам. Стана ми тъжно. Изпитвам носталгия по „отплавалите” приятели, но някъде дълбоко в душата си зная, че те ще останат завинаги с мен.
Доста пенсионерски го подкарах това есе...
Повече от година не бях срещал пенсионера Жоро Масларов, който живее на съседна улица. Започнах да си мисля най-лошото, а не се сетих, че вече от доста време не съм „плавал” край неговия жилищен блок. Срещнах го преди дни на съседна пресечка, перпендикулярна на нашите две улици. Искрено се зарадвах на срещата и срам не срам, малко витиевато му разказах за  подозренията ми в неговото „успение, като крайна цел на всеки праведен християнски живот”. Маслара ни най-малко не се обиди, а без никакви църковнославянски увъртания ми каза:
-Славчо, средната продължителност на живота у нас, за мъжете, е 74 години. Това означава, че ние с теб вече живеем четвърта подарена ни от съдбата година. Нека им се радваме, докато можем!
Пустият му Жоро! Ама паметното си е паметно, неслучайно преподаваше засукани морски дисциплини на бъдещите моряци, пък и с баща му Венци Масларов съм се сменял на стария „Вола”. Оказа се, че моят съсед редовно и много щателно изчита всичко, което се публикува в „Морски вестник“. Той направи няколко много точни и остри, но ще изпиша „жизнено важни”, забележки по моите писаници, а нека и Наско знае, че будното пенсионирано морячество, все още не е отплавало от морския живот и зорко следи вестника му.
Вече разказах как на последното мини събиране на випуска Владо Цанков, смел и неглупав приятел, вдигна тост за евтаназията. Някои под сурдинка го обвиниха в малодушие, но на раздяла той ми сподели, че хич не му е безразлично как ще умре и ако можеше да избира, вероятно би предпочел евтаназията. Жоро Масларов, Владо Цанков и Любо Майничката ще запомня с това, че винаги са говорили с радост за живота и с усмивка за смъртта. Имам и такива колеги и набори, които мрат да споделят с мен някакво чудодейно хапче или мазило за лечение на страданията ни. Някои дори държат да си записвам експромтните им рецепти и леко се обиждат, когато отказвам да сторя това. Как да им обясня, че ръцете отдавна отказаха да ме слушат, а бастунът, който виждат, няма нищо общо с писането. Пък и ако им се оплача от треперенето на ръцете, ще се наложи да изслушам чудодейна рецепта за пълното им успокояване, а Владо Цанков вече ми е продиктувал най-ефикасната за тази цел....
Най-голям непукист по отношение на смъртта в наши дни е съученикът ми от техникума по леярство в Михайловград Сашко Тангото. Здрасти, Саше! Той ми се обажда почти всеки ден и като дойде реч за умирачката, все го избива на смях и еротика. Последният път ми разказа как неотдавна ходил на погребението на виден колега от голяма фирма. Облякъл си той черния костюм, но жена му рекла да си сложи вратовръзка, защото тъй изисква етикета. Сашко, както е името му по паспорт, отвърнал, че му „стЕга на вратО”, но за всеки случай я сложил в джоба си. На събитието наистина всички били с вратовръзки, а я нямало жена му да му я върже. Огледал се приятелят ми, но единственият свободен се оказал гробарят, който подготвил видния покойник за последното му пътуване. Сашко го помолил за помощ и човекът се съгласил веднага, (при такъв хонорар!), но трябвало предварително Тангото да легне по гръб. Гробарят се оказал също враг на стягащите врата възли и ги бил правил единствено на „клиенти”...
-Остана сега да ми туриш и една дюля в ръцете - посъветвал Сашко отзивчивия гробар, когато сиджимката била затегната - щото у наше село има лаф „к,во си се изпружил като мрътвец с дуня”...
Двамата се смели от сърце, а Сашко твърди, че и младата вдовица се била усмихнала, но защо погребват мъртвите с дюля в родното му село Бели Мел, приятелят ми не знаеше! Турлаците от Балкана може да си отиват с дюля, но на мен ми харесва

„Елена“ влезе в историята на търговското ни корабоплаване като първи контейнеровоз на Параходство БМФ (1972 г.). След това позорно излезе от тази история след като през 2003 г. новите му собственици го вкараха в схема за съмнителен бизнес, предизвикала бунт на борда. По време на бунта морякът Петър Попов убива с леерна стойка механиците Пейчо Симеонов (на 59 години) и Иван Аргиров (на 34 години). Пази, Боже, от такова отплаване към отвъдното!
Незабравими приятели от Клуба на корабния механик!
Иван Ламбича на Никулден, 2017-а.
1941 г. Татко с приятел пред селската черква преди заминаване за фронта. Върнали се живи!
Отдавна отплавали вечно усмихнати фенове на бушидо.
„У гроба Ленина“ (1924 г.) - Кузма Петров-Водкин.
моряшката алегория „отплаване” като символ на смъртта. В Мала Кутловица хората си „отиваха”, „споминаваха” или просто умираха, но винаги го правеха по суша. На погребението на моя татко бях начело на процесията и така извървяхме повече от километър до църквата. Бе люта зима с двуметров сняг и възрастните хора почтително стояха пред изринатите преспи, прощавайки се от непосредствена близост, с Цено Даскало. „Къде ТРЪГНА, чичо?”, изплака братовчед ми Тошко, единствен жив син на най-големия татков брат. Нямаше сложни или тарикатски думи за последния път на баща ми. В селото дори и думата смърт не съществуваше. Викаха й умирачка и никой не се страхуваше от нея. Точно обратното - хората предварително си приготвяха всичко за последния си път по единствената селска улица. Дрехи, аксесоари и пари за разноските по погребението, дори надгробни паметници си имаха монтирани - с рождената дата, без тази на смъртта, макар някои куражлии да изписваха 19, защото до милениума имаше цели трийсе години.
Най-страшната „погребална” картина, която съм виждал е на любимия ми съветски художник Кузма Петров-Водкин и се казва „У гроба Ленина” (1924 г.). Водкин не е имал сериозни проблеми със съветската власт, освен ония - неизбежните. Рисуването на „жив” Ленин в СССР бе направо епидемия, а баш ленинец в това отношение бе Исак Бродски - художник от пристанищния град Бердянск, който цял живот бе рисувал единствено Вожда. Аз дори посетих къщата музей на Бродски по време на едно плаване, страхувайки се този Бродски да не се окаже роднина на оня - Йосиф. За щастие - не беше.
А картината на Водкин си е направо страшна. Огромната глава на мъртвия Ленин изглежда направо ужасно на фона на групите хора, сгушени неуютно в тъмното. Как не се е сдобил с доживотна каторга или дори - с куршум за тази картина талантливият художник, е направо чудо!
Някакъв виден (топ по фенската лексика) читател на „Морски вестник“, преди години бе казал на Наско Панайотов, че Вестникът бил заприличал на таблото в ъгъла от Параходството, на което се лепяха некролозите. Може и прав да е бил топ читателят, но помня, че моряците се отнасяха с изключителна почит към „таблото на смъртта”. Впоследствие началниците го преместиха на страничната фасада към ДИК-а и моряците, които не са на рейс, и са живи, разбира се, се преместиха именно там. Нямаше смях и веселие пред некролозите, а само тъжни уточнения за „личността и делото” на отплавалите.
Топ фенът със сигурност е бил прав за себе си, но на останалите Читатели ще кажа, че на тази възраст, единствено смъртта ни сродява!
В Бушидо, неписаният кодекс за поведение на самураитe, който и до днес се счита образец за благородство, уважение и вярно служене, се казва: „Когато имаш пред себе си два пътя, избери онзи, който води към смъртта“...
Сл. ПЕШКОВ - моряк