МВ "Компас", новини, септември 2024 г. :: МОРЯКЪТ И СОМЧЕТАТА ОТ ВИПУСК 1961

МОРЯКЪТ И СОМЧЕТАТА ОТ ВИПУСК 1961 - 1966 Г.
Старост е трудна и тъжна дума. Нищо хубаво няма в нея - страшна и песимистична е. Сакралното „старостта заслужава уважение” е твърде патетично и ще го заменя със „старите хора трябва да уважаваме и никога да не обиждаме.” Такова отношение към старостта внесе в мирозрението ми когнитивния дисонанс, който завладя съзнанието ми, след като почувствах, че Краят не е толкова далеч. Оказа се, че не съм готов, не толкова да понеса болката, колкото спокойно да наблюдавам неизбежната разруха на зданието, което цял живот съм строил. Жесток процес ...
На помощ ми се притекоха семейството, приятелят от детството - Сашко Тангото и един капитан - Румен Георгиев, но болестта бе все по-близо до своята „крайна и окончателна победа”...
Тогава от далечно Чикаго дойде Красимир Борисов Тодоров, иженарицаемий Кеньо. Той пристигна по свои си, също медицински проблеми, но още като съзря окаяния ми вид, каза, че трябва да пренесем битката на полето на неприятеля и задейства някакви механизми в родната здравна система. Изказах „некои” съмнения в успешния край на тази битка, но Кеньо ми сподели, че онези, които го познават, му викат Кеньо Керпедена и ме помоли да изпълнявам безпрекословно нарежданията му. И така - 15 дена. В началото мислех, че няма да прескоча трапа, но после даврандисах, а днес съм изписан за цял месец от болницата, за да проведа стриктно едномесечно медикаментозно лечение, докато излязат резултатите от биопсията ...
В паузите от фармакологията, си мисля за випуските. По-точно - за сомчетата, защото гореспоменатият Кеньо се оказа именно от тях. Познавам двата випуска преди него, израсли под командването на прекрасния командир капитан ІІІ (ІІ) ранг Здравков. В Училището се засякох за няколко години с тях, някои от тези момчета станаха мои приятели: Вальовците Русев и Папазов, Светльо Юрекчиев, Вагарака, Цецо Цонков от Лом и Цецо Нинов от село Правешка ръкавица, Софийско, както и по-младите Мигача, Гъсо, Чайката, Микроба, Джекопа, Пора и Убиеца...
Кеньовият випуск се оказа по капитанздравковски добронамерен и добродушен, но и някак бамбашка. Те не се бяха задоволили да нарекат връстниците си от първи батальон навигатори или набори, като своите предшественици, а ги бяха кръстили... чиги! Артистично, нали! Също сладководна, като сома, риба, но доста по-дребна.
Признавам, че в момента мозъкът ми е леко размътен, вие ми се свят и случващото с мен ми се чини някак нереално.
Чувствам благодарност не само към Кеньо, но и към целия им випуск, защото се оказа, че имам много приятели сред тях. Ще почна с капитаните: Жоро Бъчваров, Роската Лодозов, Таско Димитров, Чавдар Пенков, Стефчо Минчев - чудесни моряци и приятели.
Хубави спомени пазя и от съвместната ми работа с колегите Ганчо Цветанов, Емо Куцаров, Максим Лилов, Маслара.
Понякога се питам какво щеше да стане, ако някой от нашия Велик Ленински Випуск се бе сетил да попита как съм и защо отсъствам от всички носталгични мероприятия. Тогава щяха да видят новобранците от 61 - 66 какво означава организация и размах! Десетчленен комитет по спасяването на Пешков с председател, двама подпредседатели и три комисии: координационна, логистична и погребална. Така де! Не може за живота на виден Ленинец да отговаря само някакъв Кеньо Керпедена!
Помолих младите сомчета за няколко снимки от техния живот. Що ми трябваше! Оказа се, че те участват в литературни конкурси, срещат се с умни хора, събират се по заведения и сред природата. Без комитети, комисии и ръководства... Има още много да учат младите! Когато споделих с Кеньо, че смъртта все по-често ме спохожда, той цитира 97 годишната си майка, че „и умирането не е лесна работа”, та да не се изсилвам много...
Преди възприемах смъртта като литературно явление или бавно и незабележимо износване на несъвършената плът, но днес зная, че тя е реална и много болезнена. Затова покорно изпълнявам нарежданията на новобранеца Кеньо, знаейки прекрасно, че този факт никога няма да стигне до знанието на гордите Ленинци (Мадамчета, между нас казано), които ще се изявят истински чак на погребението. Ще видите тогава речи, цветя, букети, а може и някой венец да гушна...
Още докато плавахме заедно дълги години по корабите на БМФ, знаех, че най-добрият приятел на Кеньо от випуска е от Бургас и се казва Петър Петров. Забележете: не Петьо, не Пепи, не Пешо, а винаги и единствено Петър Петров, само понякога придружено с едно „другаря” отпред. Кеньо и днес ходи до Бургас да види приятеля си. Гледам снимките им от Морското и се умилявам. Тайно, ама много тайно си мисля, че и старият кокал може понякога да научи нещо от новобранците, но тихо - да не чуят Ленинците. А на снимката със своя приятел от 1963-та Кеньо е написал „Братя по оръжие”, по името на една невероятно красива песен на „Дайър Стрейтс”. Затова ще завърша с цитат от финала на тази любима на всички ни песен:
Сега слънцето отиде по дяволите, а
Луната се издига нависоко
Нека да си взема сбогом с теб -
Всеки човек ще умре
Но е написано от звездите
И на всяка линия на твоята длан:
Глупаци сме да воюваме
С нашите братя по оръжие.

Сл. ПЕШКОВ - моряк