НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ВЕЛИКИТЕ ВИПУСКИ
Едно време имаше „директорски” випуск, вече съм забравил кой точно беше, но всички началници в държавната фирма Български морски флот, все от него бяха. После чух за командирски такъв, а неотдавна, от „Морски вестник“ научих и за адмиралски випуск. Сомчетата от випуск 1966 - 1971, с които цели четири години бяхме заедно, не се числяха към никои от великите, въпреки че си имаха и адмирал, и директори, и успешни моряци, командири, музиканти, писатели, художници, учени и поети, пък бяха и добри момчета. Затова съм им посветил отделно есе. С тези от 1961 - 1966 не бяхме заедно - само аз бях с тях, а не - те с мен и то, за техен късмет, една единствена година, та лесно и бързо са ме изтърпели. Те си бяха самодостатъчни, като най-стар кокал, каквато е традицията в Морското, но имах и приятели сред тях. Изброил съм ги поименно в злополучното есе за випуск 71-76, но старият кокал няма да седне да чете новобрански писаници, я. А нямаше да им навреди, защото в текста лоша дума за тях няма, то и за никой випуск никога не съм писал нещо нАпреки, тъй като би било грехота.
Препрочетох текста заради гневната реакция на някои батковци и с умиление отново си спомних техния съвипускник Цецо Нинов от село Правешка Ръкавица. Аз и Цецо Громшинския бяхме уплашени първокурсници от забутани михайловградски селца, а той - петокурсник, че и от Софийско, но се отнасяше с нас, като към свои по-малки братя, защото според него, му бяхме селски... Който е бил новобранец в огромна казарма като Морското, знае какво означава някой от най-старшите да е твой приятел. Има голяма доза очарование и в старшинството, и в командирството, и в директорството, че и в новобранството, но не и когато се превърнат в самоцел. Няма да повтарям имената на вече изброените мои приятели от „онова” есе, но ще добавя онези най - старши сомчета, които пропуснах от скромност: Сашо Делистоянов - с него станахме приятели много години по-късно, когато той построи качествено, честно и в срок моето жилище, Бойчо от Бургас - беше празник и за двама ни, когато той идваше да освидетелства кораба ни в южния град, а понякога наминаваше просто да се видим, Миладинката - с него бяхме и приятели, и колеги, и съмишленици, Драго Янев - той не се притесняваше да е мой приятел и в Морското, и докато бе във ВМФ, и в БМФ, Кольо Андреев - достоен и честен човек, който по неизвестни за мен причини, ме разбираше и харесваше, Пепи Венков - бяхме приятели през цялото време на съвместната ни работа...
Когато някога се срещнехме случайно трима от нашия випуск, бързах да кажа, че сме се събрали „три файв”, много известна английска марка цигари по наше време, популярна по цивилизования свят като „Стейт експрес 555”. Моят приятел Памихов, при появяването на някой от техния набор, високо се провикваше „Ето още една нула”. И това беше по-добрият вариант, защото според прякорите на ротните ни командири, ние с Памиха бяхме Мадамчета ... Макар че за него двете, че и три, и повече нули, не би трябвало да са по-приемливи. Някои випуски така си изкараха службата като прости числа, които отразяваха последната цифра от годината на постъпване в Училището. Други бяха сомчета, наборите им - чиги, а двойките механици (62 - 67) - ръбове, и то съвсем справедливо. На нас дори по едно време ни викаха самоубийците, след три неуспешни опита. Години по-късно неуспелите се поправиха...
Най-дълго бяхме чада на Ламби Метеора - батальонният командир. Строг, но справедлив офицер, когото всички харесвахме, но никой не ни викаше Ламбовци или Метеори. Всъщност, ние никога не сме наричали командира на втори батальон по прякор, а дори, когато дойдЕ при нас в БМФ, където нравите бяха по-фри, той си остана Капитан Насков.
Ще се повторя, но ако неизвестно защо подразнените от есето, си бяха направили труда да го прочетат, щяха да разберат, че единственият випуск, който е подложен на някаква насмешка, е моят собствен. То е защото обичам всички 110 човека от него, барабар с командирите - младши и старши. Ако за пет години съвместен живот, не успееш да приемеш и недостатъците на хората до теб, то що дириш там?
Сомчетата от випуск 1971-1976 открих след непланираното ми попадане в болница преди два месеца. Грижите, които Красимир Борисов Тодоров - Кеньо положи за мен, бяха толкова трогателни, че за благодарност му разреших да ми
Едно време имаше „директорски” випуск, вече съм забравил кой точно беше, но всички началници в държавната фирма Български морски флот, все от него бяха. После чух за командирски такъв, а неотдавна, от „Морски вестник“ научих и за адмиралски випуск. Сомчетата от випуск 1966 - 1971, с които цели четири години бяхме заедно, не се числяха към никои от великите, въпреки че си имаха и адмирал, и директори, и успешни моряци, командири, музиканти, писатели, художници, учени и поети, пък бяха и добри момчета. Затова съм им посветил отделно есе. С тези от 1961 - 1966 не бяхме заедно - само аз бях с тях, а не - те с мен и то, за техен късмет, една единствена година, та лесно и бързо са ме изтърпели. Те си бяха самодостатъчни, като най-стар кокал, каквато е традицията в Морското, но имах и приятели сред тях. Изброил съм ги поименно в злополучното есе за випуск 71-76, но старият кокал няма да седне да чете новобрански писаници, я. А нямаше да им навреди, защото в текста лоша дума за тях няма, то и за никой випуск никога не съм писал нещо нАпреки, тъй като би било грехота.
Препрочетох текста заради гневната реакция на някои батковци и с умиление отново си спомних техния съвипускник Цецо Нинов от село Правешка Ръкавица. Аз и Цецо Громшинския бяхме уплашени първокурсници от забутани михайловградски селца, а той - петокурсник, че и от Софийско, но се отнасяше с нас, като към свои по-малки братя, защото според него, му бяхме селски... Който е бил новобранец в огромна казарма като Морското, знае какво означава някой от най-старшите да е твой приятел. Има голяма доза очарование и в старшинството, и в командирството, и в директорството, че и в новобранството, но не и когато се превърнат в самоцел. Няма да повтарям имената на вече изброените мои приятели от „онова” есе, но ще добавя онези най - старши сомчета, които пропуснах от скромност: Сашо Делистоянов - с него станахме приятели много години по-късно, когато той построи качествено, честно и в срок моето жилище, Бойчо от Бургас - беше празник и за двама ни, когато той идваше да освидетелства кораба ни в южния град, а понякога наминаваше просто да се видим, Миладинката - с него бяхме и приятели, и колеги, и съмишленици, Драго Янев - той не се притесняваше да е мой приятел и в Морското, и докато бе във ВМФ, и в БМФ, Кольо Андреев - достоен и честен човек, който по неизвестни за мен причини, ме разбираше и харесваше, Пепи Венков - бяхме приятели през цялото време на съвместната ни работа...
Когато някога се срещнехме случайно трима от нашия випуск, бързах да кажа, че сме се събрали „три файв”, много известна английска марка цигари по наше време, популярна по цивилизования свят като „Стейт експрес 555”. Моят приятел Памихов, при появяването на някой от техния набор, високо се провикваше „Ето още една нула”. И това беше по-добрият вариант, защото според прякорите на ротните ни командири, ние с Памиха бяхме Мадамчета ... Макар че за него двете, че и три, и повече нули, не би трябвало да са по-приемливи. Някои випуски така си изкараха службата като прости числа, които отразяваха последната цифра от годината на постъпване в Училището. Други бяха сомчета, наборите им - чиги, а двойките механици (62 - 67) - ръбове, и то съвсем справедливо. На нас дори по едно време ни викаха самоубийците, след три неуспешни опита. Години по-късно неуспелите се поправиха...
Най-дълго бяхме чада на Ламби Метеора - батальонният командир. Строг, но справедлив офицер, когото всички харесвахме, но никой не ни викаше Ламбовци или Метеори. Всъщност, ние никога не сме наричали командира на втори батальон по прякор, а дори, когато дойдЕ при нас в БМФ, където нравите бяха по-фри, той си остана Капитан Насков.
Ще се повторя, но ако неизвестно защо подразнените от есето, си бяха направили труда да го прочетат, щяха да разберат, че единственият випуск, който е подложен на някаква насмешка, е моят собствен. То е защото обичам всички 110 човека от него, барабар с командирите - младши и старши. Ако за пет години съвместен живот, не успееш да приемеш и недостатъците на хората до теб, то що дириш там?
Сомчетата от випуск 1971-1976 открих след непланираното ми попадане в болница преди два месеца. Грижите, които Красимир Борисов Тодоров - Кеньо положи за мен, бяха толкова трогателни, че за благодарност му разреших да ми
1971-ва, след клетвата. Татко Сом, Чалкана и сомчетата (71-76).
Стражите! Стражите! Но не по Тери Пратчет, а по сомчетата (1971-1976), с участието на Стареца Иво Иванов в главната роля.
1976-та, курсовката, ст. матрос Мишо Костадинов приема парада.
1976-та, курсовката, Митко Савов, Черешата Илчев и Чаво Янков художникът.
1976-та, курсовката. Този аксесоар не е от Драматичния театър!
Петър А. Петров Полковника и Кеньо НАУ.
разкаже за випуска си от Морското. Той си е новобранец, нали! Още в началото Кеньо гордо обяви, че е сомче, нещо което узнах чак тогава, а бяхме плавали заедно по корабите, повече от десет години. Моряци, сър!
За да добия по-ясна представа кои са тези новопоявили се сомчета, помолих Краси за снимки от онова и това време. Той веднага нарече акцията „Нау анд ден” - класата си е класа! На фотосите лесно разпознах офицерите Насков, Здравков и Чалканов, а с някои от съвипускниците му, бях плавал по корабите, с други се срещах по канцелариите на Параходството и в Клуба на Механиците.
Първата ми мисъл, все в този дух, беше „Кажи ми кои са ти били командирите и ще ти какъв си станал”, но след внимателен анализ на снимките, проумях, че най-показателното събитие за един випуск е сдаването на курсовката. Сценарият на това мероприятие винаги се повтаря, а ако се взре човек в детайлите, може да се досети колко струват тези момчета като колектив и каква ще е тяхната по нататъшна съдба.
Сигурен съм, че гореспоменатите велики, ще рече - успешни випуски, са съгласували предварително сценария, речите и нагледните материали по сдаването, със съответното висше командване. Онези, които бяха действали стихийно или конспиративно, никога не се наредиха сред великите випуски от първите две изречения на есето. Вгледах се внимателно в снимката на най - младшия по чин от уволняващия се випуск, който по традиция, командва парада, тържествено носен и обгрижван от първокурсници в ролите на роби и стражи. Участниците и сценарият изглеждаха съгласно добрите курсантски традиции, но реквизитът на командващия и стражите, бе нещо ново, оригинално и впечатляващо. Дори аз, активен участник в нашето сдаване, сценарист, режисьор и организатор на много корабни празници и кръщенета на екватора, бях впечатлен. Веднага попитах Кеньо кой е автор на блестящия и скъп реквизит. Оказа се, че са го взели на заем от Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров” ...
Добре, че си призна Кеньо, иначе щях до края на живота си да им завиждам!
След парада имало и футболен мач по налъми на плаца пред зала „Вапцаров”.
Веднага след събитието, политическият отдел на Морското училище наложил „строги, но несправедливи” наказания на част от участниците. Кеньо се хвали, че от „главната ПУНА” нещо се усетили и „клъцнали и няколко глави” от Политотдела на Морското ...
Как да не харесваш такъв випуск! За организацията, оригиналността, културата и ДОБРОТАТА с която се отнасят към другите ... А може би по - нормално би било да ги фиркам в Училището „then” и обиждам по страниците на вестника „now”. Така, де! Да не са ставали новобранци...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
За да добия по-ясна представа кои са тези новопоявили се сомчета, помолих Краси за снимки от онова и това време. Той веднага нарече акцията „Нау анд ден” - класата си е класа! На фотосите лесно разпознах офицерите Насков, Здравков и Чалканов, а с някои от съвипускниците му, бях плавал по корабите, с други се срещах по канцелариите на Параходството и в Клуба на Механиците.
Първата ми мисъл, все в този дух, беше „Кажи ми кои са ти били командирите и ще ти какъв си станал”, но след внимателен анализ на снимките, проумях, че най-показателното събитие за един випуск е сдаването на курсовката. Сценарият на това мероприятие винаги се повтаря, а ако се взре човек в детайлите, може да се досети колко струват тези момчета като колектив и каква ще е тяхната по нататъшна съдба.
Сигурен съм, че гореспоменатите велики, ще рече - успешни випуски, са съгласували предварително сценария, речите и нагледните материали по сдаването, със съответното висше командване. Онези, които бяха действали стихийно или конспиративно, никога не се наредиха сред великите випуски от първите две изречения на есето. Вгледах се внимателно в снимката на най - младшия по чин от уволняващия се випуск, който по традиция, командва парада, тържествено носен и обгрижван от първокурсници в ролите на роби и стражи. Участниците и сценарият изглеждаха съгласно добрите курсантски традиции, но реквизитът на командващия и стражите, бе нещо ново, оригинално и впечатляващо. Дори аз, активен участник в нашето сдаване, сценарист, режисьор и организатор на много корабни празници и кръщенета на екватора, бях впечатлен. Веднага попитах Кеньо кой е автор на блестящия и скъп реквизит. Оказа се, че са го взели на заем от Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров” ...
Добре, че си призна Кеньо, иначе щях до края на живота си да им завиждам!
След парада имало и футболен мач по налъми на плаца пред зала „Вапцаров”.
Веднага след събитието, политическият отдел на Морското училище наложил „строги, но несправедливи” наказания на част от участниците. Кеньо се хвали, че от „главната ПУНА” нещо се усетили и „клъцнали и няколко глави” от Политотдела на Морското ...
Как да не харесваш такъв випуск! За организацията, оригиналността, културата и ДОБРОТАТА с която се отнасят към другите ... А може би по - нормално би било да ги фиркам в Училището „then” и обиждам по страниците на вестника „now”. Така, де! Да не са ставали новобранци...
Сл. ПЕШКОВ - моряк