НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ, ЦРУ И РОЛБАТА
Историята е от едно горещо лятно утро в началото на новия век. Бях обещал този път аз да организирам традиционната петгодишна среща на випуска, но в разрез с досегашната мудна и разнопосочна концепция, не пожелах да ми помага многочленен комитет от видни съвипускници, а само един не особено надежден набор от военните, който да известява техните хора, докато аз сторя това с тези от търговския флот. Ненадеждният кадър беше капитан ІІ ранг Николай Лефтеров Николов ака Кольо Шопа, мой авер още от Училището, който сега бе началник на военния отдел на БМФ. АКА означава „известен и като” - also known as. Шопа звънеше на тези от ВМФ, аз - на нашите и всеки понеделник ходех до сградата на личен състав на Параходството, където с моя съвипускник си сверявахме часовниците, както казват военните и отмятахме от списъка откритите и уведомени за срещата съвипускници. В онзи горещ понеделнишки предиобед, реших първо да мина през Морския клуб, където един Иван от випуска, ака Директора, бе някаква клечка, както подсказва и прякора му. Предвидливо си взех и банския, че да се топна в морето на Южния плаж, след като направим уточненията с Шопа. На дивана в кабинета на о.з. Иван Директора кротко седеше симпатичен малчуган. Помислих, че е син на Иван, но се оказа внук ... на бивш началника на „нашия” Директор. Този началник сега бил пенсионер, но в недалечното минало - високорангов офицер от Щаба. Заболя ме главата от началници, рангове и директори! Синът и снахата на този бивш щабен командир, него ден заминали за София и оставили малкия при дядо му, който пък обещал на детето да го води на плаж. Тръгнали двамата сутринта за плажа, но възникнало някакво ЧеПе (така се изрази о.з. Иван Директора) и дядото оставил внука си на моя съвипускник и негов бивш подчинен. Иван пък обещал да отведе момчето до плажа по време на обедната почивка. Директора, заедно с друг Иван, ака бай Лич, седяха пет години в Морското на чина зад мен, бяхме приятели и услужливо предложих аз да съпроводя детето до и на плажа, тъй и тъй натам съм тръгнал. Морето бе на стотина метра от нас, но се извиних на малчугана, че първо ще се отбием за малко до ЦеРеУто. Докато с Шопа уточнявахме списъка на известените, внукът с огромен интерес разглеждаше някакъв дебел американски алманах на военните кораби. На тръгване Кольо попита малкия иска ли да вземе за себе си Джейнс-а, така се казваше справочникът. Очите на детето светнаха, както казваме ние есеистите, а съвипускникът ми тържествено му връчи тежкия том и ни изпрати по живо, по здраво. Браво на випуска!
На брега на морето се оказах съвсем безполезен: малкият се плицкаше на плиткото, защото не умееше да плува, а аз се излежавах на пясъка и го обезопасявах, каквото и да означава това. По едно време си помислих, че мога да го науча да плува, но това бе твърде отговорно, пък и нямах разрешение от родителското тяло.
- Абе, дребен, ти защо се натискаш да те водят на плаж, като нищо не правиш тук?
- Защото обичам да се пускам на ролбата. Дядо ми даде пет лева за билетчета. И не ме наричай дребен, защото съм най-висок в целия клас!
Ролбата бе недалеч от нас, но опашката за билетчета бе огромна. Изчислих, че ако детето се пусне десет пъти по улея, колкото пари му бе дал дядото, ние ще изкараме деня в киснене на тази опашка. Тогава забелязах през мрежестата ограда, че служителят, който къса билетчетата е палубният моряк от кораб „Васил Друмев” Владимир Петров ака Владо Ломския, с когото бяхме хем градски, хем авери още от рейса с Корсара, Арапчев и Краставия. Владо много се зарадва да ме види, заобиколихме опашката, отведохме внука на старта на пързалката и го зачакахме на финалния улей. Функциите по продажба и контрол на билетите пое владовото семейство: дъщеря, син и съпруга. Скоро „внукът” цопна в плиткото басейнче, и пожела пак да се „пусне”.
- Повече никого няма да питаш, а ще се качваш горе и ще се пускаш колкото пъти искаш - наредих му аз, както се бяхме разбрали с Ломския - а аз всеки път ще те чакам тук долу.
Владо сложи една маса на ръба на басейна, синът му донесе студена бира, а дребният рапортуваше след всяко „приземяване”. По едно време той дойде на масата с малко русоляво момиченце и ме посочи на доста яка мадама, която беше с тях:
- Защо вашият син се пуска колкото пъти иска - почна ме на руски мадамата - а дъщеря ми трябва всеки път да се реди на опашка и да си губи времето?
- Защото за синът ми съм платил предварително - на сносен руски се изрепчих и аз.
- А не може ли и аз да платя?
Историята е от едно горещо лятно утро в началото на новия век. Бях обещал този път аз да организирам традиционната петгодишна среща на випуска, но в разрез с досегашната мудна и разнопосочна концепция, не пожелах да ми помага многочленен комитет от видни съвипускници, а само един не особено надежден набор от военните, който да известява техните хора, докато аз сторя това с тези от търговския флот. Ненадеждният кадър беше капитан ІІ ранг Николай Лефтеров Николов ака Кольо Шопа, мой авер още от Училището, който сега бе началник на военния отдел на БМФ. АКА означава „известен и като” - also known as. Шопа звънеше на тези от ВМФ, аз - на нашите и всеки понеделник ходех до сградата на личен състав на Параходството, където с моя съвипускник си сверявахме часовниците, както казват военните и отмятахме от списъка откритите и уведомени за срещата съвипускници. В онзи горещ понеделнишки предиобед, реших първо да мина през Морския клуб, където един Иван от випуска, ака Директора, бе някаква клечка, както подсказва и прякора му. Предвидливо си взех и банския, че да се топна в морето на Южния плаж, след като направим уточненията с Шопа. На дивана в кабинета на о.з. Иван Директора кротко седеше симпатичен малчуган. Помислих, че е син на Иван, но се оказа внук ... на бивш началника на „нашия” Директор. Този началник сега бил пенсионер, но в недалечното минало - високорангов офицер от Щаба. Заболя ме главата от началници, рангове и директори! Синът и снахата на този бивш щабен командир, него ден заминали за София и оставили малкия при дядо му, който пък обещал на детето да го води на плаж. Тръгнали двамата сутринта за плажа, но възникнало някакво ЧеПе (така се изрази о.з. Иван Директора) и дядото оставил внука си на моя съвипускник и негов бивш подчинен. Иван пък обещал да отведе момчето до плажа по време на обедната почивка. Директора, заедно с друг Иван, ака бай Лич, седяха пет години в Морското на чина зад мен, бяхме приятели и услужливо предложих аз да съпроводя детето до и на плажа, тъй и тъй натам съм тръгнал. Морето бе на стотина метра от нас, но се извиних на малчугана, че първо ще се отбием за малко до ЦеРеУто. Докато с Шопа уточнявахме списъка на известените, внукът с огромен интерес разглеждаше някакъв дебел американски алманах на военните кораби. На тръгване Кольо попита малкия иска ли да вземе за себе си Джейнс-а, така се казваше справочникът. Очите на детето светнаха, както казваме ние есеистите, а съвипускникът ми тържествено му връчи тежкия том и ни изпрати по живо, по здраво. Браво на випуска!
На брега на морето се оказах съвсем безполезен: малкият се плицкаше на плиткото, защото не умееше да плува, а аз се излежавах на пясъка и го обезопасявах, каквото и да означава това. По едно време си помислих, че мога да го науча да плува, но това бе твърде отговорно, пък и нямах разрешение от родителското тяло.
- Абе, дребен, ти защо се натискаш да те водят на плаж, като нищо не правиш тук?
- Защото обичам да се пускам на ролбата. Дядо ми даде пет лева за билетчета. И не ме наричай дребен, защото съм най-висок в целия клас!
Ролбата бе недалеч от нас, но опашката за билетчета бе огромна. Изчислих, че ако детето се пусне десет пъти по улея, колкото пари му бе дал дядото, ние ще изкараме деня в киснене на тази опашка. Тогава забелязах през мрежестата ограда, че служителят, който къса билетчетата е палубният моряк от кораб „Васил Друмев” Владимир Петров ака Владо Ломския, с когото бяхме хем градски, хем авери още от рейса с Корсара, Арапчев и Краставия. Владо много се зарадва да ме види, заобиколихме опашката, отведохме внука на старта на пързалката и го зачакахме на финалния улей. Функциите по продажба и контрол на билетите пое владовото семейство: дъщеря, син и съпруга. Скоро „внукът” цопна в плиткото басейнче, и пожела пак да се „пусне”.
- Повече никого няма да питаш, а ще се качваш горе и ще се пускаш колкото пъти искаш - наредих му аз, както се бяхме разбрали с Ломския - а аз всеки път ще те чакам тук долу.
Владо сложи една маса на ръба на басейна, синът му донесе студена бира, а дребният рапортуваше след всяко „приземяване”. По едно време той дойде на масата с малко русоляво момиченце и ме посочи на доста яка мадама, която беше с тях:
- Защо вашият син се пуска колкото пъти иска - почна ме на руски мадамата - а дъщеря ми трябва всеки път да се реди на опашка и да си губи времето?
- Защото за синът ми съм платил предварително - на сносен руски се изрепчих и аз.
- А не може ли и аз да платя?
Няма място за старите кучета днес! То и децата ги няма на пързалката ...
Великият ДЖЕЙНс.
Николай Лефтеров Николов ака Кольо Шопа, от времето, когато беше по-секретен от всеки ДЖЕЙНс.
Николай Лефтеров Николов ака Кольо Шопа на среща на випуска, 14 май 2018 г. Архив на автора.
- Канечна, можна - дружелюбно казах аз, защото евентуален скандал с тази яка рускиня не ми се нравеше.
- Ета хватит? - плясна петдесе лева на масата мадамата и ядосана си тръгна...
- Само дето не ти ги залепи на челото - избъзика се Владо.
Този път първа плюсна в басейна рускинчето, застана до нас на масата и изчака докато моят човек и неин кавалер, „пристигна”, но по очи и с краката напред. Малката му изръкопляска бурно. Следваше спускане на невръстния плажен гларус пак по очи, но с главата напред, а когато го направи по гръб и с главата напред, се замислих каква сила е женското възхищение и бих ли се пуснал самият аз в този „стил” по ролбата пред очите на Владо Ломския. Никогиш! Чух малакутловските ми авери да нашепват в ухото ми.
По пладне вече бяхме изпили доста бира с Ломския, имахме тренинг от „Друмев”, и споделих, че съм гладен. Владо кимна разбиращо, обади се на „силно негови хора” по джиесема и продължихме с бирата. След половин час няколко циганчета цъфнаха на масата, оставиха три мрежи пълни със запечатани стъклени буркани и хукнаха да се пускат гратис на ролбата.
- Мариновани миди - информира ме Владо - ловят ги недалеч от тук и моментално ги обработват термично в бурканите. Нали малките трябва да се пързалят на ролбата ...
Мидите си ги биваше, моят човек също ги хареса, идваше задъхан до масата, хапваше миди, пийваше кока кола и пак на пързалката...
С Иван Директора се бяхме разбрали да доставя началническия внук в Клуба към шест. Да, ама още едно спускане, после още едно, та чак в шест и половина изкарах малкия от водата. На крайбрежната алея се загледах в слънчевия загар на детето и ми се стори някак необичаен. Цветът отиваше на цикламено, а не на обичайното златисто кафяво. В резултат на многократното триене на кожата в стените на улея, тя се бе зачервила. Купих един крем „Нивеа” от полякините на алеята и щедро го размазах по тялото на новоизлюпения плажен гларус.
На другия ден ми се обади Иван Директора. Дядото на онова хлапе искал да ме види! Какво ли не ми мина през ума: от високостепенни изгаряния на кожата, до опасно натравяне с миди. Срещнахме се в Морския клуб. Влязох със свито сърце, но старият щабен лъв ме посрещна усмихнат и крепко раздруса ръката ми.
- Искам да Ви благодаря - сърдечно каза колегата от военния флот. - Внукът ми е очарован от преживяването. С баба му изслушахме възторжения му разказ, а после той моментално заспа, нещо което отдавна не се беше случвало. Само искам да уточня две неща. Той твърди, че сте ходили в ЦРУ и, че ролбата е Ваша. Не му повярвах в началото, но внукът донесе един секретен американски Джейн`с и върна непокътнати петте лева, които му бях дал, а се е пързалял цял ден на ролбата!
Отговорите не ме затрудниха: ЦРУ според нашия моряшки сленг е военният отдел на Параходството и там началник е мой съвипускник от Морското, а ролбата е наета от друг мой близък приятел. Щабният „озе” с охота прие обяснението ми и дори черпи с бира. Добре, че внукът му не бе разказал как по едно време към нас се присъедини друг съвипускник - Жеко Андреев ака Бай Жак. Той тъкмо се бе върнал от дълъг рейс, сложи на масата две бутилки марково уиски, а с него бяха и две девойки с леко поведение, поне на такива ми мязаха. Истината е, че никой не е наливал джонка на детето, нито пък мажоретките и Бай Жак са се изразявали арогантно в детско присъствие. Всъщност, и тримата бяха приятно пияни, още като се присъединиха към нас. Малкият бе премълчал и за вълнуващото си превъплъщение в ролята на плажен гларус...
Гледам актуалните снимки на „Комплекс Ролбата” от Южния плаж и се натъжавам. Не виждам тук място за гратис спускания по пързалката, нито за Владо Ломския и Бай Жак с две бутилки уиски от кораба, а за миди на аванта, дори не си и помислям! Май само за проститутките ще се намери място ...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
- Ета хватит? - плясна петдесе лева на масата мадамата и ядосана си тръгна...
- Само дето не ти ги залепи на челото - избъзика се Владо.
Този път първа плюсна в басейна рускинчето, застана до нас на масата и изчака докато моят човек и неин кавалер, „пристигна”, но по очи и с краката напред. Малката му изръкопляска бурно. Следваше спускане на невръстния плажен гларус пак по очи, но с главата напред, а когато го направи по гръб и с главата напред, се замислих каква сила е женското възхищение и бих ли се пуснал самият аз в този „стил” по ролбата пред очите на Владо Ломския. Никогиш! Чух малакутловските ми авери да нашепват в ухото ми.
По пладне вече бяхме изпили доста бира с Ломския, имахме тренинг от „Друмев”, и споделих, че съм гладен. Владо кимна разбиращо, обади се на „силно негови хора” по джиесема и продължихме с бирата. След половин час няколко циганчета цъфнаха на масата, оставиха три мрежи пълни със запечатани стъклени буркани и хукнаха да се пускат гратис на ролбата.
- Мариновани миди - информира ме Владо - ловят ги недалеч от тук и моментално ги обработват термично в бурканите. Нали малките трябва да се пързалят на ролбата ...
Мидите си ги биваше, моят човек също ги хареса, идваше задъхан до масата, хапваше миди, пийваше кока кола и пак на пързалката...
С Иван Директора се бяхме разбрали да доставя началническия внук в Клуба към шест. Да, ама още едно спускане, после още едно, та чак в шест и половина изкарах малкия от водата. На крайбрежната алея се загледах в слънчевия загар на детето и ми се стори някак необичаен. Цветът отиваше на цикламено, а не на обичайното златисто кафяво. В резултат на многократното триене на кожата в стените на улея, тя се бе зачервила. Купих един крем „Нивеа” от полякините на алеята и щедро го размазах по тялото на новоизлюпения плажен гларус.
На другия ден ми се обади Иван Директора. Дядото на онова хлапе искал да ме види! Какво ли не ми мина през ума: от високостепенни изгаряния на кожата, до опасно натравяне с миди. Срещнахме се в Морския клуб. Влязох със свито сърце, но старият щабен лъв ме посрещна усмихнат и крепко раздруса ръката ми.
- Искам да Ви благодаря - сърдечно каза колегата от военния флот. - Внукът ми е очарован от преживяването. С баба му изслушахме възторжения му разказ, а после той моментално заспа, нещо което отдавна не се беше случвало. Само искам да уточня две неща. Той твърди, че сте ходили в ЦРУ и, че ролбата е Ваша. Не му повярвах в началото, но внукът донесе един секретен американски Джейн`с и върна непокътнати петте лева, които му бях дал, а се е пързалял цял ден на ролбата!
Отговорите не ме затрудниха: ЦРУ според нашия моряшки сленг е военният отдел на Параходството и там началник е мой съвипускник от Морското, а ролбата е наета от друг мой близък приятел. Щабният „озе” с охота прие обяснението ми и дори черпи с бира. Добре, че внукът му не бе разказал как по едно време към нас се присъедини друг съвипускник - Жеко Андреев ака Бай Жак. Той тъкмо се бе върнал от дълъг рейс, сложи на масата две бутилки марково уиски, а с него бяха и две девойки с леко поведение, поне на такива ми мязаха. Истината е, че никой не е наливал джонка на детето, нито пък мажоретките и Бай Жак са се изразявали арогантно в детско присъствие. Всъщност, и тримата бяха приятно пияни, още като се присъединиха към нас. Малкият бе премълчал и за вълнуващото си превъплъщение в ролята на плажен гларус...
Гледам актуалните снимки на „Комплекс Ролбата” от Южния плаж и се натъжавам. Не виждам тук място за гратис спускания по пързалката, нито за Владо Ломския и Бай Жак с две бутилки уиски от кораба, а за миди на аванта, дори не си и помислям! Май само за проститутките ще се намери място ...
Сл. ПЕШКОВ - моряк