НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ВИЕТНАМ
„Восток - дело тонкое.”
Бялото слънце на пустинята
Спомних си думите на червеноармееца тавариш Сухов, че изтокът е тънка работа, още в началото на това есе, но не се замислих над тях, защото бях сигурен в своите си спомени, богат опит и знания за въпросния изток.
През 2006-та полетът до Виетнам ми дойде дюшеш - приемане и въвеждане в експлоатация на новозакупен от млада варненска компания виетнамски кораб, което ще рече: пътуване с такси до Истанбул, полет до столицата на Виетнам, пътешествие по суша от летището в Ханой до пристанището Хай Фонг, а накрая - много дълго и вълнуващо плаване до Родината. За бреговия човек това си е истинско приключение, но за мен бе и сериозно професионално изпитание.
Бях посещавал далекоизточната държава с някаква бракма още по времето на Виетнамската война и ми бе интересно какво ще видя тридесет години по-късно.
Още докато пътувахме с нелошо микробусче от Ханой до кораба, усетих, че изтокът на тавариш Сухов няма нищо общо с актуалния Виетнам: добри пътища и урбанистика, приветливи, чисти, спретнати хора, и непрекъснато пърпорене на симпатични моторетки по улиците на градовете. Не отварям и дума за сравнение с моите „военни” спомени от тази държава, когато виетнамките дори не носеха долни гащи, ще рече - бельо.
Процедурата по приемане и прехвърляне на кораба „Винафко 18” на българската фирма, изчакваме в хотел „Холидей Мансън”. Не му се връзвайте на фръцкавото име - нямаше никакви достойнства, но бе близо до кейовото място, където кротко ни чакаше бъдещия ни кораб.
Очакванията, че тук ще срещна люта омраза към Америка и гореща симпатия към Русия, се оправдаха само наполовина: магазините бяха пълни с американска стока, а за руснаците - нито добро, нито лошо. „Дело тонкое”, както казваше тавариш Сухов...
Хората поназнайваха английски, но опитите ми да контактувам на руски, бяха безуспешни. Две дами на преклонна възраст още помнеха някоя и друга френска дума, предполагам по амурни спомени от Индокитайската война, а една културна във всяко отношение девойка, дори говореше сносен български, но тя бе следвала цели пет години у нас.
Едно от нещата, които лично на мен ми хареса у местните, бе денонощното пиене на зелен чай. Правеха го моряците от екипажа на „Винафко 18”, уличните търговци и служителките от офисите, с които контактувахме, а този чай се продаваше на смешни цени по всички магазинчета на милионния град, при това - в прилични опаковки. С цял чувал се запасих от там!
В най-близкото до хотела барче предлагаха бира от почти всички световни марки, но след щателна дегустация, избрахме местната „Ханой”. Тя бе наш фаворит не по цена, а по качество! За виетнамците се оказа важно десет български моряци всяка вечер да пият бира на корем и обилно да замезват с риба, варени фъстъци, авокадо и пъпеш. Собственикът на кръчмата бе възрастен виетнамец на име Бак, който знаеше няколко думи английски, но истински се сприятелихме с внука му Хазул. Малкият изобщо не говореше, а името му научихме от дъщерите и снахите на Бак, докато ги слушахме как непрекъснато се бъзикат с хлапето. Майката на Хазул се казваше мадам Хен. Оказа се, че съпругата на Бак и баба на Хазул се казва мадам Хай, а другите й дъщери - мадам Фри и мадам Хом. Пустите му виетнамци - прихванали са от френската и американска култури, че и от феминизма...
Не знаех кое е свещеното животно във Виетнам, но след като се качихме на „Винафко 18”, разбрах, че това е хлебарката. Толкова накуп не съм виждал никога и никъде, а доста бракми и третокласни хотели съм навестил. Кучета по улиците нямаше - те бяха в малки клетки пред домовете и със сигурност не бяха домашни любимци, а по-скоро, кулинарни такива... Виетнамската кухня не е лоша, поне за моя стомах, но мисля, че прекаляват с лютото.
Неотдавна нашият президент бе на приятелско посещение във Виетнам. Гледах репортажите и забелязах, че сегашната му съпруга, която тук минава за елегантна и красива жена, изглеждаше като Гъливер сред лилипутите (нищо лично!), до виетнамките. Ако щете ми вярвайте, но всяка виетнамка може гордо да дефилира по световните модни подиуми. Може и от американското „less is more” да са го прихванали, но наистина не видях пълна жена там. То и американското „по-малко е по-добре”, се отнася до парите за харчене, но защо да не похваля тези жени за стройните им фигури, а предполагам, че днес и фино бельо ползват. В гореспоменатите репортажи не бе споменато и това, че Виетнам е една от най - красивите и популярни туристически дестинации в света. Такъв го помня и от моето пребиваване през 2006-та там. Българските чорбаджии бяха преди всичко моряци и докато аз им подсказвах какви културни артефакти да си купят и превозят про боно до дома си с кораба, те осигуряваха на екипажа възможност да се запознае с местния бит и култура. Недалеч от Хай Фонг се намираше заливът Ха Лонг, който тогава посетихме. Красотата му наистина е изумителна и затова там бе фрашкано с туристи от цял свят.
Признавам, че красотата на залива направо спира дъха. В буквален превод Ха Лонг означава „спускащ се дракон”. В една виетнамска легенда се разказва, че в стари времена местното население много е страдало от китайски нападения. Тогава боговете им изпратили на помощ семейство дракони, които се „спуснали” точно в този залив. Те поръсили водата със скъпоценни камъни, които се превърнали в множество островчета, образуващи естествена защитна стена срещу китайските нашественици. Така местните хора защитили територията си и основали Виетнам, а драконите останали да живеят с тях, защото били очаровани от природната красота и почитта на населението.
Споменах драконите, та се сетих за виетнамската религия. Не зная каква е тя по дефиниция, но се срещнах с нея по много „тънък” начин. По време на ежедневното пълзене из корабните сантини, посрещнах лошо малкия пръст на лявата ми ръка. Не мина време и кутрето се поду, а после забра. Болката стана туптяща и непоносима. Една сутрин, докато си пиех зеления чай с виетнамския главен механик, му рекох:
- Толкова ме боли този пръст, че ми иде да взема сатъра от кухнята и да го отсека.
- Не го сечи - кротко ми рече виетнамецът - защото това е най-важният пръст!
Изразих несъгласие със съждението му и тогава той ми разказа притча, която помня и до днес.
Пръстите на ръката започнали спор кой от тях е най-важният. Палецът казал, че спорът е безсмислен, защото той е най-силен, а в цял свят хората с него изразяват съгласие и знак за „Окей”. Показалецът възразил, че именно той е знакът за „номер едно” и с него мъдрите хора посочват нещата. Средният пръст предложил да спрат спора, защото той е най-висок, вижда най-надалеч, а когато някой моряк го покаже някому, той веднага млъква, че се и обижда. Безименият казал, че той е пръстът на любовта, защото на него хората слагат брачните си халки, а още древните са казали, че „любовта побеждава всичко”.
- Знам, че не съм нито висок, нито силен и най-често хората ме ползват да си чистят ушите - скромно започнало кутрето - но когато те се молят на Буда, аз съм най-близо до него!
Тук виетнамският колега вдигна ръцете си за молитва и аз се уверих, че малкият пръст е бил прав. Ето защо не трябва да пренебрегваме съветите дори на измислени герои като тавариш Сухов! Онова, на което можем да се поучим от виетнамците днес е, че най-важното е не как да се убиваме, а как ДА ЖИВЕЕМ!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
„Восток - дело тонкое.”
Бялото слънце на пустинята
Спомних си думите на червеноармееца тавариш Сухов, че изтокът е тънка работа, още в началото на това есе, но не се замислих над тях, защото бях сигурен в своите си спомени, богат опит и знания за въпросния изток.
През 2006-та полетът до Виетнам ми дойде дюшеш - приемане и въвеждане в експлоатация на новозакупен от млада варненска компания виетнамски кораб, което ще рече: пътуване с такси до Истанбул, полет до столицата на Виетнам, пътешествие по суша от летището в Ханой до пристанището Хай Фонг, а накрая - много дълго и вълнуващо плаване до Родината. За бреговия човек това си е истинско приключение, но за мен бе и сериозно професионално изпитание.
Бях посещавал далекоизточната държава с някаква бракма още по времето на Виетнамската война и ми бе интересно какво ще видя тридесет години по-късно.
Още докато пътувахме с нелошо микробусче от Ханой до кораба, усетих, че изтокът на тавариш Сухов няма нищо общо с актуалния Виетнам: добри пътища и урбанистика, приветливи, чисти, спретнати хора, и непрекъснато пърпорене на симпатични моторетки по улиците на градовете. Не отварям и дума за сравнение с моите „военни” спомени от тази държава, когато виетнамките дори не носеха долни гащи, ще рече - бельо.
Процедурата по приемане и прехвърляне на кораба „Винафко 18” на българската фирма, изчакваме в хотел „Холидей Мансън”. Не му се връзвайте на фръцкавото име - нямаше никакви достойнства, но бе близо до кейовото място, където кротко ни чакаше бъдещия ни кораб.
Очакванията, че тук ще срещна люта омраза към Америка и гореща симпатия към Русия, се оправдаха само наполовина: магазините бяха пълни с американска стока, а за руснаците - нито добро, нито лошо. „Дело тонкое”, както казваше тавариш Сухов...
Хората поназнайваха английски, но опитите ми да контактувам на руски, бяха безуспешни. Две дами на преклонна възраст още помнеха някоя и друга френска дума, предполагам по амурни спомени от Индокитайската война, а една културна във всяко отношение девойка, дори говореше сносен български, но тя бе следвала цели пет години у нас.
Едно от нещата, които лично на мен ми хареса у местните, бе денонощното пиене на зелен чай. Правеха го моряците от екипажа на „Винафко 18”, уличните търговци и служителките от офисите, с които контактувахме, а този чай се продаваше на смешни цени по всички магазинчета на милионния град, при това - в прилични опаковки. С цял чувал се запасих от там!
В най-близкото до хотела барче предлагаха бира от почти всички световни марки, но след щателна дегустация, избрахме местната „Ханой”. Тя бе наш фаворит не по цена, а по качество! За виетнамците се оказа важно десет български моряци всяка вечер да пият бира на корем и обилно да замезват с риба, варени фъстъци, авокадо и пъпеш. Собственикът на кръчмата бе възрастен виетнамец на име Бак, който знаеше няколко думи английски, но истински се сприятелихме с внука му Хазул. Малкият изобщо не говореше, а името му научихме от дъщерите и снахите на Бак, докато ги слушахме как непрекъснато се бъзикат с хлапето. Майката на Хазул се казваше мадам Хен. Оказа се, че съпругата на Бак и баба на Хазул се казва мадам Хай, а другите й дъщери - мадам Фри и мадам Хом. Пустите му виетнамци - прихванали са от френската и американска култури, че и от феминизма...
Не знаех кое е свещеното животно във Виетнам, но след като се качихме на „Винафко 18”, разбрах, че това е хлебарката. Толкова накуп не съм виждал никога и никъде, а доста бракми и третокласни хотели съм навестил. Кучета по улиците нямаше - те бяха в малки клетки пред домовете и със сигурност не бяха домашни любимци, а по-скоро, кулинарни такива... Виетнамската кухня не е лоша, поне за моя стомах, но мисля, че прекаляват с лютото.
Неотдавна нашият президент бе на приятелско посещение във Виетнам. Гледах репортажите и забелязах, че сегашната му съпруга, която тук минава за елегантна и красива жена, изглеждаше като Гъливер сред лилипутите (нищо лично!), до виетнамките. Ако щете ми вярвайте, но всяка виетнамка може гордо да дефилира по световните модни подиуми. Може и от американското „less is more” да са го прихванали, но наистина не видях пълна жена там. То и американското „по-малко е по-добре”, се отнася до парите за харчене, но защо да не похваля тези жени за стройните им фигури, а предполагам, че днес и фино бельо ползват. В гореспоменатите репортажи не бе споменато и това, че Виетнам е една от най - красивите и популярни туристически дестинации в света. Такъв го помня и от моето пребиваване през 2006-та там. Българските чорбаджии бяха преди всичко моряци и докато аз им подсказвах какви културни артефакти да си купят и превозят про боно до дома си с кораба, те осигуряваха на екипажа възможност да се запознае с местния бит и култура. Недалеч от Хай Фонг се намираше заливът Ха Лонг, който тогава посетихме. Красотата му наистина е изумителна и затова там бе фрашкано с туристи от цял свят.
Признавам, че красотата на залива направо спира дъха. В буквален превод Ха Лонг означава „спускащ се дракон”. В една виетнамска легенда се разказва, че в стари времена местното население много е страдало от китайски нападения. Тогава боговете им изпратили на помощ семейство дракони, които се „спуснали” точно в този залив. Те поръсили водата със скъпоценни камъни, които се превърнали в множество островчета, образуващи естествена защитна стена срещу китайските нашественици. Така местните хора защитили територията си и основали Виетнам, а драконите останали да живеят с тях, защото били очаровани от природната красота и почитта на населението.
Споменах драконите, та се сетих за виетнамската религия. Не зная каква е тя по дефиниция, но се срещнах с нея по много „тънък” начин. По време на ежедневното пълзене из корабните сантини, посрещнах лошо малкия пръст на лявата ми ръка. Не мина време и кутрето се поду, а после забра. Болката стана туптяща и непоносима. Една сутрин, докато си пиех зеления чай с виетнамския главен механик, му рекох:
- Толкова ме боли този пръст, че ми иде да взема сатъра от кухнята и да го отсека.
- Не го сечи - кротко ми рече виетнамецът - защото това е най-важният пръст!
Изразих несъгласие със съждението му и тогава той ми разказа притча, която помня и до днес.
Пръстите на ръката започнали спор кой от тях е най-важният. Палецът казал, че спорът е безсмислен, защото той е най-силен, а в цял свят хората с него изразяват съгласие и знак за „Окей”. Показалецът възразил, че именно той е знакът за „номер едно” и с него мъдрите хора посочват нещата. Средният пръст предложил да спрат спора, защото той е най-висок, вижда най-надалеч, а когато някой моряк го покаже някому, той веднага млъква, че се и обижда. Безименият казал, че той е пръстът на любовта, защото на него хората слагат брачните си халки, а още древните са казали, че „любовта побеждава всичко”.
- Знам, че не съм нито висок, нито силен и най-често хората ме ползват да си чистят ушите - скромно започнало кутрето - но когато те се молят на Буда, аз съм най-близо до него!
Тук виетнамският колега вдигна ръцете си за молитва и аз се уверих, че малкият пръст е бил прав. Ето защо не трябва да пренебрегваме съветите дори на измислени герои като тавариш Сухов! Онова, на което можем да се поучим от виетнамците днес е, че най-важното е не как да се убиваме, а как ДА ЖИВЕЕМ!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Островите Ха Лонг, създадени от небесните дракони.
Най-вляво е разказвачът на притчи.
Пред гарата в Хай Фонг. Уейтин рум, а не зал ажидания.
„Винафко 18“.
Улица в Хай Фонг.
